Патриша Корнуел
Следа (4)

4.

Скарпета влезе в заседателната зала и се насочи към дъното, към най-отдалечения край на продълговатата маса. През годините, в които бе управлявала тази служба, тя нито веднъж не бе сядала тук, дори за да проведе набързо някой разговор, докато обядва.

Хрумна й, че избирайки място в дъното на помещението, тя някак се противопоставя на останалите, може би защото от двете страни на тъмния полиран плот имаше и други свободни места. Марино си избра един стол и го дръпна към стената, за да е близо както до нея, така и до масата. Изглеждаше заплашително с черните си торбести панталони и бейзболна шапка с инициалите на полицията в Лос Анджелис.

— Служителите не го понасят — прошепна на ухото й той.

Скарпета не отговори. Източник на тази информация очевидно беше Джули — секретарката в онази канцелария. Марино извади бележника си, надраска няколко думи и го тикна под носа й.

„Замесено е и ФБР“, прочете тя.

Явно Марино бе въртял телефоните, докато тя беше в библиотеката в компанията на доктор Маркъс. Новината я озадачи. Смъртта на Джили Полсън не би трябвало да интересува Федералното бюро. Все още не бе установено престъпление, тъй като не бяха изяснени причините за смъртта. Подозренията и политиканстването не означаваха нищо. Отмести бележника на Марино, инстинктивно усещайки, че Маркъс ги наблюдава. За момент изпита чувството, че се е върнала в началното училище и сестрите монахини всеки миг ще я хванат как подсказва. Но Марино демонстрира завидно самообладание, като извади цигара и започна да почуква с нея по бележника си.

— В сградата не се пуши — прозвуча авторитетният глас на доктор Маркъс.

— Така и трябва да бъде — кимна Марино. — Пасивното пушене убива. — Цигарата марка „Марлборо“ продължаваше да почуква по бележника, съдържащ новината за ФБР. — Радвам се да видя, че онзи с оголените черва все още е тук, впечатлен съм от погледа му… — Имаше предвид анатомичния манекен на поставката зад доктор Маркъс, който бе седнал начело на масата. Подвижните му пластмасови органи бяха на мястото си и Скарпета неволно се запита дали манекенът е бил използван за описание на раните пред роднини на жертвите или пък за обучение. Вероятно не, реши тя. Иначе някои от органите щяха да липсват.

Не познаваше никого от сътрудниците на доктор Маркъс, с изключение на заместник-директора Джак Филдинг, който беше развил някакво кожно заболяване на лицето и упорито избягваше погледа й. За петте години, през които не се бяха виждали, й се видя коренно променен. Нямаше дори следа от някогашния й суетен партньор в патологическите изследвания, който беше маниак на хубавата фигура и всекидневно се занимаваше с бодибилдинг. Филдинг никога не беше проявявал кой знае какви административни умения, нито пък имаше славата на изключителен медицински специалист. В замяна на това през всичките десет години на съвместната им работа се беше проявявал като лоялен, почтителен и внимателен колега. Никога не беше правил опити да интригантства, за да заеме мястото й, но и не я защити, когато по-дръзки от него служители предприеха успешна акция за отстраняването й. Филдинг беше доста оплешивял, някога красивото му лице беше бледо и подпухнало, а очите му сълзяха. Постоянно подсмърчаше и това навяваше определени мисли. Скарпета беше абсолютно сигурна, че той не би се докоснал до наркотици, но явно имаше проблеми с алкохола.

— Да не страдате от алергия, доктор Филдинг? — обърна се към него тя. — Всъщност не си спомням да сте били алергичен… По всяка вероятност сте настинали… — Беше абсолютно сигурна обаче, че Филдинг нито е настинал, нито е пипнал някакъв грип.

Махмурлук, навярно. Или хистаминна реакция към нещо или към всичко. Кожата, която се виждаше през процепа на хирургическата му престилка, беше яркочервена, в подобен цвят бяха и ръцете му. Филдинг бе изгубил значителна част от мускулната си маса. Беше почти кльощав и очевидно страдаше от тежка алергия. Хората със склонност към зависимост по принцип са уязвими за алергии и различни дерматологични заболявания, а здравето на Филдинг явно беше далеч от цветущото състояние. Това й се стори справедливо, защото доброто му самочувствие без нея очевидно би означавало, че обществеността на Вирджиния и човечеството като цяло са станали по-поносимо място след уволнението и публичното й унижение преди пет години. Малкото зло зверче вътре в нея, което злорадстваше заради лошото здраве на Филдинг, побърза да се скрие в тъмната си дупка. Завладя я чувство за вина, което я разстрои, а в очите й проблясна съчувствие. Но Филдинг продължаваше да избягва погледа й.

— Надявам се да разменим няколко думи, преди да си тръгна — каза му тя, сякаш в заседателната зала бяха само двамата — така, както беше на времето. Тогава тя беше уважаван ръководител на едно важно учреждение, а студенти и новоназначени ченгета срамежливо й искаха автографи.

Отново усети погледа на доктор Маркъс върху себе си, лепкав като докосването на нечисти ръце. Той не носеше лабораторна манта, нито пък някакво друго медицинско облекло. Скарпета не се изненада от този факт. Подобно на повечето равнодушни началници, които още преди години би трябвало да напуснат професията просто защото никога не са я обичали, той не беше от патолозите, които ще проявят желание да направят някоя и друга аутопсия при положение, че има и други кандидати.

— Да започваме — обяви Маркъс. — Страхувам се, че тази сутрин сме затрупани с работа, а имаме и гости. Доктор Скарпета и нейният приятел капитан Марино… А може би лейтенант или детектив? В Лос Анджелис ли работите сега?

— Зависи от това, което се случва — отговори изпод козирката на шапката си Марино, а пръстите му продължаваха да си играят с незапалената цигара.

— Къде сте ангажиран в момента, все пак? — настоя доктор Маркъс, отказвайки да приеме прекалено общото му изявление. — Съжалявам, но не си спомням доктор Скарпета да е споменавала, че ще пътувате с нея…

Очевидно искаше да изрази и пред публика недоволството си по този въпрос, да я накара да си плати за конфронтацията в библиотеката. А вероятно вече го бяха информирали и за телефонните разговори, проведени от Марино.

— Но, разбира се! — изведнъж си спомни той. — На практика тя спомена, че работите заедно!

— Точно така — потвърди Скарпета.

— Тогава ще направим съвсем бърз преглед на случаите — увери я той, поколеба се за момент, после добави: — Пак ви напомням, че ако вие и… хм… господин Марино, желаете кафе… Можете и да изпушите по цигара, но само навън. Иначе сте добре дошли на нашата оперативка, без присъствието ви да е задължително…

Последните думи бяха предназначени за онези от подчинените му, които все още не знаеха за неговите преживелици през последния час. В тях се долавяше и някаква неясна закана. На Скарпета изведнъж й се прииска да се намеси, предчувствайки неприятния развой на събитията, но се въздържа. Доктор Маркъс се оказа лош политик. Вероятно онези, които го бяха назначили на този пост, го бяха преценили като слаб и безобиден човек — пълна противоположност на мнението им за нея. Но имаше реален шанс да са сбъркали.

Той се извърна към служителката вдясно от себе си — едра жена с конско лице и късо подстригана сива коса. Вероятно беше администраторката.

— Да започваме — подкани тя и присъстващите сведоха глави към жълтите фотокопия на днешните приеми, прегледи и аутопсии. — Доктор Рами, вие бяхте нощна смяна, нали?

— Бях — кимна доктор Рами. — Нали сега им е сезонът?

Никой не се засмя. Във въздуха продължаваше да се усеща напрежение. То обаче нямаше нищо общо с пациентите в другия край на коридора, които очакваха последния си медицински преглед на тази земя, по-обстоен и груб от всички, направени преди него.

— Започвам със Сиси Шърли, деветдесет и две годишна чернокожа жена с регистрирано сърдечно заболяване, открита мъртва в леглото си — прелисти бележките си доктор Рами. — Била е настанена в дом за възрастни инвалиди и подлежи на преглед. Всъщност, аз я прегледах при постъпването й… На второ място идва Бенджамин Франклин. Да, това е истинското му име. Осемдесет и девет годишен чернокож мъж, също починал в леглото си. Страдал е от сърдечно заболяване и нервна недостатъчност…

— Какво? — прекъсна я доктор Маркъс. — Каква е тази нервна недостатъчност?

Няколко души се усмихнаха, а бузите на доктор Рами леко се зачервиха. Беше възпълна млада жена с вид на доволна домакиня, а лицето й грееше като халогенна лампа на максимум.

— Не вярвам, че един нервен припадък може да бъде основна причина за нечия смърт — подхвърли доктор Маркъс, възползвайки се от смущението на лекарката по начин, по който опитният актьор се възползва от вниманието на публиката. — Не ми казвайте, че бедният човечец е постъпил тук с предположение, че е починал от нервен припадък!

Опитът му да демонстрира чувство за хумор претърпя пълен провал.

— Съжалявам — промълви с пламнали бузи доктор Рами. — Не разчетох вярно записките си. Става дума за бъбречна недостатъчност. И самата аз не мога да разчитам драсканиците си!

— Значи старият Бен Франклин все пак не е умрял от нервен припадък, така ли? — подхвърли със сериозна физиономия Марино, продължавайки да мачка цигарата си. — Дали смъртта не го е споходила, докато е пускал хвърчилото си в полето? Някое лице от списъка ви случайно да е починало вследствие отравяне с олово? Или на това все още му викат огнестрелни рани?

— Доктор Маркъс го дари с хладен и враждебен поглед, а доктор Рами продължи да докладва с монотонен глас:

— Господин Франклин също е готов за преглед. Аз вече му хвърлих едно око. Следва Финки… Всъщност, Файндър…

— Само не Финки, за Бога! — простена със звучния си глас Марино. — Не можете да я откриете, а? Страшно мразя тези нейни номера!

— Що за име?! — рязко повиши тон доктор Маркъс, опитвайки се да надвика Марино.

Лицето на доктор Рами стана толкова червено, че Скарпета се уплаши. Жената всеки момент щеше да избухне в сълзи и да избяга от залата.

— Това е името, което съм записала — сковано отвърна тя. — Двадесет и две годишна чернокожа жена, починала върху тоалетната чиния с игла във вената. Вероятно от свръхдоза хероин. Втори случай в Спотсилвания за последните четири дни. Току-що ми донесоха това… — Ръцете й забързано разгънаха някаква бележка: — Малко преди оперативката е получено обаждане за четиридесет и две годишен бял мъж на име Тиъдър Уитби. Получил е нараняване по време на работа с трактор.

Очичките на доктор Маркъс примигнаха зад очилата с телени рамки. Лицата на хората около масата станаха безизразни. „Не го прави“, беззвучно се примоли Скарпета, но Марино изобщо не я чу.

— Нараняване? — вдигна вежди той. — Значи все още е жив?

— Не съм получила обаждането лично — заекна доктор Рами. — Може би доктор Филдинг…

— Не съм аз! — избоботи Филдинг с глух глас, който прозвуча като щракането на спусък.

— Така ли? О, всъщност това е почеркът на доктор Мартин… — Засрамената жена наведе ниско глава над смачканото листче и продължи: — По всичко личи, че никой не е наясно какво точно се е случило. В един момент човекът е бил на трактора или близо до него, а в следващия колегите му са го видели да се търкаля тежко ранен в прахта. Това е станало тази сутрин в осем и половина, преди по-малко от час… Мъжът вероятно е паднал от машината и по някакъв начин се е озовал под колелата. При пристигането на „Бърза помощ“ е бил мъртъв…

— Аха, значи се е самоубил — подхвърли Марино, продължавайки да мачка цигарата. — Типичен случай на самоубийство.

— По ирония на съдбата инцидентът е станал в старата сграда — тази на Четиринадесета улица, номер 9, която в момента разрушават… — добави с притеснен глас доктор Рами.

Това привлече вниманието на Марино, който заряза не особено сполучливите си шеги. Скарпета си спомни за мъжа в масленозелените панталони и тъмното яке, който стоеше пред огромното задно колело на трактора, паркиран в близост до рампата. Тогава беше жив, сега е мъртъв. Не би трябвало да стои точно пред това колело и да човърка в мотора. Тогава си го беше помислила, а сега мъжът беше мъртъв…

— Той е аутопсиран — обади се с поукрепнал глас доктор Рами.

Скарпета си спомни как завиха зад ъгъла на старата сграда и мъжът с трактора изчезна от погледа й. По всяка вероятност е запалил двигателя броени минути по-късно, а след това е загинал.

— Доктор Филдинг, предлагам вие да се заемете с жертвата на трактора — обади се доктор Маркъс. — Проверете дали не е получил инфаркт, или е изпаднал в друго опасно за живота състояние, преди да бъде прегазен. Списъкът на травмите му ще бъде дълъг и ще отнеме много време. Не е нужно да ви напомням колко прецизни трябва да бъдем при подобни ситуации. За нашата гостенка случаят вероятно е свързан с доста мрачна ирония… — Погледът му се премести към Скарпета: — Доколкото съм осведомен, на Четиринадесета улица се е помещавала някогашната патология…

— Вярно — кимна тя и пред очите й за миг се мярна призракът на миналото. После го замени смалената от разстоянието фигура на Уитби в зелен панталон и тъмно яке, също превърнала се в призрак. — Там започнах кариерата си… След това се преместихме тук… — Почувства се глупаво, че му говори общоизвестни неща.

Доктор Рами продължи да изрежда случаите: една смърт в затвора, в която нямало нищо подозрително, но по закон всички смъртни случаи в затвора се разследват от службата по съдебна медицина. Мъж е открит мъртъв на някакъв паркинг, вероятно причина за смъртта е хипотермията; жена с диабет умира внезапно в момента, в който слиза от колата си; внезапна смърт на пеленаче; деветнадесетгодишен младеж е открит мъртъв на уличното платно, вероятно застрелян от преминаващ автомобил.

— Трябва да дам показания пред съда в Честърфилд — приключи с доклада си доктор Рами. — Но се налага някой да ме закара дотам, защото колата ми пак е на ремонт…

— Аз ще ви хвърля — намигна й Марино, а по лицето на пълничката жена се изписа истински ужас.

Доктор Маркъс вдигна ръка да спре колегите си, които започнаха да се надигат от местата си.

— Преди да си тръгнете, бих помолил за помощта ви — рече той. — Така ще имате възможност да поупражните мозъците си. Както ви е известно, към Института по съдебна медицина има още една школа за разследване на смъртни случаи, а аз чета в нея лекции за системата на медицинското разследване. Мисля си, че можем да използваме няколко случая за упражнения на студентите, особено сега, когато между нас е един от най-известните експерти…

Мръсно копеле, скръцна със зъби Скарпета. Значи такава била работата! Да вървят по дяволите приказките, които си казаха преди малко в библиотеката, майната му на обещанието, че службата ще бъде отворена към нея!

Доктор Маркъс направи пауза и огледа хората около масата.

— Двадесетгодишна бяла жена, бременна в седмия месец — започна той. — Приятелят й я ритнал в корема. Тя извикала полицията и постъпила в болница. Няколко часа по-късно изхвърлила зародиша с известно количество плацента и полицията ме уведомява. Как да постъпя?

Никой не отговори. Беше ясно, че хората не са свикнали на умствените му гимнастики и само го гледаха.

— Хайде, напънете мозъците си! — подкани с усмивка той. — Да речем, че току-що съм провел телефонен разговор с подобно съдържание. Доктор Рами?

— Сър? — погледна го тя и лицето й отново почервеня.

— Кажете как да постъпя, доктор Рами!

— Може би чрез хирургическа интервенция — подхвърли наслуки тя. Сякаш някаква извънземна сила току-що беше изсмукала всичките й медицински познания, цялата й интелигентност.

— Друг? — попита доктор Маркъс. — Доктор Скарпета? — Произнесе името й бавно, сякаш за да подчертае, че не я нарича Кей. — Попадала ли сте някога на подобен случай?

— Страхувам се, че да — кимна Скарпета.

— Разкажете ни. Какви бяха юридическите последици?

— Ясно е, че побоят над бременна жена е престъпление — отвърна тя. — А след първоначалния оглед на трупа за установяване нанесените травми и рани ще обявя смъртта на зародиша за убийство…

— Интересно — промърмори доктор Маркъс, огледа присъстващите и отново прикова поглед върху лицето й. — Значи в първоначалния си рапорт ще напишете убийство… Не е ли малко смело от ваша страна? Нали не ние, а полицията трябва да реши дали има умисъл?

Гадно заядливо копеле, каза си Скарпета, но отговори:

— По закон ние установяваме причината за смъртта и начина, по който тя е настъпила. Може би си спомняте един случай в края на 90-те, благодарение на който този текст придоби сегашния си вид. Някакъв тип беше прострелял жена си в корема, Плодът умира, но жената оживява. Предлагам във вашия сценарий да се включи докарването на плода тук, в сградата на съдебна медицина, доктор Маркъс… Ще му направим аутопсия и ще му сложим входящ номер. В жълтия смъртен акт няма място за вписване на начина, по който е настъпила смъртта. Това означава, че вие трябва да я опишете в специалното приложение. Текстът е стандартен — вътреутробно унищожение на плода вследствие насилие, упражнено върху майката. Използваме жълтия смъртен акт, защото плодът не е изваден жив. Архивираме копие от случая, тъй като след една година този смъртен акт влезе в статистиката на Бюрото за регистрация на предстоящи раждания.

— А какво да направим със самия плод? — попита с леко сбърчени вежди доктор Маркъс.

— Предаваме го на близките му.

— Но той няма и десет сантиметра! — мрачно отвърна докторът. — Никоя погребална агенция няма да се съгласи да го погребе!

— Поставяме го във формалин и го предаване на близките, независимо от желанията им — твърдо отсече Скарпета.

— Но въпреки това го определяме като убийство! — изгледа я хладно той.

— Новият статут го изисква — напомни му тя. — В щата Вирджиния нападението с цел убийство над всеки член на семейството — роден или нероден, се смята за углавно престъпление. Дори когато не можем да докажем умисъл и опитът за убийство се изразява в тежко нараняване на майката, наказанието не се различава от това за убийство. Оттам вече тръгват варианти за непредумишлено убийство и така нататък. Важното е, че не е нужно да се търси умисъл, нито пък да се доказва жизнеността на плода. Това е тежко престъпление и толкоз.

— Други мнения? — попита доктор Маркъс и очите му пробягаха по присъстващите. — Някакви коментари?

Никой не се обади, включително и Филдинг.

— В такъв случай нека опитаме нещо друго — процеди с нервна усмивка доктор Маркъс.

„Хайде, давай — рече си Скарпета. — Давай, гадно копеле!“

— Младеж лежи в хоспис — започна шефът на патологията. — Състоянието му е тежко, умира от СПИН. Моли доктора да дръпне щепсела. Въпросът е дали случаят трябва да бъде предаден на медицински следовател, в случай че лекарят наистина изключи животоподдържащите системи и пациентът умре. Това убийство ли е? Какво ще каже нашият гостуващ експерт? Извършил ли е престъпление въпросният доктор?

— Смъртта е естествена, стига лекарят да не му е вкарал куршум в главата — отсече Скарпета.

— О, така ли? Значи вие сте привърженичка на евтаназията?

— Волеизявлението на пациента — отговори тя, без да обръща внимание на глупавото обвинение. — Вярно е, че такива пациенти често изпадат в депресия, а когато човек е депресиран, той не може да взема разумни решения. Фактически въпросът е по-скоро социален, отколкото медицински.

— Нека изясним това, което казвате — подхвърли доктор Маркъс.

— Моля.

— Пред вас е човекът в хосписа, който заявява: „Мисля, че днес трябва да умра.“ Нима очаквате лекуващият го лекар да се съобрази с това желание?

— Работата е там, че пациентът в хосписа има тази възможност — отвърна тя. — Той може да реши, че е време да се раздели с живота. И да го направи с молба да му дадат морфин срещу болките, като помоли за малко по-силна доза. После просто заспива и не се събужда. Свръхдоза. Може да носи гривна с надпис „без животоспасяващи операции“ и тогава екипът на бърза помощ не е длъжен да го спасява. Човекът умира. Почти сигурно е, че последици няма да има за когото и да било.

— Но това ли е всъщност нашият случай? — вдигна вежди доктор Маркъс. Лицето му беше побеляло от гняв.

— Хората постъпват в хосписи, защото искат да облекчат болките си и да умрат спокойно. Същото искат и хората, които са взели съзнателното решение да носят гривна с надпис „без животоспасяващи операции“. Свръхдоза морфин, изключване на животоподдържащите системи, гривна — всичко това са неща, които изключват борбата за живота на пациента. И те не са обект на нашата работа. Ако някога ви повикат по повод на такъв случай, доктор Маркъс, аз се надявам да откажете…

— Коментари? — напрегнато попита доктор Маркъс, събирайки документите пред себе си.

— Имам един — обади се Марино. — Как се пише заплаха?