Патриша Корнуел
Следа (6)

6.

Скарпета се наведе над дълбоката рана, почти отнесла носа на мъртвия тракторист. Екраните за осветяване на рентгенови снимки бяха включени, светеха и лампите над големите умивалници от неръждаема стомана.

— Ще му направя алкохолна проба и тест за въглероден диоксид — каза тя на доктор Джак Филдинг, застанал от другата страна на металната маса с трупа.

— Забелязваш ли нещо? — вдигна глава той.

— Не надушвам алкохол, липсват значителни зачервявания. Но искам да бъда сигурна. Тези случаи винаги крият изненади, Джак.

Мъртвецът още беше облечен в масленозелените работни панталони, сега оплескани с червеникава кал и разцепени в областта на бедрата. От разкъсаната кожа стърчаха смазани кости, тлъстини и мускулна тъкан. Тракторът го беше прегазил по средата, но това беше станало след тяхното преминаване — някъде между една и пет минути, след като тя беше завила зад ъгъла. Нямаше никакво съмнение, че Уитби беше човекът, когото видяха на мястото. Направи опит да не си го представя жив, но той упорито изскачаше пред очите й, изправен до огромната задна гума на трактора и наведен над мотора.

— Хей, как се казваш? — подвикна Филдинг към един младеж с бръсната глава, който приличаше на войник от погребалната команда на Форт Ли.

— Бейли, сър.

Скарпета забеляза още няколко млади мъже и жени в бели престилки, с лицеви маски и ръкавици, най-вероятно армейски медици на курс. Запита се дали не им предстои командировка в Ирак. Под престилките им се виждаха части от масленозелени униформи, абсолютно еднакви по цвят с разцепените работни панталони на господин Уитби.

— Направи услуга на погребалната агенция и заший този каротид, Бейли — избоботи Филдинг. Скарпета мислено се учуди на грубостта му. Когато работеше под нейно ръководство беше по-любезен, отбеляза тя. Не раздаваше заповеди и не търсеше грешките на хората.

Войникът очевидно се смути. Татуираната му дясна ръка замръзна във въздуха, стиснала голяма извита игла, от която се проточваше конец с дебелина №7. Заповедта на Филдинг го завари да помага при зашиването на Т-образния срез на едно вече обработено тяло, чиято аутопсия беше започнала преди оперативката. На всичкото отгоре тя беше издадена неправилно, тъй като не младежът, а щатният асистент в моргата знаеше как се завързва и зашива сънната артерия. Скарпета изпита съжаление към момчето, в чиито очи се четеше пълно объркване. Ако Филдинг беше под нейно ръководство, със сигурност щеше да го дръпне настрана и да го скастри за грубото отношение.

— Слушам, сър — отговори младежът. — Тъкмо се готвех да го направя, сър.

— Наистина ли? — подхвърли Филдинг с глас, който накара всички присъстващи в моргата да вдигнат глави. — А знаеш ли защо се завързва каротидната артерия?

— Не, сър.

— В знак на любезност, ето защо — троснато поясни Филдинг. — Основен кръвоносен съд, какъвто е каротидната артерия, се завързва на възел за улеснение на балсаматорите от погребалната агенция, които иначе трябва да ровят в тялото и да я търсят. Жест на любезност, Бейли…

— Разбирам, сър.

— Господи Исусе! — продължи да мърмори Филдинг. — Всеки ден съм принуден да търпя това. В моргата е цяла манифестация. Но Маркъс не е тук, нали? — Химикалката му отново затича по страниците на бележника. — Няма и да го видиш. От четири месеца е шеф, но все още не е направил и една шибана аутопсия. О, и още нещо… Ако случайно не ти е направило впечатление, той много обича да кара хората да го чакат. Едно от любимите му неща, нека ме извини господинът… — Махна към трупа между тях. — Ако ми беше звъннала, щях да ти кажа да не си правиш труда да пътуваш чак дотук…

— Наистина трябваше да ти звънна — кимна тя, наблюдавайки как петима души се опитват да прехвърлят една огромна жена от количката на металната маса. От носа и устата й течеше кървава слуз. — Какви огромни паласки! — Имаше предвид нагънатите тлъстини в областта на корема и талията, които са характерни за всички пълни жени. Със смяната на темата обаче даваше сигнал на Филдинг, че не желае да коментира доктор Маркъс в неговата морга, пред неговите колеги.

— Шибаният случай е мой! — промърмори Филдинг, имайки предвид Джили Полсън. — Тоя задник не е стъпил в моргата откакто докараха тялото, но всички знаят, че работата ще се размирише. Първата му по-яка издънка. О, престани с твоите укорителни погледи, доктор Скарпета! — Продължаваше да се обръща към нея на фамилно име, въпреки че тя многократно го беше окуражавала да й казва Кей, тъй като го смяташе за приятел. Не го направи, докато й беше подчинен, отказваше да го стори и сега. — Никой не ни чува, ако това те притеснява… Имаш ли някакви планове за вечеря?

— Надявах се да вечеряме заедно — отвърна тя, докато му помагаше да смъкнат калните работни обувки на господин Уитби, изработени от дебела кожа. Пръстите й с мъка развързаха мокрите връзки и издърпаха навън дебелите езици. Беше улеснена от факта, че трупното вкочанясване беше в начална фаза и тялото беше все още топло и отпуснато.

— Как, по дяволите, успяват да се размажат тези хора? — промърмори с удивление Филдинг. — Можеш ли да ми кажеш, а? Не мога да си го обясня и това си е… Окей, всичко е наред. У дома, в седем. Все още живея на старото място…

— Ще ти кажа как го правят — въздъхна Скарпета и пред очите й отново изплува фигурата на Уитби, изправена в опасна близост до огромното колело на трактора. — Имат някакъв технически проблем и искат да го разрешат. За целта вдигат капака и започват да човъркат в мотора, без да мислят къде са застанали. Ръгат с отвертката някъде около стартера, той изведнъж включва и тракторът тръгва, тъй като е бил оставен на скорост… На това му се вика лош късмет. В случая имаме човек, който е прегазен точно през средата на тялото… — Посочи с пръст шарките от грайфера, отпечатали се върху зелените работни панталони на Уитби и черното яке, върху което с дебел червен конец беше избродирано името му. — Аз лично го видях изправен пред огромното колело.

— В двора на старата на сграда, нали? — погледна я Филдинг. — Добре дошла в града…

— Под колелото ли са го открили?

— Не. Тракторът го прегазил и продължил да се движи… — Филдинг събу оплесканите с кал чорапи, които бяха оставили следи от шарките си по големите бели крака на жертвата. — Помниш ли големия железен пилон, боядисан в жълто, който стърчеше в двора, близо до задната врата? Тракторът се е забил в него и е спрял. Иначе като нищо щял да отнесе вратата на рампата.

Не че има значение, тъй като и без това рушат цялата сграда…

— От всичко това следва, че можем да изключим асфиксията^[1] като причина за смъртта — кимна Скарпета, насочила очи към тялото. — По-скоро става въпрос за фатално премазване на кости и вътрешни органи, довело до масивни вътрешни кръвоизливи. Очаквам, че коремната кухина е пълна с кръв, парчета от счупения гръбначен стълб, разкъсан черен дроб, пикочен мехур и черва… Несъмнено и от счупения таз. Добре, в седем ще бъда у вас…

— А опашката ти?

— Не го наричай така, моля те.

— Каня и него. С тая шапка прилича на пълен идиот.

— Предупредих го.

— Какво според теб е причинило порезните рани по лицето? Нещо под трактора или в задната му част? — Филдинг докосна полуоткъснатия нос на Уитби, по небръснатата буза се стече вадичка кръв.

— Може и да не са порезни рани — отвърна Скарпета. — С напредването си върху тялото гумата е сваляла и кожата. Тази рана тук… — пръстът й посочи грозно зейналата дупка върху бузата — вероятно е причинена от разкъсване, а не от срязване. За да бъдем абсолютно сигурни, трябва да я разгледаме под микроскоп, търсейки следи от ръжда или грес. Пак с микроскоп ще установим тъканните разкъсвания, които се получават при издърпването на кожата от грайферите и които са напълно различни от срязването. Ако съм на твое място, непременно ще проверя всичко…

— O, разбира се — каза Филдинг и вдигна глава от формуляра за облеклото и личните вещи, който попълваше с флумастер, прикрепен към бележника му.

— По всяка вероятност семейството на този човек ще потърси компенсация за сполетялото го нещастие — допълни Скарпета. — Смърт на работното място, което на всичкото отгоре е доста прочуто работно място…

— Ами да. Най-подходящото за умирачка.

Облечените в латекс пръсти на Филдинг почервеняха от кръвта на премазания, която бликна на струи от почти откъснатия му нос. Свободната му ръка ловко прелисти бележника и започна да рисува нараняването върху скица, изобразяваща човешко тяло. След това се наведе над лицето на мъртвия и започна да го изследва внимателно през предпазните пластмасови очила.

— Не виждам нито грес, нито ръжда — промърмори той. — Което не означава, че такива няма…

— Добра идея — кимна Скарпета, моментално хванала посоката на мислите му. — На твое място бих взела тъканни проби за внимателна проверка в лабораторията. Няма да се изненадам, ако на даден етап някой заяви, че преди да бъде прегазена от трактора, жертвата е била ударена с нещо по главата… Човек никога не знае как ще се развият нещата.

— О, да. Особено когато става въпрос за пари. За много пари…

— Не само за пари — добави тя. — Адвокатите обръщат нещата така, че се говори само за пари. Но преди това има шок, болка, страдание от загубата, подозрение, че някой друг е причинил нещастието. Няма член на семейството, който ще приеме, че става въпрос за една глупава смърт, която лесно би могла да се предотврати. Всеки знае, че опитният тракторист никога не застава на пътя на тежките колела, за да човърка стартера, пренебрегвайки безопасното нормално запалване, което е възможно само когато тракторът не е на скорост… Но какво се получава на практика? Хората винаги търсят най-лесния начин, винаги бързат и в резултат на това просто спират да мислят. Неразделна част от човешката природа е склонността ни да отречем вероятността наш близък да е станал причина за собствената си смърт, умишлено или случайно. Всъщност, няма смисъл да ти изнасям лекции, ти вече си ги чувал…

Веднага след назначаването си Филдинг стана член на съдебномедицинския екип под нейно ръководство. Тя му изнесе първите лекции по съдебна патология, научи го не само на професионална компетентност, но и на прецизните и акуратни съдебномедицински огледи на местопрестъпленията, на високопрофесионалните похвати по време на аутопсиите. С лека тъга си спомни нетърпението, с което младият лекар се нахвърляше върху поредния случай, охотата, с която я придружаваше в съда и слушаше експертните й заключения, огромното желание, с което изчиташе архивите в кабинета й. Сега обаче насреща й стоеше един уморен и амортизиран човек със сериозни кожни проблеми. А самата Скарпета се чувстваше чужда на мястото, от което някога я бяха уволнили.

— Наистина трябваше да ти завъртя един телефон — промърмори тя, докато разкопчаваше евтиния кожен колан на господин Уитби и дърпаше ципа на протърканите му зелени панталони. — Но по случая „Джили Полсън“ ще работим заедно и без съмнение ще го разрешим по най-бързия начин…

— О, да — кимна Филдинг.

Едно време не използваше този израз толкова често.