Патриша Корнуел
Следа (23)

23.

Луси не обичаше да разчита на другите. С Руди нещата бяха по-различни, но и на него не възлагаше работата, която трябваше да свърши сама. Особено пък напоследък, когато ставаше въпрос за Хенри. Отлично знаеше отношението му към нея. Погледна към разпечатката от системата за идентификация на пръстови отпечатъци, която лежеше на масата. Слушалките бяха на главата й, тъй като се беше заела да прослушва баналните телефонни разговори на съседката Кейт. Беше рано сутринта в четвъртък.

Кейт й се обади късно снощи. Посланието й беше кратко и ясно: „Целувам те за билетите. Коя е жената край басейна, може би някоя звезда?“ Луси действително викаше една жена да се грижи за басейна, но тя изобщо не приличаше на звезда. Брюнетка на около петдесет, която изглеждаше доста дребна за работата с кепчето за събиране на плаващи отпадъци. Не беше кинозвезда, но не беше и звярът. Малшансът продължаваше да преследва Луси, тъй като справката за отпечатъците не й донесе нищо определено. Ала и не очакваше кой знае какво, добре знаеше, че сравнението между два комплекта отпечатъци е удар в тъмното, особено като единият от тях е непълен…

Всеки от десетте отпечатъка на човешките пръсти е уникален. Така например отпечатъкът от левия палец на един човек не съвпада с отпечатъка на десния палец. Когато не разполага с картон, съдържащ десет пръстови отпечатъка, системата за идентификация е в състояние единствено да включва в паметта си постъпилите отпечатъци. Идентификация ще се получи само ако нарушителят е оставил отпечатък от десния си палец на повече от едно местопрестъпление и тези отпечатъци са вкарани в системата, където се доказва тяхната цялостна или частична идентичност.

Но мануалното и визуалното сравнение на латентните отпечатъци води до други изводи. В това отношение късметът на Луси беше проработил. Частичните отпечатъци, които беше свалила от рисунката на окото, съвпадаха с частичните отпечатъци, открити на леглото, на което беше нападната Хенри. Това не я изненада, но й достави удоволствие. Звярът, който беше проникнал в дома й, беше същият, който бе залепил рисунката на окото и бе издрал капака на ферарито — въпреки че там отпечатъци нямаше. Но колко зверове със слабост към рисунките на очи обикалят наоколо? Беше ясно, че това е работа на един и същи човек, макар че самоличността му продължаваше да е неизвестна. Луси беше наясно, че става въпрос за един и същ звяр, чиито отпечатъци липсват в системата за идентификация на пръстови отпечатъци и където и да било другаде. Той очевидно не е разбрал, че Хенри вече не е тук, и продължава да я дебне. Или пък очаква тя да се върне или поне да чуе за последните му подвизи.

Ако допуска, че Хенри е научила за рисунката, залепена на вратата, звярът вероятно си е дал сметка, че тя може и да не се върне никога, уплашена и разстроена от поведението му. За него е важно да я победи, да я смаже. И това е причината, поради която продължава да дебне наоколо. Смазването на друго човешко същество. В този смисъл нападателят превръща жертвата си в заложница, без дори да я докосне, а в някои случаи — дори и без да я е виждал. Доколкото Луси беше запозната, звярът никога не се беше срещал с Хенри. Доколкото беше запозната… Но дали информацията й беше достатъчна? Едва ли…

Прелисти разпечатката от един друг компютър, която беше направила през нощта, колебаейки се дали да звънне на леля си. Не беше й се обаждала от доста време и нищо не можеше да я извини. И двете прекарваха по-голямата част от времето си в Южна Флорида, делеше ги разстояние, което се вземаше за по-малко от час. Миналото лято Скарпета напусна Дел Рей и се премести в Лос Олас. Луси отиде да види новия й дом, но това беше доста отдавна. Колкото повече време минаваше, толкова по-трудно й беше да вдигне слушалката. Знаеше, че между тях ще увиснат куп незададени въпроси и със сигурност ще им стане неудобно, но при създалите се обстоятелства просто нямаше как да не й се обади. Затова тръсна глава и взе слушалката.

— Служба „Събуждане“ — обяви тя в момента, в който отсреща се чу гласът на леля й.

— Жалко, ако можеш само толкова — моментално я позна Скарпета.

— Какво означава това?

— Означава, че не звучиш като дежурна телефонистка, пък и не съм поръчвала събуждане. Я по-добре ми кажи как си и откъде се обаждаш…

— Още съм във Флорида — поясни Луси.

— Още? Това означава ли, че отново ще заминеш?

— Не знам. Сигурно.

— За къде?

— Още не знам — промърмори Луси.

— Добре. Върху какво работиш?

— Случай с дебнене и преследване.

— Тези не са от най-тежките — успокоително подхвърли Скарпета.

— Не и този — поклати глава Луси. — Но сега не мога да говоря за него…

— Все не можеш…

— И ти не обичаш да говориш за твоите случаи — изтъкна Луси.

— Обикновено е така.

— Какво друго ново?

— Нищо. Кога ще те видя? Не сме се срещали от септември…

— Знам — потвърди Луси. — А какво си правила в големия лош град Ричмънд? С какво се борят напоследък там? Да не са вдигнали нови паметници? Може би във връзка с последното наводнение?

— Опитвам се да открия причините за смъртта на едно малко момиче — отвърна с въздишка Скарпета. — Снощи трябваше да вечерям с доктор Филдинг, сигурно го помниш…

— Разбира се, че го помня. Как е той? Не знаех, че още е там…

— Не е особено добре — каза Скарпета.

— Помня, че ме водеше във фитнеса и вдигаше тежести заедно с мен…

— Вече не ходи на фитнес.

— Шокирана съм! Мамка му! Джак не ходи на фитнес? Това е… Това е… Всъщност, изобщо не знам какво е. Предполагам, че на нищо не прилича. Нямам думи. Ето какво става, когато човек си тръгне! Всичко се разпада!

— Тази сутрин не си много мила с мен — отбеляза Скарпета. — А и аз не съм в настроение.

Луси усети как я бодна чувството за вина. Но не беше виновна, че Скарпета не е успяла да стигне до Аспен.

— Чухте ли се с Бентън? — с преднамерена небрежност попита тя.

— Той си има работа.

— Което не означава, че не можеш да му се обадиш — възрази Луси, а чувството за вина бързо сви стомаха й.

— В момента означава.

— Казал ти е да не се обаждаш? — попита Луси и си представи как Хенри подслушва в извънградската къща на Бентън. Нямаше начин да не го прави. Зави й се свят, чувството на вина беше всеобхватно.

— Снощи отскочих до къщата на Джак, но той не отвори вратата — смени темата Скарпета. — Останах с чувството, че си е у дома, но не желае да ми отвори…

— И какво направи?

— Тръгнах си. Реших, че може да е забравил. По принцип е доста стресиран и това е напълно възможно…

— Ами, друг път! — възрази Луси. — Просто не е искал да те види. Може би за него е твърде късно да разговаряте. Може би нещата са прекалено прецакани. Направих си труда да поръчам едно малко проучване на доктор Джоел Маркъс. Знам, че не си ме молила, но вероятно нямаше и да го сториш, нали?

Скарпета не отговори.

— Виж какво, лельо Кей — леко повиши тон Луси. — Той положително знае много неща за теб, но и ти знаеш нещичко за него, нали? — Почувства се обидена и леко ядосана. Беше безсилна да прогони тези чувства.

— Добре — въздъхна Скарпета. — Не мисля, че е наложително, но можеше и да ме попиташ… Веднага щях да ти кажа, че не ми е лесно да работя с него.

— Най-интересното е, че този тип няма никакъв живот — посъвзе се Луси. — Роден е в Шарлотсвил. Баща му е бил начален учител, а майка му е умряла при автомобилна катастрофа през 1965 г. Учил е медицина в университета на Вирджиния, там е карал и стажа си. Но никога не е работил в системата по съдебна медицина на този щат, преди да получи мястото ти…

— И аз можех да ти кажа, че не е работил в системата на Вирджиния — отвърна Скарпета. — Излишно си харчила пари за скъпи проучвания, които вероятно са стигнали чак до хакерско проникване в компютрите на Пентагона… Освен това не съм сигурна, че искам да чуя подробностите…

— Назначението му за началник на тази служба е странно, много странно — продължи без да я слуша Луси. — За известно време е работил като частен патолог в някаква малка болница в Мериленд, но без да проявява интерес към каквато и да е специализация. Едва на четирийсетгодишна възраст решава да специализира съдебна медицина…

— Къде?

— В Оклахома Сити.

— Пак ти повтарям, че не знам дали да слушам всичко това…

— За известно време е бил съдебен патолог в Ню Мексико. Не се знае какво е правил в периода 1993–1998, освен че се е развел с медицинската сестра, за която е бил женен. Няма деца. През 1999 г. се е преместил в Сейнт Луис и е работил в тамошната служба по съдебна медицина до преместването си в Ричмънд. Кара дванайсетгодишно волво и никога не е имал собствен дом. Може би ще ти е интересно да чуеш, че в момента живее под наем в квартала Хенрико, недалеч от търговски център „Уилоу Лоун“.

— Не желая да слушам повече — отсече Скарпета. — Това ми беше достатъчно.

— Никога не е бил арестуван, ако това те интересува… Имал е няколко дребни пътни нарушения и нищо повече.

— Това не е честно! — изгуби търпение Скарпета. — Казах ти, че не желая да слушам!

— Добре, както искаш — отвърна обидено Луси. — И без това друго няма. Вероятно мога да изровя още куп неща за него, но като за предварителна проверка и това ти стига…

— Знам, че се опитваш да ми помогнеш, Луси — въздъхна Скарпета. — И го правиш по най-добрия начин! Не бих искала някога да разследваш мен. Но той не е добър човек. Един Господ знае какво е намислил, но аз не искам да се бъркам в личния му живот. Друга работа е, ако открием нещо, което засяга пряко неговия морал или компетентност, или пък го прави опасен… Разбираш ли ме? Затова те моля да не се ровиш повече!

— Той и сега е опасен! — намусено заяви Луси. — Когато несретник като него заеме отговорен пост, винаги става опасен. Боже мили! Кой го е назначил? И защо? Не мога да си представя колко дълбоко те ненавижда!

— Не искам да говоря за това.

— Губернаторът е жена — продължи Луси. — Защо една жена губернатор ще назначи несретник като него?

— Не искам да говоря за това!

— Разбира се, политиците не винаги прибягват до личен подбор. Те просто подписват заповедта, подготвена от подчинените им. А госпожа губернаторката сигурно има на главата си и по-важни неща.

— За да ме разстроиш ли се обади, Луси? — най-сетне избухна Скарпета. — Защо го правиш? Моля те, и без това си имам достатъчно неприятности!

Луси млъкна.

— Хей, там ли си?

— Тук съм.

— Мразя тези телефони! — оплака се Скарпета. — Не съм те виждала от септември и започвам да си мисля, че ме отбягваш.