Патриша Корнуел
Следа (14)

14.

Съседката живееше в къща с плосък покрив и кръгла фасада от бетон и стъкло, която се сливаше хармонично с природата, приближавайки се максимално до водата, земята и небето. Такива къщи Луси беше виждала във Финландия. Вечер постройката светеше като гигантски фенер.

В двора имаше фонтанче, а между палмите и кактусите около него бяха монтирани разноцветни прожектори, използвани за различните празници. До двойната стъклена врата се мръщеше един напомпан с въздух Гринч^[1], когото на друго място Луси би възприела с подобаващо чувство за хумор. В горния ляв край на рамката беше монтирана камера, която би трябвало да е незабележима. Натисна звънеца с ясната представа за физиономията си, проектирана върху екрана на охранителния монитор. Никой не отговори и тя позвъни повторно. В къщата продължаваше да цари пълна тишина.

„Така. Добре. Знам, че си си у дома, защото вестникът пред вратата го няма и пощенската кутия е празна — рече си Луси. — Знам, че ме наблюдаваш отнякъде, вероятно от кухнята, седнала пред монитора и увеличила звука в слушалките си докрай — просто за да провериш дишам ли, говоря ли си сама… В случая обаче имаш възможност да се увериш, че правя и двете, идиотка такава. Затова по-добре отваряй вратата, иначе ще стоя тук цял ден!“

Това продължи някъде около пет минути. Луси чакаше пред тежката стъклена врата, представяйки си какво вижда жената на екрана си. В крайна сметка стигна до заключението, че в никакъв случай не изглежда заплашително, облечена в дънки, тениска, маратонки и малка раничка на гърба. В замяна на това със сигурност дразнеше домакинята, тъй като пръстът й продължаваше да натиска копчето на звънеца. От друга страна, дамата можеше да е под душа, може би изобщо не поглеждаше към видеомонитора. Луси натисна звънеца още веднъж, но вече знаеше, че собственичката на имота няма да отвори. „Знаех си, че ще постъпиш точно така, идиотка такава — безгласно рече тя. — Дори инфаркт да бях получила пред проклетата ти камера, пак нямаше да отвориш. Май ще трябва да използвам метода на принудата…“ Спомни си как само преди два часа Руди изкара акъла на онзи латиноамериканец с фалшивите си документи и реши, че може да опита същия номер и тук. Бръкна с два пръста в задния джоб на плътно прилепналите дънки и измъкна тънък портфейл от черна кожа. Разтвори го и показа значката си на не толкова дискретната камера.

— Отворете, полиция — изрече отчетливо тя. — Не изпадайте в паника. Живея в съседната къща, но съм полицай. Моля, отворете. — Гарнира това представяне с ново продължително натискане на звънеца, продължавайки да държи значката си точно пред миниатюрната камера.

— Ослепителните лъчи на слънцето я принудиха да присвие очи, топлината ставаше нетърпима. Изчака още малко с напрегнат слух, но не долови нищо. В момента, в който се готвеше да прибере значката, отнякъде екна плътен глас, сякаш Бог се беше превъплътил в жената кучка.

— Какво желаете?

— Гласът идваше от почти незабележим високоговорител, монтиран до почти незабележимата камера върху горната рамка на вратата.

— Някой е проникнал с взлом в дома ми, госпожо — отговори Луси. — Мисля си, че бихте искали да чуете какво се е случило на съседите ви…

— Казахте, че сте от полицията — обвини я враждебният глас с южняшки акцент.

— Това също е вярно.

— Как така?

— Работя в полицията и съм ви съседка — поясни Луси. — Името ми е Тина. Много бих искала да отворите вратата…

Пауза. Само десетина секунди по-късно от вътрешността на къщата се появи неясна фигура, която заплува към вратата. Постепенно фигурата се превърна в жена на около четиридесет, в тренировъчен екип за тенис и бели маратонки. Изключването на алармената система и дърпането на резетата й отне ужасно много време, но тя все пак се справи и отвори едното крило на стъклената врата. В първия момент не прояви желание да покани Луси, а се изпречи насреща й и я дари с враждебен поглед.

— Казвайте по-бързо — рече дамата. — Не контактувам с непознати и не се интересувам от съседите си. Тук съм, защото не искам съседи, а по-скоро място, където да намеря уединение…

— Кое по-точно е мястото? — вдигна вежди Луси, автоматично загрявайки за предстоящото спречкване. Безпогрешно позна, че насреща й стои типична представителка на богатите егоисти, с които напоследък се беше напълнила страната. И пак така безпогрешно избра ролята на леко досадна наивница. — Кварталът или къщата ви?

— Какво? — обърка се за момент жената, после в очите й се появи пренебрежение: — Какви ги дрънкате?

— Исках да ви информирам какво се случи в съседство с мястото ви за уединение — тоест в моята къща. Той проникна в нея за втори път… — Говореше така, сякаш жената беше запозната със ситуацията. — Може би е влязъл днес сутринта, не съм сигурна, тъй като вчера и през по-голямата част от нощта не бях тук. Хеликоптерът ми кацна в Бока рано тази сутрин. Знам какво иска, но се тревожа за вас. Никак няма да е честно, ако ви влезе в килватера… Предполагам, че се досещате какво имам предвид.

— О — рече жената. Притежаваше много хубава яхта, закотвена край вълнолома пред къщата й, и очевидно знаеше какво е килватер и колко опасно е да ти влязат в дирите. — Как е възможно да сте полицай и да живеете в такава къща? — Въпросът беше зададен без дори бегъл поглед към резиденцията в средиземноморски стил със стени в цвят на сьомга. — За какви хеликоптери говорите? Само не ми казвайте, че притежавате и хеликоптер!

— Господи, най-сетне започнахте да стопляте — въздъхна леко Луси. — Това е дълга история. Свързана е с Холивуд. Съвсем наскоро се преместих тук от Лос Анджелис. Май трябваше да си остана в Бевърли Хилс, където ми е мястото, но дойдох заради шибаното кино, извинете за израза… С две думи, вероятно знаете какво става, когато човек даде къщата си за снимки…

— Какво?! — разшириха се очите на жената. — Искате да кажете, че в къщата ви се снима филм?

— Мисля, че тук не е мястото за подобни разговори — промърмори Луси и предпазливо се огледа. — Ще имате ли нещо против, ако вляза? Но ми обещайте, че всичко ще си остане между нас. Ако се разчуе… Предполагам, че си представяте какво ще стане…

— И още как! — дари я с едрозъба усмивка жената и заби пръст в гърдите й: — Знаех си, че сте някаква знаменитост!

— Но, моля ви! — направи се на смутена Луси и последва домакинята в доста оскъдно обзаведената дневна. — Нима съм толкова прозрачна?

Тук всичко беше в бяло. Стената към морето беше изцяло остъклена, обхващайки и горния етаж. От нея се излизаше на просторна, облицована с гранит веранда, от която се отиваше направо към басейна. На пристана се поклащаше един 9-метров спортен скутер, който суетната й празноглава съседка едва ли можеше да подкара, да не говорим за сериозна навигация. Името му беше „Всичко е уредено“, а пристанището на регистрацията беше известен данъчен рай някъде на Каймановите острови.

— Страхотна лодка — промърмори Луси, докато сядаше на бялата мебел, която сякаш висеше между небето и водата. Наведе се и остави джиесема си на стъклената масичка.

— Италианска е — поясни жената и я дари с тайнствена, не много любезна усмивка.

— Напомня ми за Кан — замечтано подхвърли Луси.

— О, да! Филмовият фестивал.

— Не точно за фестивала, а по-скоро за Вил дьо Кан и пристанището, претъпкано със скутери и яхти… Кей номер едно се намира веднага след старото казино, съвсем близо до офисите на „Посейдон“ и „Амфитрита“ — най-известните марсилски фирми за даване на яхти под наем… Там работи Пол, близък приятел, който кара стар модел понтиак, яркожълт на цвят — една доста необикновена кола за Южна Франция… Ако продължите напред, покрай складовете, ще стигнете до Кей № 4 и вълнолома, в края му има кула с фар. Никога през живота си не съм виждала на едно място толкова „мангусти“ и „леопарди“! Преди време притежавах един „Зодиак“ с доста мощен мотор „Сузуки“, но той нямаше нищо общо с големите лодки. Пък и откъде време за тях? Е, вие вероятно разполагате с такова… — Погледът й отново се насочи към скутера, издигнат над водата на специалните си стойки. — Разбира се, службата на шерифа и митническите власти ще ви скъсат от глоби, ако подкарате тоя звяр с повече от десет мили в час…

Жената беше абсолютно безлична. Можеше да се нарече красива, но не по начина, който Луси намираше за привлекателен. Явно беше много богата и силно привързана към колагена, термалната терапия и всички останали магии, предлагани от модерните дерматолози. Вероятно от години не се беше мръщила просто защото това беше физически невъзможно. Но на кого са му притрябвали негативни гримаси? Не и на дамата тук, която и без да се мръщи, беше достатъчно противна.

— Вече ви споменах, че се казвам Тина. А вие сте?…

— Наричайте ме Кейт — отвърна гадната богаташка. — Така ми викат приятелите. Живея в тази къща вече седем години, без нито един инцидент. Ако не броим Джеф, разбира се, за когото имам удоволствието да съобщя, че си живее живота някъде по Каймановите острови или Бог знае къде… От това, което ми разказахте, май трябва да стигна до заключението, че не сте никаква полицайка…

— Дълбоко съжалявам, ако съм ви заблудила, Кейт — престорено въздъхна Луси. — Но просто не знаех как да ви накарам да отворите…

— Стори ми се, че видях някаква значка.

— Нали я тикнах под камерата, за да я видите — кимна Луси. — Но тя не е истинска… Когато работя по дадена роля, неволно се вживявам… Режисьорът предложи не само да се нанеса в къщата, в която ще снимаме, но да нося значката и да карам колите, които ползва специалният агент, плюс всичко останало…

— Знаех си аз! — извика Кейт и отново заби пръст в гърдите й. — Спортните коли са част от вашата роля, нали? — Намести тънкото си дългокрако тяло в дълбините на огромното кресло от бяла кожа и сложи една възглавничка в скута си. — Но не ми изглеждате позната…

— Опитвам се да си създам нов имидж…

Кейт направи опит да постигне озадачена гримаса.

— Все пак си мисля, че би трябвало да сте ми малко позната… А на практика не се сещам коя сте… Тина коя?

— Мангуста — отвърна Луси, изричайки името на любимия си скутер и почти сигурна, че съседката няма да направи връзка с току-що предложените й съчинения за Кан, а по-скоро името ще й прозвучи познато.

— Ами да — кимна след миг колебание Кейт. — Чувала съм това име. Може би…

— Не се снимам често, нямам и големи роли, въпреки че съм участвала в няколко много известни продукции — поясни Луси. — Бих казала, че тази е първата ми значителна роля. Започнах с Бродуей, после се прехвърлих в киното — иначе казано, приемах всичко, което ми се предлагаше. Надявам се, че няма да се изнервите от камионите и караваните, които ще се появят тук, но за щастие това ще стане чак през лятото… Или изобщо няма да стане, заради този луд, който ни последва чак тук. Ще бъде много жалко…

— Я ми разкажете — заинтригува се домакинята и леко се приведе напред. Очите й потъмняха, на лицето й се изписа тревога. — Нима наистина ви преследва чак от Западното крайбрежие? Споменахте, че имате хеликоптер…

— Ако не сте го преживяли, няма как да знаете колко е ужасно — въздъхна Луси. — Не го пожелавам на никого! Когато се преместихме тук, бях на седмото небе. Но той пак ни откри. Убедена съм, че е той, няма кой друг да бъде. Господ да ни е на помощ, ако се е появил и втори… Да, наистина имам хеликоптер и при нужда пътувам с него. Разбира се, не чак от Западното крайбрежие…

— Хубаво е, че не живеете сама — подхвърли Кейт.

— Колежката ми току-що си замина — престорено унило отвърна Луси. — Уплаши се от нападателя…

— Ами онзи хубавец, приятелят ви? За един миг се запитах дали и той не е актьор, при това известен. Но не можах да се сетя кой… — Усмивката й беше доста мръсничка. — На челото му пише, че е от Холивуд. С какво се занимава?

— Най-вече със създаване на неприятности — отвърна Луси.

— Ако ти направи нещо лошо, обърни се за помощ към старата Кейт, скъпа — заряза официалния тон съседката и лекичко потупа възглавницата в скута си. — Аз умея да се оправям с такива…

Луси хвърли поглед към издължения силует на „Всичко е уредено“, който блестеше на слънцето. По всяка вероятност бившият съпруг на Кейт беше останал без скутер, а пребиваването му на Кайманите бе свързано с интереса на данъчните власти към доходите му.

— Миналата седмица този луд влезе в имота ми — каза на глас тя. — И просто се питах дали…

— Не съм го виждала — прекъсна я с категоричен тон Кейт. — Но не разбирам откъде си сигурна, че става въпрос именно за човека, който ви преследва… Тук наоколо се мотаят какви ли не — градинари, техници по басейните, строителни работници… Видях линейката и полицейските коли, разбира се. И се изплаших до смърт. От такива неща замират цели региони…

— Значи си била у дома — кимна Луси. — Колежката, с която живеех — вече бившата, беше на легло с тежък махмурлук. Може би е поискала да излезе малко на слънце…

— Точно така — кимна Кейт. — Видях я.

— Вярно?

— О, да. Бях горе във фитнеса и случайно погледнах навън. Видях я да излиза от вратата на кухнята. Помня, че беше облечена с пижама и някакъв пеньоар отгоре… Сега вече всичко ми стана ясно. Момичето е страдало от махмурлук.

— Помниш ли в колко часа я видя? — попита Луси и хвърли кос поглед към джиесема си на масичката, който кротко записваше целия разговор.

— Нека да си помисля… Може би в девет, или някъде там… — Кейт махна с ръка към къщата на Луси зад гърба си. — Седна до басейна…

— И после какво стана?

— Бях на тангентора — отговори Кейт по типичния начин за всички като нея, които си въобразяват, че светът се върти около тях. — Чакай да си помисля… Май се разсейвах с някакво сутрешно шоу, което течеше по телевизията. Не, не, всъщност говорех по телефона. Спомням си, че като погледнах отново навън, нея вече я нямаше. Реших, че се е прибрала. Искам да кажа, че не стоя много дълго навън…

— А ти колко време остана на тангентора? — попита Луси. — Ще ми покажеш ли фитнеса си, за да преценя откъде точно си я видяла?

— Разбира се, скъпа — кимна Кейт и се надигна от огромното бяло кресло. — Искаш ли нещо за пиене? Лично аз с удоволствие бих си пийнала една „Мимоза“, защото се възбудих от приказките за разни нападатели, филмови камиони и хеликоптери… Обикновено използвам тангентора не повече от тридесет минути…

Луси се наведе и взе джиесема от масичката.

— Ще пия същото, което пиеш ти — отвърна тя.