Патриша Корнуел
Следа (12)

12.

Луси категорично отказа да спи в големия апартамент на третия етаж, предпочете да се заключи в далеч по-скромната спалня долу. Реши заради следствието да избягва леглото, в което беше нападната Хенри — гигантско по размер и с ръчно изрисувани табли, разположено в центъра на огромното помещение с невероятна гледка към океана. Улики, напомняше си непрекъснато. Независимо от старанието и прецизността, които демонстрираха с Руди, пропускането на улики съвсем не беше изключено…

Руди излезе със синята кола, за да я зареди с бензин. Поне такова беше обяснението му, когато грабна ключовете от кухненския плот. Но Луси подозираше, че причините да напусне къщата бяха съвсем други. Сега вероятно правеше кръгчета из района, опитвайки се да засече евентуален преследвач. Едва ли има нормален човек, който би тръгнал да следи здравеняк като Руди, помисли си тя, но звярът, изрисувал онова око (всъщност, очите вече станаха две), е някъде навън, на свобода… Дебне. Наблюдава къщата. Може би не е разбрал, че Хенри вече я няма, и по тази причина продължава да наблюдава къщата и двете ферарита. Може би и в момента го прави…

Стъпи на бежовия килим, постлан пред неоправеното легло. Скъпите завивки се бяха свлекли към долната част на матрака, а коприненият чаршаф лежеше в безформена купчина на пода. Възглавниците бяха натикани в ъгъла — точно на мястото, на което бяха, когато Луси изкачи тичешком каменните стъпала и откри безчувствената Хенри в леглото. Отначало реши, че е мъртва, а след това просто не знаеше какво да мисли. Не знаеше и днес. Но тогава беше толкова изплашена, че набра 911, което стана причина за цялата огромна бъркотия. Наложи се да се разправят с местната полиция, а това беше последното нещо на света, което би желала — провинциалните ченгета да си пъхат носа в личния й живот и в не дотам законните й действия, с чиято помощ се опитваше да търси справедливостта. Естествено, Руди продължаваше да е бесен.

Обвини я, че се е паникьосала, което си беше чистата истина. Изобщо не трябваше да докосва телефона. Спокойно щяха да се справят и сами. Хенри не е гражданката X, каза Руди. Хенри е техен агент. Няма значение, че е била гола и в безсъзнание. Нали е дишала? Нали пулсът и кръвното й налягане са били в горе-долу нормални граници? Нали не е кървяла? Малко кръв от носа и толкоз. Едва когато Луси я качи на един частен самолет и я изстреля в Аспен при Бентън, на бял свят се появи обяснение, което за нещастие беше напълно логично: Хенри действително е била нападната и за момент може би наистина е била в безсъзнание, но всичко от този момент нататък е било фалш…

— Изключено! — отсече Луси в мига, в който Бентън изказа мнението си. — Тя беше абсолютно неконтактна!

— Тя е актриса — възрази Бентън.

— Вече не.

— Стига, Луси. До момента, в който е решила да смени попрището, Хенри се е занимавала единствено с театър! Много вероятно е да си е харесала поредната роля — този път на ченге. Може би ще се окаже, че тя не умее нищо друго, освен да играе…

— Но защо да го прави? Аз я докосвах, говорех й, опитвах се да я върна в съзнание. Защо би трябвало да го прави?

— От срам, от гняв, казва ли ти някой? — беше отвърнал Бентън. — Може би не помни какво е станало, може би го потиска, но при всички случаи го възприема с чувствата си. Може би се срамува, че не е успяла да се защити. А може би е искала да те накаже…

— За какво? Нищо не съм й направила. Пък и не виждам как ще реши, че трябва да накаже гадната Луси в същия момент, в който някакъв тип почти я убива!

— Нямаш представа на какво са способни хората!

— Не, няма начин — беше отсякла тя. Но непреклонността й само беше засилила убеждението на Бентън, че разсъжденията му са верни.

Прекоси спалнята и застана пред стената с осем прозореца, които бяха толкова огромни, че горната им част не се нуждаеше от капаци. Такива, снабдени с дистанционно управление, имаше само върху долната им половина. Луси натисна едно копче на стената и капаците се плъзнаха встрани с едва чуто жужене. Денят беше слънчев, без нито едно облаче по небето. Напрегна взор и огледа имота си, търсейки нещо различно. Двамата с Руди се върнаха от Маями доста рано сутринта, бяха отсъствали три дни. Което означаваше, че звярът е имал достатъчно време да се запознае с обстановката. Беше се върнал, за да търси Хенри. Беше прекосил цялата тераса, за да залепи посланието си върху стъклото на задната врата. Окото трябваше да й напомни за съществуването му, да я изплаши. Никой от съседите не си беше направил труда да извика полиция. Хората в този квартал са доста гадни, помисли си Луси. Не им пука дали ще те пребият до смърт, или някой ще те обере до шушка, стига неприятностите да не се случват на самите тях.

Насочи очи към фара отвъд пролива и се запита дали да отиде до съседното имение. Там живееше някаква жена, която никога не излизаше. Луси дори не знаеше как се казва. Но беше болезнено любопитна и се лепваше за прозореца с фотоапарат в ръце в момента, в който градинарят се залавяше да подрязва храстите или да окоси тревата край басейна. Луси стигна до заключението, че съседката иска да има доказателства за евентуални действия, насочени срещу ограничаване на гледката й и други причини за емоционален стрес. Между другото, онзи звяр едва ли щеше толкова леко и безпрепятствено да стигне до верандата, а оттам и до спалнята на болната от грип Хенри, ако Луси бе получила разрешение да прибави още един метър към оградата си от ковано желязо, която се издигаше на почти символичните метър и двадесет. Но любопитната съседка яростно се противопостави и успя да издейства забрана. В резултат Хенри за малко не загина, а днес Луси се сдоби с втора груба скица на окото, обезобразило капака на колата й.

Три етажа под нея синееше големият басейн. Синият цвят на плавателния канал отвъд него беше още по-наситен поради значителната дълбочина на водата, после следваше къса пясъчна ивица и тъмнозелената, леко развълнувана повърхност на океана. Може би е дошъл с лодка, помисли си тя. Спокойно би могъл да я закотви на нейния вълнолом и да се изкачи по стълбата, която свършва на метър на верандата й. Но нещо я караше да си мисли, че извергът не е дошъл с лодка, нито пък притежава такава. Не знаеше защо е толкова сигурна в това. Обърна се и тръгна към леглото. В шкафчето вляво от него лежеше магнумът на Хенри, калибър 357 — хубаво оръжие от неръждаема стомана, което Луси й купи, защото е най-сигурният револвер на света, истинско произведение на изкуството. Хенри умееше да стреля и съвсем не беше страхлива. Луси беше дълбоко убедена, че ако е усетила присъствието на нашественика в къщата, тя стопроцентово щеше да го застреля на място, със или без грип…

Натисна копчето за затваряне на капаците, изключи осветлението и излезе от спалнята. В непосредствена близост до нея имаше малък фитнес салон, след него бяха двете гардеробни и огромна баня с вградено джакузи, изработено от ахат с цвят тигрово око. Нямаше никакви причини да подозира, че нападателят на Хенри беше влизал във фитнеса, гардеробните или банята, но въпреки това при всяко посещение там се заковаваше на място и очакваше да усети нещо особено. Във фитнеса и гардеробните определено не усещаше нищо, но в банята беше малко по-различно. Оглеждаше ваната и прозорците зад нея, които се отваряха към водата и синьото небе на Флорида, но сякаш ги гледаше с неговите очи. Не знаеше защо, но когато свеждаше поглед към огромната и дълбока вана, издялана от ахат, имаше чувството, че и той е правил същото.

Нещо й хрумна и тя отстъпи крачка назад към арката, от която се влизаше в банята. Може би когато се е изкачил по каменното стълбище, той е свърнал наляво вместо надясно и в резултат се е озовал не в спалнята, а в банята. Онази сутрин времето беше слънчево и помещението със сигурност е било обляно в светлина. Негодникът е бил в състояние да види всяка подробност. Вероятно се е поколебал за миг и е погледнал към ваната, след което тихо се е върнал назад и се е насочил към спалнята, където е лежала обляната от лепкава пот Хенри, омаломощена от пристъпите на треската. Там е било тъмно, тъй като капаците на прозорците са били затворени.

„Е, значи си надникнал в банята ми — каза Луси на звяра. — Застанал си в средата на мраморния под и си разглеждал ваната ми. Вероятно никога преди не си виждал такава вана. Може би си си представил как в нея се изтяга някоя гола жена, спокойна и отпусната, без да знае, че скоро ще я убиеш. Ако това са били фантазиите ти, значи никак не си оригинален…“

Излезе от банята и се спусна по стълбите до втория етаж, където спеше и където се намираше кабинетът й.

От другата страна на уютния киносалон имаше една просторна спалня за гости, която Луси беше превърнала в библиотека с вградени лавици. Прозорците й бяха напълно затъмнени. Дори лятно време тук цареше такъв мрак, че спокойно можеше да се прояви фотолента. Протегна ръка и включи осветлението. Пред очите й се появиха стотици справочници и папки с изрезки, с които бяха отрупани лавиците. Върху дългата маса в средата на помещението беше подредено лабораторно оборудване. На масата до стената бе поставен един краймсайт-отражател^[1], който приличаше на ръчно изработен телескоп върху триножник. До него лежеше запечатана торбичка за веществени доказателства, в която се мъдреше рисунката на окото.

Луси се приближи до масата и нахлузи чифт лабораторни ръкавици, които измъкна от една отворена кутия. Най-голямата й надежда за пръстови отпечатъци беше лепенката, но нея щеше да изследва най-накрая, тъй като химикалите щяха да променят както хартията, така и самата лепенка. Беше си направила труда да посипе с талк цялата задна врата й прозорчето до нея, но не успя да снеме нито един ясен отпечатък, само няколко размазани петна. А дори да бе открила такъв, той вероятно щеше да се окаже на градинаря, на Руди или на нея самата — разбира се, ако не броим последния мияч на прозорци, повикан по телефона. При всички случаи отпечатъците извън къщата не означаваха кой знае какво, важна беше рисунката. Щракна ключалките на черно куфарче с пълнеж от изолационна пяна и внимателно извади ултравиолетовия пулсатор SKSUV–30. Занесе го на масата и го включи в специалния токоизправител, който осигуряваше равномерното напрежение в мрежата. Натисна един бутон и включи високочестотната ултравиолетова светлина, действаща в късовълновия диапазон. Накрая включи и краймсайт-отражателя, който тихо забръмча.

Пръстите й сръчно разпечатаха торбичката за веществени доказателства, хванаха края на бялото листче и го измъкнаха навън. Вдигна го над главата си и започна да го изследва на светлината на лампата. Нарисуваното с молив око се втренчи в нея. Върху бялото листче липсваха водни знаци. Беше изработено от милиони фибри евтин хартиен пулп. Изрисуваното с молив око избледня в момента, в който тя свали листчето и го сложи в средата на бюрото. Звярът беше залепил рисунката си на обратно — така, че окото да гледа през стъклото и навътре в къщата. Луси си сложи си чифт оранжеви защитни очила и нагласи рисунката под специалните обективи на отражателя, които се произвеждаха само за военни цели. Надвеси се над окуляра и бавно започна да върти фокусиращата шайба. Ултравиолетовата апертура постепенно обхвана зоната на изследване. Лявата й ръка започна леко и прецизно да насочва ултравиолетовия лъч към обекта, осъществявайки едва забележими корекции с цел да запази подходящия ъгъл. Листът хартия бавно се плъзгаше към зоната за изследване. Надяваше се, че апаратурата ще успее да хване отпечатъците — разбира се, ако има такива, просто за да избегне употребата на разрушителни химикали като нинхидрин и цианоакрилат. Попаднала под ултравиолетовите лъчи, хартията придоби призрачнозеленикав цвят.

С върха на нокътя си Луси побутна листчето и освободи мястото под окуляра за лепенката. Нищо, помисли си с въздишка тя. Няма дори петънце. Би могла да опита с розилинов хлорид или друг сходен химикал, но това щеше да стане по-късно. Седна на стола пред бюрото и се втренчи в окото. Беше си едно съвсем обикновено око, с ирис и зеница, над което стърчаха дълги мигли. Око на жена, каза си тя. По всяка вероятност нарисувано с мек графит номер 2. Включи цифровата фотокамера и направи поредица от снимки на всички увеличени от обективите части на рисунката. После ги прехвърли в компютъра.

Някъде долу се разнесе тихото бучене на електромотора, с който се вдигаше гаражната врата. Луси изключи ултравиолетовата лампа и отражателя, а рисунката пъхна обратно в найлоновата торбичка за доказателства. Видеомониторът върху бюрото показа как Руди вкарва ферарито на заден ход в гаража. Докато затваряше вратата на библиотеката и се спускаше по стълбите, Луси се опита да реши какво да прави с него. Във въображението си го видя как става и си тръгва, без да се интересува какво ще стане с нея и тайната империя, която беше изградила. Това щеше да е удар, ще го последват шокът и болката, след което всичко ще премине. Такива бяха мислите, които минаваха през главата й, докато отваряше вратата на кухнята. Той вече беше там. Протегна ръка и й подаде ключовете от колата. Държеше ги така, както би държал опашката на умряла мишка.

— Мисля, че трябва да извикаме полиция — подхвърли тя, докато прибираше ключовете. — Защото, технически погледнато, това си е извънредна ситуация.

— Значи не си открила нито отпечатъци, нито нещо друго от значение — каза той.

— С тази апаратура — не — кимна Луси. — Но ако полицията не прибере рисунката, мисля да я обработя с химикали. Бих предпочела да не я вземат и ще направя всичко възможно да я задържа. Но се налага да ги повикаме… Забеляза ли нещо необичайно навън? — прекоси кухнята, за да отиде до телефона на стената. — Разбира се, освен жените, които тичат край пътя в момента, в който те видят да минаваш… — Погледна към клавиатурата и набра 911.

— Значи отпечатъци няма — промърмори Руди. — Е, предполагам, че трябва да стигнем докрай… Какво ще кажеш за следите от молива върху хартията?

— Искам да съобщя за незаконно проникване — каза тя, докато поклащаше глава в отговор на въпроса му.

— В момента въпросната личност намира ли се в границите на имота, госпожо? — попита с професионален глас телефонистката.

— Не — отвърна Луси. — Но мисля, че това може да има отношение към едно друго незаконно проникване, за което сте уведомени.

Телефонистката провери адреса и поиска името на човека, подал оплакването, тъй като на екрана й се беше изписала фирмата, на чието име Луси беше регистрирала имота. Самата тя не си го спомняше, тъй като притежаваше доста недвижими имоти, всичките регистрирани на подставени имена и фирми.

— Името ми е Тина Франкс.

Така се беше представила и когато извика полицията в деня на нападението над Хенри. След това продиктува и адреса си — тоест адреса на Тина Франкс.

— Госпожо, веднага изпращам патрулна кола — съобщи й операторката.

— Добре. Случайно да знаете дали е на работа ръководителят на следствена група Джон Далесио? — Луси говореше с жената свободно, без никакво притеснение. — Смятам, че би проявил интерес към този случай, тъй като беше на местопрестъплението и миналия път и знае за какво става въпрос… — Наведе се и взе две ябълки от купата на кухненската маса.

Руди само извъртя очи. С това искаше да покаже, че може да се свърже със старши детектив Джон Далесио доста по-бързо от дежурната операторка. Луси само се усмихна, изтърка една от ябълките в дънките си и му я подхвърли. Захапа другата и зачака със слушалка на ухото, сякаш беше влязла във връзка с кварталния ресторант, химическо чистене или някой от складовете на „Хоум Депо“, а не с шерифската служба на район Броуърд.

— Помните ли кой детектив се яви при първото ви оплакване за незаконно проникване? — попита операторката. — Обикновено влизаме в контакт с него, а не с ръководителя на следствената група…

— Знам само, че контактувах с ръководителя на следствена група Далесио — отвърна Луси. — Мисля, че детектив изобщо не е идвал тук, появи се едва в болницата.

— При мен е отбелязано, че днес Далесио е в почивка, но бих могла да му оставя съобщение — каза жената. В гласа й се долови лека несигурност, сякаш не познаваше никакъв следовател с това име и нямаше представа къде да го търси. Ръководителят на следствена група Далесио съществуваше единствено в компютрите, станали обект на хакерско внимание от страна на Луси или подчинените й. Сред тях беше и този на район Броуърд.

— Добре, благодаря — отвърна тя. — Имам му картичката, ще му звънна сама.

Остави слушалката, изправи се в средата на кухнята с ябълка в ръка и погледна към Руди, който ръфаше своята.

— Доста смешна работа, ако се замисли човек — подхвърли, надявайки се Руди да прояви по-ведро отношение към местните ченгета. — Викаме полиция, за да спазим една формалност. Или, още по-точно, за да се забавляваме…

Той леко повдигна мускулестите си рамене, продължавайки да хрупа ябълката. По брадичката му плъзна тънка струйка сок.

— Винаги е полезно да се включват и местните ченгета — рече. — Разбира се, до определени граници… Човек не знае кога ще му се наложи да използва техните възможности. — Очевидно и за него викането на полиция беше игра, при това доста занимателна. — Твоето запитване за Далесио вече е регистрирано. Ние нямаме вина, че издирването му се оказва доста трудно. Някои хора до пенсия няма да разберат кой, по дяволите, е тоя Далесио, напуснал ли е, уволнен ли е… Виждал ли го е някой? Той постепенно ще се превърне в легенда, ще дава храна за догадките им.

— И Тина Франкс също — подхвърли Луси и отхапа от ябълката си.

— Да докажеш, че си Луси Фаринели, май ще е доста по-трудно, отколкото, че си Тина Франкс или която и да било друга измислена личност — засмя се Руди. — Фалшивите ни документи се подкрепят от актове за раждане и всички останали бумаги. Като се замисля, май вече не мога да кажа къде всъщност се намира истинският ми акт за раждане…

— И аз вече не знам коя съм — кимна тя, подавайки му книжна салфетка.

— Нали? — ухили се Руди и отхапа от ябълката си.

— Всъщност, не съм сигурна и ти кой си — подхвърли Луси. — Затова на теб се пада да отвориш вратата на ченгето и да му кажеш, че трябва да се обади на ръководителя на следствена група Далесио, на когото ще предадем рисунката…

— Хубав план — усмихна се Руди. — Миналия път свърши добра работа…

Двамата държаха работно облекло и криминологични комплекти на различни места — най-вече в апартаментите и автомобилите си. Ала най-смайващо беше, че с лекота се измъкваха от всякакви ситуации, свързани с използването на тези атрибути — кожени боти, черни тениски и торбести панталони, якета с жълт надпис СЪДЕБНА МЕДИЦИНА на гърба. Разбира се, маскарадът включваше и основното оборудване, като се започне с професионалния фотоапарат, но най-голям ефект имаше поведението им на местопрестъплението, майсторски подчертано от езика на тялото. Простият план обикновено е най-добър. След като обзетата от паника Луси беше завъртяла 911 с молба да изпратят линейка за ранената Хенри, тя побърза да се обади и на Руди. Той се преоблече и позвъни на входната й врата няколко минути след появата на полицията. Представи се като новоназначен следовател, който е получил задачата да огледа местопрестъплението. Прояви достатъчно колегиалност и предложи на ченгетата да си гледат другата работа — нещо, което те с готовност приеха, тъй като да се мотаят наоколо, докато са на оглед представителите на следствието, за тях е равнозначно на дундуркане на бебе.

Луси, или Тина Франкс, както се беше представила в онзи ужасен ден, предложи на ченгетата букет от други лъжи. Заяви, че Хенри (също удостоена с фалшиво име) й дошла на гости от провинцията. Тя била още в леглото, измъчвана от махмурлук, докато Луси се къпела. Гостенката чула стъпките на нападателя и припаднала от страх. Била с доста лабилна психика и превъзбудата й се отразявала зле, затова Луси повикала линейка. Не, тя самата не успяла да види нападателя, а доколкото можела да прецени, от къщата не липсвало нищо. Не, според нея Хенри не е била обект на сексуално насилие, но все пак би трябвало да я прегледат в болницата. Нали така се прави? Поне такова е поведението на ченгетата в повечето телевизионни сериали…

— Чудя се колко време ще им трябва да установят, че ръководителят на следствена група Далесио се появява единствено в твоята къща — промърмори с усмивка Руди. — Адски е гот, че службата на шерифа покрива по-голямата част от Броуърд, чиято територия е кажи-речи колкото на Тексас, и е доста трудно да се установи кой пристига и кой си тръгва оттук…

Луси погледна часовника си, за да засече времето до пристигането на дежурния полицейски екип.

— Важното е, че включихме господин Далесио и той няма да се почувства обиден — каза тя.

Руди се засмя. Настроението му видимо се подобри. По принцип не се цупеше дълго, особено пък когато им предстоеше съвместна операция.

— Окей. Полицията всеки момент ще бъде тук. Мисля, че е време да се покриеш. Няма да дам рисунката на ченгетата, вместо нея ще им предложа телефона на Далесио. Ще им кажа, че ми е по-удобно да разговарям с него, тъй като вече се познаваме от предишния оглед на къщата. Някое от ченгетата ще набере номера, но ще се свърже с гласовата поща на Далесио. А когато приключат тук и си тръгнат, на същото ченге ще се обади легендарният ръководител на следствена група, искрено ваш, който ще го увери, че поема нещата в свои ръце…

— Не пускай ченгетата в кабинета ми — предупреди го Луси.

— Нали си го заключила?

— Да — кимна тя. — Обади ми се, ако имаш някакви проблеми с твоя Далесио. Ще дойда веднага и лично ще се оправя с ченгетата.

— Излизаш ли? — любопитно я погледна Руди.

— Мисля, че е крайно време да се представя на съседката — отвърна с усмивка Луси.