Патриша Корнуел
Следа (35)

35.

Универсалният магазин „Пъбликс“ на площад „Холивуд“ беше претъпкан с народ. Едгар Алан Пог пресичаше паркинга, натоварен с найлонови торби, а очите му шареха във всички посоки. Никой не му обръщаше внимание. Но дори да беше обратното, пак нямаше да има значение. Както винаги, никой нямаше да си спомни за него. Освен това постъпката му беше добра. Една услуга на света. С такива мисли в главата той се плъзна покрай яркия кръг светлина, идващ от централния пилон в средата на паркинга. Предпочиташе да остане в сянка, крачеше бързо, но не напрегнато.

Бялата му кола не се различаваше по нищо от още поне двайсет хиляди бели коли в Южна Флорида. Нарочно я беше паркирал в далечния край на паркинга, между две други бели коли. Тази отляво беше линкълн, беше там преди неговото пристигане. Сега видя, че тя е изчезнала, но по волята на съдбата, мястото й беше заето от друга бяла кола — някакъв крайслер. В подобни магически мигове Пог усещаше с всяка пора на тялото си, че е наблюдаван, че някаква висша сила ръководи действията му. Окото го гледаше. Окото го насочваше. То принадлежеше на тайнствената висша сила, то беше върховен Бог — онзи, който живее на планината Олимп и е най-великият сред всички богове. Той е безпределен, необятен и могъщ, той е нещо хиляди пъти по-велико от някаква разглезена кинозвезда, която си въобразява, че се е превърнала в полубогиня. Като онази. Като Голямата риба.

Отключи колата с дистанционното, отвори багажника и извади друга торбичка, върху която личеше логото на „Ол Сийзънс Пул“. После се настани на предната седалка на бялата си кола, отпусна се в топлия мрак и направи опит да прецени дали зрението му е достатъчно добро за предстоящата задача. Лампите в центъра на паркинга почти не осветяваха периферията, където беше колата му. Наложи му се да изчака малко, за да свикнат очите му с мрака. Завъртя стартерния ключ на контакт, за да може да слуша музика, после натисна едно копче встрани на седалката, за да я плъзне максимално назад. Нуждаеше се от възможно най-голямо пространство за това, което трябваше да свърши. Разтвори пластмасовата торбичка и извади чифт дебели гумени ръкавици. Сърцето му сладостно се сви. Към ръкавиците прибави кутия гранулирана захар, бутилка газирана вода, ролка скоч и руло алуминиево фолио. На дъното на торбичката останаха няколко големи неизтриваеми маркери и пакет дъвка „Пепърминт“. Напусна апартамента си някъде към шест следобед и оттогава насам в устата му имаше вкус на застоял дим от пури. Сега обаче не можеше да пуши. Запалвайки нова пура, щеше да прогони застоялия вкус на долнопробен тютюн, но в момента не можеше да направи това. Обели опаковката на плочка дъвка, нави я на стегнато рулце и я пъхна в устата си. Повтори операцията с още две плочки, изчака известно време и бавно заби зъби в омекналата дъвка. Слюнчените му жлези се свиха в болезнена контракция, имаше чувството, че в челюстите му се забиват остри игли. Започна да дъвче. Бавно и леко, като постепенно увеличаваше захапката.

Седеше в мрака и дъвчеше. Рап музиката бързо му омръзна и той протегна ръка да потърси друга. След кратко сърфиране по каналите откри това, което в днешно време наричаха „рок за зрялата възраст“. Остави радиото и отвори жабката, откъдето извади пластмасова кесия с цип. От вътрешната страна на прозрачната пластмаса бяха полепнали черни човешки коси, които странно наподобяваха скалп. Внимателно измъкна меката къдрава перука, положи я до алхимията на предната седалка и запали мотора.

Пастелните цветове на холивудския център прелитаха край него като фантастични видения. Малките бели лампички, окачени по палмите, приличаха на непознати галактики, през които минаваше без никакви усилия, вдъхновен и възбуден от енергията, който лежеше на съседната седалка. Зави на изток по булевард „Холивуд“ и пое с пет километра в час — максимално разрешената скорост в този участък, по посока на магистралата А–1 А. От едната страна на пътя се издигаха солидните и скъпи имения на Холивуд Бийч Ризорт, с розови стени и покрити с теракота алеи, а от другата му страна тъмнееше океанът.