Патриша Корнуел
Следа (24)

24.

Доктор Маркъс седеше в дневната, а разтвореният вестник беше паднал в скута му. Отвън долетя басовото боботене на камиона за събиране на боклука.

Дизеловият двигател забави ритъма си и камионът спря в края на алеята. Разнесе се свистенето на хидравликата, кофите за боклук изтропаха по металната стена на машината. После едрите мъже ги върнаха на мястото им и камионът бавно продължи пътя си.

Седеше в удобното кожено кресло в дневната и дишаше тежко. Беше замаян, сърцето му блъскаше като чук. Тук, в Уестъм Грийн — квартала на средната класа, боклукчийската кола минаваше два пъти седмично — в понеделник и четвъртък. В тези дни той винаги закъсняваше за оперативката, но и това можеше да се приеме за успех, тъй като доскоро изобщо не тръгваше за работа, когато пред прага на къщата му спираше големия камион с едрите черни мъже в него.

Те вече не се наричаха боклукчии, а отговорници по чистотата. Но за него нямаше никакво значение как е политически правилно да се наричат тези едри тъмни мъже в огромни тъмни дрехи и с грамадни кожени ръкавици. Доктор Маркъс изпитваше ужас от боклукчиите и техните камиони. За четирите месеца, през които живееше тук, фобията му рязко се влоши и в дните за събиране на боклука той изобщо не излизаше навън, преди да се увери, че камионът и обслужващите го работници не са отминали. От известно време насам посещаваше един психиатър в Шарлотсвил и състоянието му леко се бе подобрило.

Доктор Маркъс седеше в креслото и чакаше сърцето му да успокои ритъма си, световъртежът му да отмине и нервите му да се отпуснат. Когато това стана, той бавно се изправи. Все още беше по халат и чехли. Отдавна беше открил, че няма смисъл да се облича преди появата на боклукчийския камион, тъй като басовото боботене на двигателя и тракането на кофите му докарваше такова изобилно потене, че когато едрите мургави мъже най-сетне отминаваха, той беше вир вода, трепереше от студ, а ноктите му бяха посинели. Доктор Маркъс закрачи по поизлъсканото дюшеме на дневната, насочвайки се към прозореца. Надникна по посока на големите зелени контейнери, оставени в началото на алеята, после напрегна слух. Искаше да се увери, че камионът е отминал и няма да се върне. Всяка сутрин правеше това, въпреки че познаваше много добре маршрута на работниците по чистотата.

По това време камионът се намираше на няколко пресечки оттук, а персоналът все така пъргаво изсипваше кофите за боклук в огромното му туловище. Това щеше да продължи, докато завият по авеню „Патерсън“ и грохотът на двигателя бавно заглъхнеше сред обичайните шумове. Доктор Маркъс не знаеше къде отиват след това, но и изобщо не се интересуваше. Важното беше да ги няма. Очите му внимателно опипаха небрежно оставените кофи. Постоя така още известно време, след което реши, че все още не бива да излиза навън.

Обърна се и тръгна към спалнята. Провери дали алармата е включена, след което смъкна халата и пижамата си, за да влезе под душа. Не остана дълго под топлите водни струи и завъртя крановете в момента, в който се почувства чист и затоплен. После се подсуши и започна да се облича за работа, благодарен на съдбата за отминалата атака. Избягваше да си представя какво би станало, ако атаката бъде осъществена внезапно, когато е на обществено място. Всъщност, това не можеше да се случи. Ако се придържа в близост до дома или кабинета си, винаги щеше да е в състояние да затвори вратата и да се изолира от наближаващата буря.

Влезе в кухнята и глътна едно оранжево хапче. По-рано сутринта вече беше взел един клонопин, заедно с капсула антидепресант, но за всеки случай гълташе и още половин милиграм от лекарството непосредствено преди да тръгне на работа. През последните няколко месеца беше достигнал дневна доза от три милиграма бензодиазепини и това съвсем не го правеше щастлив. Психиатърът в Шарлотсвил го успокояваше, че всичко ще е наред, стига да не злоупотребява е алкохол и други лекарствени препарати. Но доктор Маркъс изобщо не пиеше и нямаше никакви проблеми с клонопина. Беше по-добре да взема лекарството, отколкото да изпада в плен на паниката, да се затваря у дома и в крайна сметка да изгуби работата си. Не беше богат като Скарпета и по тази причина никога не би могъл да понесе униженията, на които тя се излагаше всекидневно, но очевидно приемаше, без да й мигне окото. Преди да я наследи на поста главен съдебен лекар на Вирджиния, той не се нуждаеше от клонопин или някакви други антидепресанти, но сега нещата се бяха променили. Според психиатъра, той страдаше от нарушено оросяване, което водеше до леки психически смущения. Докато беше в Сейнт Луис, просто пропускаше да отиде на работа и изобщо не пътуваше, но все някак се справяше. Животът преди да се срещне със Скарпета беше далеч по-поносим.

Върна се в дневната и отново надникна през прозореца. Големите зелени контейнери си бяха на мястото, камионът с едрите мъжаги не се чуваше. Облече старото си палто от сива вълна, намъкна кожените ръкавици и спря пред входната врата, за да види как се чувства. Изглежда всичко беше наред. Изключи алармата и отвори. Прекоси алеята с бърза крачка, огледа улицата в двете посоки и леко се отпусна. Камионът не се виждаше никъде. Вече можеше да премести кофите за боклук до стената на гаража, където им беше мястото.

Върна се в къщата, свали палтото и ръкавиците и отиде да се измие. Беше далеч по-спокоен, дори мъничко щастлив. Мислите му се върнаха към Скарпета. Почувства се освободен, настроението му рязко се подобри. Сега вече беше сигурен, че ще се справи с капаните, които му залага животът. През всичките тези месеци чуваше все едно и също: Скарпета направила това, Скарпета направила онова… Мълчеше и не се оплакваше, просто защото не я познаваше. Не каза нищо и когато комисарят по здравеопазването открито заяви, че ще му бъде много трудно да я замести, че винаги ще има хора, които няма да го уважават достатъчно само защото той не е тя… Пък и какво би могъл да каже? Дори не беше я виждал…

За съжаление, наложи се да откаже на новата губернаторка, проявила любезността да го покани на кафе в кабинета си веднага след назначаването му. Причината беше проста поканата беше за понеделник, осем и половина сутринта, когато в Уестъм Грийн събираха боклука. Разбира се, Маркъс не можеше да разкрие истинските причини за отказа си. Още помнеше как седи в дневната си и се ослушва за големия камион, а в главата му се оформя една голяма въпросителна: как ще я кара на новата служба във Вирджиния, след като отказа да пие кафе с губернаторката, която за нещастие е жена и със сигурност нямаше да го уважава, тъй като той не е жена и не е Скарпета.

Всъщност, нямаше сведения, че новата губернаторка е почитателка на Скарпета, но вероятно беше такава. Когато прие поканата да стане главен съдебен лекар тук, изобщо нямаше представа какво го очаква. Името на Скарпета беше добре познато на колегите му патолози в Сейнт Луис, а повечето от тях бяха жени. Всички бяха единодушни, че е извадил страхотен късмет с тази работа, тъй като благодарение на Скарпета службата по съдебна медицина във Вирджиния бе най-добрата в целите Съединени щати. Било много жалко, че тя не била в добри отношения с тогавашния губернатор — онзи, който я беше уволнил. Всички жени в предишната му служба бяха категорични, че трябва да заеме мястото на Скарпета.

На практика те искаха да се отърват от него и той прекрасно го знаеше. Изобщо нямаха представа защо от Вирджиния го поканиха. Според тях причината бе само една: доктор Маркъс е незабележим човек, не конфликтна личност, без политически ангажименти. Знаеше какво говорят жените в тогавашната му служба, които очевидно се тревожеха, че късметът ще му изневери и той ще остане при тях до края на дните си…

Това също спомогна за решението му да се премести във Вирджиния. Но само месец по-късно дойде поканата на губернатора и Маркъс изпадна в неудобно положение. Вината за това безспорно беше на службата по чистотата в района на Уестъм Грийн, но той я хвърли върху Скарпета. Тя беше виновна за проклятието, което се стовари върху него. По цял ден слушаше колко добра била тя и колко гаден е той — самото защото е наследил поста си от нея. Това го накара бързо да намрази не само Скарпета, но и всичко, което беше направила в името на добрата работа. Стана майстор в демонстрацията на тази омраза, дори и в дребните неща. Пренебрегваше всичко, което имаше някаква връзка със Скарпета, независимо дали ставаше въпрос за картина, цвете или книга, или пък за чисто професионални неща — например за патолог или мъртъв пациент, които щели да бъдат много по-добре при Скарпета. Постепенно бе обзет от манията да доказва, че тази жена е мит, че не е направила кой знае какво и на практика се е провалила, но му беше трудно да унищожи човек, когото изобщо не познаваше. Нямаше как да каже дори една лоша дума срещу нея…

Тогава умря Джили Полсън. Баща й се бе обадил на комисаря по здравеопазването, който на свой ред алармирал губернаторката. Тя пък потърсила директора на ФБР, тъй като заемала и поста председател на Националната комисия за борба с тероризма, а Франк Полсън бил член на същата комисия и имал добри контакти с Департамента за вътрешна сигурност. Следователно било напълно възможно малката Джили да е убита от някой враг на американското правителство!

ФБР бързо приело, че случаят заслужава една по-задълбочена проверка, и веднага влязло във връзка с местната полиция. Но контактите спрели дотук и никой не знаел какво върши другият. Част от веществените доказателства били изпратени в местната криминологична лаборатория, друга част заминала за лабораториите на ФБР, а трета изобщо не била събрана. Доктор Полсън забранил тялото на Джили да бъде освободено, преди да се изяснят всички обстоятелства около смъртта й. Непълноценните отношения с бившата му съпруга утежниха нещата още повече и в крайна сметка смъртта на горкото момиче се превърна в политически въпрос. Оставен без избор, доктор Маркъс бе принуден да се обърне за помощ към комисаря по здравеопазването.

— Трябва ни авторитетен консултант, при това още преди нещата да се влошат! — отсече комисарят.

— Те вече са се влошили — отвърна доктор Маркъс. — Полицията на Ричмънд се оттегли в момента, в който научи за намесата на ФБР. Буквално избяга. А на всичкото отгоре ние все още не знаем от какво е умряло момичето. Според мен тази смърт е подозрителна, но не можем да установим причината за нея.

— Трябва ни консултант. Незабавно. Външен човек, който да поеме евентуалните негативи. Глави ще хвърчат, ако заради този случай губернаторката стане обект на критики в национален мащаб! И можеш да бъдеш сигурен, Джоел, че и твоята ще бъде между тях.

— Какво ще кажете за доктор Скарпета? — попита Маркъс и сам се учуди на лекотата, с която се сети за предшественичката си.

— Отлична идея — кимна комисарят по здравеопазването. — Познаваш ли я?

— Скоро ще се опознаем — отвърна доктор Маркъс, все още смаян от стратегическите си умения.

До този момент не беше подозирал, че е такъв гениален стратег. Фактът, че не познаваше Скарпета, напълно оправдаваше ентусиазирания начин, по който я беше препоръчал за консултант. Можеше и лично да я потърси, защото не беше казал нито една лоша дума за нея. И завчера го беше направил. Но скоро щеше да има определено мнение за Скарпета, щеше да я подложи на критика и унижения, щеше да я прави каквото пожелае…

Възнамеряваше да я обвини за всички неблагополучия по случая „Джили Полсън“, за безпорядъка в службата — изобщо за всичко, за което се сети. И в крайна сметка губернаторката със сигурност щеше да забрави, че доктор Маркъс е отказал да пие кафе с нея. А ако отново го покани, той вече ще има готов отговор — в понеделник и четвъртък в осем и половина има оперативка с личния състав, на която трябва да присъства на всяка цена. Но ако госпожа губернаторката му отправи покана за по-късен час, той с удоволствие ще приеме. Не беше сигурен какво му е попречило да й предложи това извинение още първия път, но за следващия щеше да го използва.

Вдигна слушалката на телефонния апарат в хола и за пореден път огледа пустата улица. Изпита огромно облекчение, тъй като през следващите три дни нямаше да има проблеми с боклука. Пръстите му бързо започнаха да прелистват малкото оръфано тефтерче, което имаше толкова отдавна, че половината телефони вътре бяха зачеркнати. Набра един номер, а очите му механично проследиха един стар шевролет импала, който се плъзна по улицата. Спомни си как майка му винаги закъсваше със своята бяла импала в долния край на заснежената им улица в Шарлотсвил, въпреки заканите да си сложи зимни гуми.

— Скарпета — прозвуча женски глас в слушалката.

— Обажда се доктор Маркъс — представи се той, използвайки авторитетния, но все пак любезен тон, с който разговаряше с подчинените си.

— Добро утро — поздрави тя. — Надявам се, че доктор Филдинг ви е запознал с резултатите от повторното изследване на Джили Полсън…

— За съжаление да — отвърна той. — От него научих за мнението ви… — Изрече „мнението ви“ с нескрита наслада и съжали, че не може да види реакцията й. Подобен израз би употребил всеки предпазлив адвокат, докато прокурорът би казал „заключението ви“ — един израз на уважение към опита и дългогодишния й стаж. „Мнението ви“ звучеше като скрита обида…

— Питам се дали сте чули за лабораторните резултати. Открити са някои улики — подхвърли след кратката пауза той, сетил се за имейла на вечно нетактичния Джуниъс Ийс.

— Не — каза Скарпета.

— Бих казал, че са доста необикновени — продължи Маркъс с многозначителен тон. — Това е причината да насрочим спешно заседание… — Пропусна да й каже, че заседанието беше насрочено още вчера. — Бих искал да се отбиете в кабинета ми в девет и половина… — Старата импала в син цвят отби в алеята две къщи по-нататък. Запита се защо спира там и кой е собственикът й.

Скарпета се поколеба за миг, сякаш часът не й беше много удобен, после рече:

— Добре, няма проблем. След половин час ще бъда там.

— Мога ли да попитам какво правихте вчера следобед? Не ви видях в службата…

От синята импала слезе чернокожа старица.

— Занимавах се с документацията, проведох няколко телефонни разговора… Защо, трябвах ли ви?

Доктор Маркъс усети как му се завива свят, но очите му продължаваха да следят възрастната негърка и старата импала. Великата Скарпета го питаше дали му е трябвала, сякаш му беше подчинена. В момента наистина му беше подчинена, защото работеше за него. Не беше за вярване, но си беше чистата истина.

— В момента не ми трябвате — отговори на глас той. — Ще се видим на съвещанието.

Прекъсна разговора с особено удоволствие, защото имаше чувството, че е треснал телефона на великата Скарпета.

Токовете на старомодните му кафяви обувки с връзки затракаха по дъбовото дюшеме към кухнята. Изправи се пред масата и си направи втора порция кафе без кофеин. По-голямата част от първата му чаша беше отишла на вятъра, защото беше прекалено разтревожен от боклукчийския камион и чернокожите му придружители. А когато опасността отмина, кафето беше изстинало, придобивайки вкус на престояла супа. Затова го изля в умивалника. Сега зареди кафеварката наново, след което се върна в хола и надникна през прозореца за импалата.

Обикновено надничаше през един и същи прозорец — онзи, който беше разположен срещу любимото му кожено кресло. Възрастната негърка вадеше торбички с хранителни продукти от багажника. Вероятно е икономката, рече си той. Стори му се доста странно, че една чернокожа икономка може да кара същата кола, която караше майка му в детството му. Тогава тези коли бяха модерни. Не всеки можеше да си позволи бяла импала със сини странични ленти по корпуса. Той много се гордееше с нея, ако не се броят случаите, при които майка му буксуваше в снега, струпал се в подножието на хълма. Не я биваше като шофьор и не би трябвало да й позволят да кара онази кола. Импала е името на мъжка африканска антилопа, известна с бързината и плашливостта си. А майка му беше достатъчно нервна и на собствените си два крака, за да й поверяват управлението на автомобил, кръстен на бързоногото и плашливо африканско животно.

Възрастната икономка се движеше бавно около колата, събирайки разноцветните пластмасови торбички, пръснати по седалките. Наложи й да направи няколко курса между колата и страничната врата на къщата, за да пренесе покупките си. Накрая тласна задната врата с бедрото си и уморено се прибра. Някога тази кола е била доста хубава, рече си доктор Маркъс. Импалата на икономката беше поне четиридесетгодишна — производство шейсет и трета или шейсет и четвърта, но въпреки това беше доста запазена. Маркъс не помнеше кога за последен път беше виждал този модел. Сви рамене и се върна в кухнята, изпитал странното чувство, че синята импала има някакво особено значение. Пресметна, че ако се забави още двадесетина минути, подчинените му лекари ще се заловят с аутопсиите за деня и няма да му се наложи да разговаря с когото и да било. Пулсът му отново започна да се ускорява, нервите му се опънаха. Така ставаше винаги, когато си налагаше да изчаква.

Отначало реши, че виновни за ускорения пулс, треперенето и опънатите нерви са останките от кофеин в чашата му, но после съобрази, че беше отпил едва няколко глътки, следователно причината беше друга. Помисли си за импалата на улицата и нервността му нарасна. Съжали, че възрастната жена изобщо се беше появила с тази кола, особено пък в утро като днешното — когато вече беше преживял събирането на боклука. Върна се в хола и седна в любимото си кожено кресло, опитвайки да се отпусне. Но сърцето му блъскаше с такава сила, че предницата на бялата му риза леко трепереше. Затвори очи и направи няколко дълбоки вдишвания и издишвания.

Вече четири месеца живееше тук, но никога не беше виждал тази импала. Представи си тънкото синьо кръгче на кормилото без въздушна възглавница, синьото табло от дясната страна, което не беше обезопасено като днешните автомобили. Предпазните колани се стягаха около кръста, тъй като по онова време още не бяха изобретили автоматичните им наследници, минаващи през рамото… Представи си вътрешността на импалата, но не на тази отсреща, а на бялата със сините лайсни, която караше майка му. Кафето изстина на масичката до коженото кресло, но Маркъс беше затворил очи и не го виждаше. Няколко пъти се надигаше да провери дали синята импала е там. Накрая, когато се увери, че колата е изчезнала, стана, включи алармата, заключи входната врата и се насочи към гаража. Сърцето му пропусна един удар при мисълта, че импалата не съществува и всичко е било плод на въображението му. Глупости, разтърси глава той. Разбира се, че съществува, преди малко беше там!

Няколко минути по-късно колата му напусна гаража и бавно се плъзна към къщата, където доскоро беше паркирана синята импала. Остана седнал зад волана на волвото си, което се радваше на най-високия възможен стандарт на сигурност. Очите му гледаха към празната алея, пръстите му нерешително почукваха по кормилото. После изведнъж се реши, подкара колата по алеята и слезе. Изглеждаше много добре въпреки старомодния балтон и шапката от сива вълна, въпреки протърканите ръкавици от свинска кожа, които носеше в студено време още в Сейнт Луис. Натисна звънеца на входната врата, убеден, че изглежда като уважаван гражданин. Изчака няколко секунди, после натисна бутона за втори път.

Вратата се отвори и на прага се появи жена към петдесетте, облечена в спортен анцуг и маратонки.

— Какво обичате? — попита с приветлив, но не особено дружелюбен глас.

— Аз съм Джоел Маркъс — представи се той. — Живея ей там, отсреща… Направи ми впечатление една много стара импала в син цвят, която беше паркирана в алеята ви преди малко… — Беше готов да се извини и да каже, че е сбъркал къщата, в момента, в който жената отречеше да има нещо общо със стара синя импала.

— О, това е колата на госпожа Уокър — усмихна се за негово огромно облекчение съседката. — Притежава я цяла вечност и не би я сменила, дори за чисто нов кадилак…

— Разбирам — кимна доктор Маркъс. — Любопитен съм, тъй като колекционирам стари коли…

Не колекционираше никакви коли, разбира се. Нито стари, нито нови. Важното беше, че няма халюцинации и не си представя нереални неща. И слава Богу!

— Тази едва ли ще влезе в колекцията ви — жизнерадостно каза жената. — Защото госпожа Уокър много я обича… Не сме се запознавали официално, но аз знам кой сте — новият съдебен лекар, нали? Сменихте онази известна патоложка, как й беше името… Бях шокирана и разочарована, когато разбрах, че е напуснала Вирджиния. Между другото, какво стана с нея? Господи, ама и аз съм една! Държа ви тук, на студа! Моля, влезте… Беше много хубава жена, но не мога да си спомня името й…

— Съжалявам, но трябва да вървя — отказа поканата Маркъс, като този път гласът му прозвуча сухо и студено. — Страхувам се, че вече закъснявам за една среща в резиденцията на губернатора.

Лъжата му прозвуча също така студено, и вероятно по тази причина — достоверно.