Патриша Корнуел
Следа (44)

44.

В десет на следващата сутрин Луси нервно крачеше напред-назад из чакалнята, демонстрирайки нервност. Вземаше в ръце разни списания, след което бързо ги захвърляше. Надяваше се пилотът на хеликоптер, когото завари тук, да бъде извикан в кабинета за преглед или пък да получи спешно повикване и да се надигне от стола срещу телевизора. Обикаляше хола на апартамента в близост до болничния комплекс, като час по час спираше да надникне през старомодните прозорци, които гледаха към Бар Стрийт и старите сгради по нея, повечето от които паметници на културата. Тротоарите бяха почти пусти, тъй като туристите в Чарлстън щяха да се появят чак през пролетта.

Беше натиснала звънеца преди петнадесетина минути. Отвори й възрастна жена със сбръчкано лице, която я въведе в рецепцията, намираща се вдясно от вратата. В по-добри времена помещението вероятно е било домашен параклис. Жената й подаде един празен формуляр на Федералната администрация по въздухоплаване — същия Луси попълваше веднъж на две години вече цяло десетилетие, след което изчезна към горния етаж по извитото, полирано до блясък стълбище. Формулярът лежеше на ниската масичка в хола. Луси започна да го попълва, после спря. Взе поредното списание от лавицата, прелисти го набързо и го върна обратно. Хеликоптерният пилот усърдно попълваше своя формуляр, като от време на време вдигаше глава да я погледне.

— Не ми е работа, но все пак искам да ви предупредя, че доктор Полсън много държи формулярите да бъдат правилно попълнени — обади се с приятелски глас той.

— Значи сте наясно как става това — въздъхна Луси и седна на масата. — Мен обаче хич ме няма. В гимназията явно съм пропуснала уроците за работа с формуляри.

— И аз ги мразя — рече пилотът. Беше млад мъж с отлично телосложение и късо подстригана черна коса. Преди малко й се беше представил като боен пилот на „Блек Хоук“ в Националната гвардия. — Последния път забравих да попълня раздела за алергии и компютърът не прие формуляра. Бях забравил, че вземам хапчета против алергия, защото жена ми държи котка, знаете…

— Гадно — съгласи се Луси. — Един пропуск и компютърът зачерква живота ви за месеци напред.

— Този път си нося копие от един стар формуляр — усмихна се пилотът и вдигна лист жълта хартия, навита на руло. — По този начин отговорите ми винаги са едни и същи. Това е ключът, друг няма. Но на ваше място щях да си попълня съвестно формуляра. Той никак не обича пациенти, които не са готови с документите си.

— Направих една грешка — каза Луси и посочи своя формуляр. — Написах града в погрешна графа. Май ще се наложи да го попълня наново.

— Несъмнено — съчувствено я погледна пилотът.

— Ако онази жена се появи, ще й поискам нов формуляр.

— Онази възрастната ли? — попита пилотът. — Тя е тук от цяла вечност!

— Откъде знаете? — погледна го с интерес Луси. — Не сте ли твърде млад, за да твърдите подобни неща?

Младежът се усмихна и веднага пролича, че няма нищо против да пофлиртува.

— Ще се изненадате, ако ви кажа колко време вече летя — гордо заяви той. — А вие от кое летище сте? Не съм ви срещал наоколо. Пък и летателният ви комбинезон е доста странен, за пръв път виждам такъв. Със сигурност не е военен, нали?

Луси носеше черен летателен комбинезон с американското знаме на едното рамо и доста необичайна нашивка на другото — орел, заобиколен от звезди, върху основа от синьо и златно, която беше нейно собствено изобретение. На ревера й имаше кожен калъф за идентификационна карта, на който пишеше „П. У. Уинстън“. Табелката беше залепена с прозрачно тиксо и лесно можеше да се подменя. Баща й беше кубинец и поради този факт минаваше за латиноамериканка, италианка или португалка, без дори да се докосне до грим. Днес беше в Чарлстън, Северна Каролина, където без проблеми я приемаха като хубава бяла жена с няколко капчици южняшка кръв, която говореше с едва доловима, но много очарователна мекота.

— Деветдесет и първи полигон — отговори Луси. — Човекът, за когото летя, притежава 430…

— Завиждам му — каза с въздишка пилотът. — Трябва да е фрашкан с пари, но 430 е страхотна птичка! Как намирате страничната видимост? На повечето пилоти им трябва известно време, за да свикнат…

— Влюбена съм в нея — отвърна Луси, а мислено се помоли на Бога да затвори устата на тоя тип. Не се притесняваше от никакви въпроси, тъй като беше в състояние да говори за хеликоптери наистина цял ден, но в момента предпочиташе да мисли за монтажа на тайните предаватели, които искаше да остави някъде из къщата на Франк Полсън.

За щастие в чакалнята отново се появи възрастната жена, която съобщи на пилота, че доктор Полсън е готов да го приеме — разбира се, ако е попълнил формуляра и е сигурен в отговорите си.

— Ако ви се случи път към „Мъркюри Еър“, непременно се отбийте — покани той Луси. — Имаме офис до хангарите, вижда се от паркинга. Ще го познаете по един лъскав „Харли“, който държа отпред…

— Ние с вас имаме еднакви вкусове — похвали го Луси, после се обърна към жената и добави: — Моля ви за още един формуляр, защото този го обърках…

— Чакайте да видим какво мога да направя — отвърна секретарката и я дари с подозрителен поглед. — Този не го хвърляйте, защото ще объркаме входящите номера…

— Добре, госпожо. Ето го тук, на масата… — Обърна се към пилота и добави: — Съвсем наскоро размених своя „Спортстър“ за един „Ви-Род“. Чисто нов, още не е разработен…

— Господи! Четиристотин и трийсет, плюс „Ви-Род“! — възхитено промълви младият пилот. — Сякаш копирате моя живот преди време!

— Някой ден можем да покараме заедно — усмихна се Луси. — Желая ви успех с онази котка…

Младежът се засмя и последва възрастната жена нагоре по стълбите. Започна да й разправя как жена му отказала да се раздели с котката си, която и след брака продължавала да спи в леглото им. Луси въздъхна с нескрито облекчение. За известно време — вероятно кратко, долният етаж беше изцяло на нейно разположение. То можеше да се измери със секундите или минутите, необходими на възрастната дама да вземе нов формуляр и да го свали в чакалнята. Луси сръчно намъкна чифт памучни ръкавици и направи светкавична обиколка из помещението. В резултат отпечатъците й изчезнаха от всички списания, до които се беше докосвала.

Първият бръмбар беше с размер на цигарен филтър и представляваше безжичен микрофон предавател, натикан във водоустойчива пластмасова тръбичка, която не приличаше на нищо. Повечето подслушвателни устройства задължително се маскират с цел да приличат на нещо друго, но от време на време се използват и такива, които просто не трябва да приличат на нищо. Тикна тръбичката в средата на голямата керамична саксия с някакво сиво-зелено цвете, поставена в средата на масата, после с бърза крачка се насочи към задната част на къщата, безпогрешно откри кухнята и натика още една зелена тръбичка в подобна саксия, поставена на нещо като висок бар плот. Върна се в чакалнята точно навреме, за да чуе приближаващите се стъпки на жената по стълбите.