Патриша Корнуел
Следа (32)

32.

Вътрешността на бара „Другият начин“ тънеше в мрак. Жените, работещи тук, отдавна бяха престанали да обръщат внимание на Едгар Алан Пог. В началото му хвърляха коси, изпълнени с интерес погледи, после в очите им се появи презрение, бързо сменено от безразличие. Той извади черешката от чашата си с мараскин и бавно започна да върти дългата й дръжка.

В „Другият начин“ обикновено пиеше специалитета на заведението — коктейл на име „Кървав залез“, който представляваше смес от водка и разни други работи, които неизбежно присъстваха в коктейлите. Неговите имаха оранжево-червен цвят и се разстилаха неравномерно над дъното на чашата. „Кървавият залез“ прилича на залез само преди разклащането на чашата, водещо до объркване и смесване на течностите, сиропите и разните други работи. След подобно действие коктейлът придобива един тривиален оранжев цвят. А след разтопяването на леда това, което бе останало в чашата му, приличаше на портокаловия сок, който пиеше като дете. Помнеше, че най-много му харесваше сокът в пластмасовите портокали, който пиеше с помощта на дълги зелени сламки, направени така, че да приличат на стебла. Самият сок беше доста разреден й гаден, но пластмасовият портокал неизменно създаваше илюзията за свеж и натурален нектар. При всяко посещение в Южна Флорида той молеше майка си да му купи пластмасов портокал, но винаги оставаше разочарован.

Хората са като тези пластмасови портокали и тяхното съдържание — винаги има разлика между вида и вкуса им. Пог вдигна чашата си и ритмично я разклати. Оранжевата течност на дъното стана малко по-хомогенна. Помисли дали да си поръча още един „Кървав залез“, но преди това пресметна колко пари са му останали и прецени степента на алкохолното си опиянение. Изобщо не беше пияница, дори напротив — не беше се напивал нито веднъж в живота си. Адски го беше страх от алкохолното опиянение и не можеше да поеме дори глътка от „Кървавия залез“ или друг коктейл, без да подложи на анализ моментното си състояние. Освен това беше загрижен за теглото си, а всеки знае, че от алкохола се дебелее. Майка му беше дебела. Разбира се, това не стана изведнъж, а с течение на годините. Много жалко, тъй като на времето беше истинска хубавица. Това си е семейна черта, обичаше да повтаря тя. Продължавай да се тъпчеш и ще разбереш какво имам предвид. Винаги се започва с едно невинно закръгляне на талията.

— Моля, още едно — поръча Едгар Алан Пог, без да е сигурен дали са го чули.

„Другият начин“ беше малък клуб, чиито дървени маси бяха застлани с черни покривки. Върху тях имаше свещи, но той нито веднъж не беше видял някоя от тях да гори. В ъгъла беше монтирана маса за билярд, на която не беше виждал да се играе. В душата му постепенно се промъкна убеждението, че клиентите на заведението не проявяват интерес към билярда, а масата с поизносеното покритие от червено кадифе вероятно бе останала от предишните собственици. Също като „Другият начин“, който преди време е бил нещо съвсем друго. Някога всичко е било нещо друго…

— Мисля, че ще изпия още едно — рече той.

Жените, които работеха тук, не бяха келнерки, а компаньонки и очакваха да бъдат третирани като такива. Джентълмените, които посещаваха „Другият начин“, никога не им щракаха с пръсти, защото те бяха компаньонки и изискваха уважение. Голямо уважение. На моменти Пог оставаше с впечатлението, че допускайки го тук и позволявайки му да си харчи парите за гадните „Кървави залези“, те му правят огромна услуга. Очите му се напрегнаха в здрача и бързо откриха червенокосата. Тя беше облечена с прекалено къс черен джемпър, под който би трябвало да има и блузка, но такава липсваше. Джемпърът покриваше само това, което тя искаше да покрие. Пог не я беше виждал да се навежда, освен ако не го правеше нарочно — уж за да почисти покривката или да поднесе нечие питие. Навеждаше се само за специални клиенти, които даваха щедри бакшиши и умееха да водят светски разговор. Деколтето на джемпъра беше ограничено от парче черен плат, което не беше по-голямо от носна кърпичка, закачено на две тънки презрамки. На всичкото отгоре парчето беше доста хлабаво. Когато тя се навеждаше да вдигне празна чаша, зад него се разлюляваше една загадъчна стихия, която всеки миг заплашваше да се разлее навън. Разбира се, всякакви разговори на масата моментално се прекратяваха… Но в заведението беше тъмно, много тъмно. От мястото си не можеше да вижда добре, а червенокосата нито веднъж не се наведе над неговата маса.

Стана от мястото си близо до вратата, главно защото не изпитваше желание да крещи за поредния си „Кървав залез“, а и вече не беше сигурен, че го иска. Продължаваше да мисли за яркия изкуствен портокал със зелената сламка. Колкото по-ясно го виждаше в съзнанието си, толкова по-голямо беше разочарованието, което изпитваше. Това изобщо не беше честно. Остана прав до масата. Ръката му се плъзна в джоба и измъкна една двайсетачка. Тук, в „Другият начин“, парите са това, което е кокалът за кучето, помисли си. Червенокосата мадама моментално се запъти към него, почуквайки по пода с токчетата на острите си обувки, чиито върхове бяха леко вирнати нагоре. Материята зад черното парче плат отново се развълнува, изпъвайки до крайност и без това тясната дреха. Отблизо й личеше, че е стара. Петдесет и шест-седем, а може би и шейсет.

— Тръгваш ли си, миличък? — попита тя и прибра двайсетачката от масата, без дори да го погледне.

На дясната й буза имаше бенка, която беше тромаво уголемена с козметичен молив. Той би се справил далеч по-добре.

— Исках още едно — промърмори Пог.

— Всички сме така, миличък — засмя се жената. Смехът й приличаше на уплашено котешко мяукане. — Задръж за момент, веднага го нося…

— Вече е късно — поклати глава той.

— Беси, къде ми е уискито, бе момиче? — обади се един кротък мъж от съседната маса.

Пог го беше виждал и друг път, включително и извън заведението. Караше огромен, чисто нов кадилак, сребрист на цвят. Беше много възрастен, със сигурност над осемдесетте, облечен в елегантен бледосин костюм и вратовръзка в същия цвят. Беси побърза да му поднесе разлюляното си малеби, а Пог изведнъж се почувства далеч оттук, въпреки че все още не беше мръднал от мястото си. Не съм тук, значи мога да си тръгна, рече си той, обърна се и отвори тежката врата от тъмно дърво. Озова се на паркинга, покрит със ситен чакъл. В далечния му край тъмнееха палми и маслинови дръвчета. Спря в сянката им и отправи поглед към бензиностанцията на „Шел“, намираща се оттатък платното на авеню „Норт“, номер двайсет и шест. В същия момент светна огромната, яркожълта мида, окачена на висок пилон над извитата козирка. Полъхна топъл бриз и Пог с удоволствие се изложи на гальовното му докосване. Остана на мястото си, решил да позяпа малко.

Ярко осветената мида отново му напомни за пластмасовите портокали. Не знаеше защо, но се досещаше — може би майка му ги беше купувала главно от бензиностанциите, на които спираха да зареждат. В това имаше логика, особено ако ги беше купувала инцидентно — вероятно за пет цента парчето, по време на пътуването между Вирджиния и Флорида. Всяко лято ходеха във Виро Бийч, където живееше майката на майка му — една много богата жена. Той и майка му винаги отсядаха в един хотел на име „Дрифтууд Ин“, който не беше нищо особено и май наистина беше построен от отломки^[1]. Нощем спеше в надуваемата си лодка, с която не се разделяше на плажа.

Лодката не беше голяма и крайниците му висяха навън в позицията, в която през деня ги използваше за борба с вълните. Спеше в хола, докато майка му се заключваше в спалнята. Там беше и единственият климатик, който тихо потракваше от мястото си под прозореца. Помнеше как му ставаше горещо и се обливаше в пот. Кожата му беше изгоряла от слънцето и всяко движение върху пластмасовата лодка му причиняваше болка като от рязко дръпната лепенка върху прясна рана. Това се повтаряше всяка вечер, в продължение на седмици. Това беше тяхната ваканция. Единствената за годината, винаги през лятото, винаги през август…

Пог гледаше прииждащите насреща фарове, но същевременно успяваше да обхване и червения поток от стоп-светлини, който бягаше в обратна посока. Ярки бели и червени очи, носещи се в безбрежния мрак на нощта. Изви глава нагоре и вляво, очаквайки светофарът да се смени. Когато това стана, потокът от коли спря и Пог тръгна да пресича опразненото платно, което водеше на изток. Скоро стигна до другото, запълнено от пътуващите на запад коли, и започна да се промушва сред тях. Добра се до бензиностанцията на „Шел“ и вдигна глава към яркожълтата мида, увиснала високо над главата му. Един старец с торбести панталони зареждаше на близката колонка, а пред тази в дъното се беше изправил друг, също на почтена възраст. Пог напусна сянката и безшумно се насочи към стъклената врата. Влизането му беше отбелязано от малко звънче над вратата. Тръгна право към автоматите за напитки в дъното. Жената на касата не му обърна внимание, заета да маркира пакетче чипс, опаковка от шест бири и неизвестно количество бензин.

Автоматът за газирана вода беше редом с кафе-машината. Той взе пет от най-големите пластмасови чаши с капачета и ги понесе към касата. Чашите бяха изрисувани с анимационни герои, а капачетата бяха снабдени с къси сламки за пиене. Постави ги на тезгяха и вдигна глава към жената зад него.

— Имате ли пластмасови портокали със зелени сламки? Пълни с портокалов сок?

— Какво? — намръщи се жената и вдигна една от чашите. — Вътре няма нищо. Ще си купувате ли голяма сода или не?

— Не — отвърна Пог. — Искам само чашите и капачетата.

— Не продаваме само чаши.

— Това ми трябва — рече той.

Жената вдигна очилата на челото си и се втренчи в него. Какво ли пък толкова ще види? — запита се Пог.

— Казах ви, че не продаваме празни чаши.

— Ако имахте портокалов сок, щях да си купя — отвърна Пог.

— Какъв портокалов сок? — нетърпеливо попита продавачката. — Виждате ли го онзи големия хладилник в дъното? Вътре има всичко, което продаваме!

— Имам предвид едни пластмасови портокали, които приличат на истински и вървят в комплект със зелени сламки.

Върху намръщеното й лице бавно изплува удивление, а яркочервените й устни се разтеглиха в усмивка. Изведнъж му заприлича на онези китайски фенери, дето ги правят от издълбана диня.

— Май се сещам за какво говориш, мамка му! — рече жената. — Едни шибани изкуствени портокали, които ги продаваха пълни със сок! Миличък, тях не ги правят от години! Господи, за нищо на света не бих се сетила!

— В такъв случай ще взема само чашите и капачетата — настоя той.

— Боже, предавам се. Единственото хубаво нещо е, че смяната ми свършва.

— Дълга нощ, а? — подхвърли той.

— Която току-що стана още по-дълга… — Жената се разсмя. — Онези шибани портокали със сламките! — Очите й се извъртяха към вратата, откъдето се появи старецът с торбестите панталони, за да си плати бензина.

Пог дори не го погледна, защото вниманието му беше изцяло ангажирано от жената. Гледаше перхидроленорусата й коса, която блестеше като навито на ролка рибарско влакно, гледаше напудрената й кожа, която приличаше на мека набръчкана кърпичка. Беше сигурен, че ако я пипне, ще получи усещането, че пипа крилцата на пеперуда, от която ще се посипе пудрата. На табелката с името й пишеше ЕДИТ.

— Ще ти кажа какво ще направим — свойски подхвърли Едит. — Ще ти хвана чашите по петдесет цента едната, а капаците ти ги давам даром. Не мога цяла вечер да се занимавам с теб, защото имам и други клиенти… — Пръстът й чукна касовия апарат, чекмеджето се отвори.

Пог й подаде банкнота от пет долара и протегна ръка за рестото. Пръстите й леко се докоснаха до неговите и той веднага ги усети — хладни, пъргави и меки, с леко отпусната кожа. Такива бяха пръстите на всички жени на нейната възраст. Излезе навън и отново се потопи във влажния нощен въздух. Изчака зеленото на светофара и прекоси улицата по същия начин, по който го беше направил преди малко. Мушна се под същите палми и маслинови дръвчета и отправи поглед към вратата на „Другият начин“. Уверил се, че никой няма да излезе от нея, той пъргаво се насочи към колата си и скочи зад кормилото.