Патриша Корнуел
Следа (5)

5.

Бентън Уесли крачеше напред-назад в новата си тристайна вила в Аспен. Сигналът на мобилния му телефон беше нестабилен и гласът на Марино постоянно заглъхваше.

— Какво? Моля те, повтори!

Марино направи три крачки към прозореца и се закова на място.

— Казах, че не сме сънували дори половината. Нещата са много по-лоши. — Гласът на Марино екна с неочаквана сила. — Сякаш онзи тип я беше поканил, за да я унижи публично пред най-близките си сътрудници. Или поне да опита. Подчертавам: да опита!

Бентън насочи поглед към заснежените клони на дърветата навън. За пръв път от няколко дни насам утринното небе беше синьо и свраките оживено подскачаха от клон на клон, събаряйки малки купчинки пухкав сняг. Част от съзнанието на Бентън механично проследяваше тази дейност и се опитваше да открие причината й — може би някакви биологически причини и следствия, които обясняват на пръв поглед безсмислената гимнастика на птиците с дълги опашки.

— Ясно, да опита — промърмори с усмивка той, опитвайки да си представи ситуацията. — Но сигурно си наясно, че не я е поканил по собствено желание. Било му е заповядано от канцеларията на комисаря по здравеопазването…

— А ти как разбра?

— Достатъчно беше едно телефонно обаждане, след като тя реши да отиде…

— Жалко, че не дойде при теб в Ас… — Гласът на Марино отново заглъхна.

Бентън се премести до другия прозорец, оставяйки зад гърба си камината с буйно разгорял се огън. Продължаваше да гледа през огромното панорамно стъкло. Вниманието му беше привлечено от топло облечени мъж и момченце, които тъкмо отваряха вратата на насрещната къща. От устата им моментално започна да излита пара.

— Кей вече е наясно, че е била употребена — подхвърли в слушалката. Познаваше Скарпета достатъчно, за да прави близки до истината предположения. — Бях убеден, че ще усети политическите машинации, ще се досети, че те съществуват. За съжаление нещата се оказаха много по-сложни. Чуваш ли ме?

Спря поглед на мъжа и момченцето, които нарамиха ските и щеките си и тромаво закрачиха с високите си скиорски обувки, предварително разкопчани за по-удобно ходене. Днес Бентън нямаше да кара ски, нямаше време.

Марино продължи да говори, заглъхването беше дразнещо.

— Хей, чуваш ли ме? — повтори Бентън.

— Да, в момента те чувам добре — отвърна Марино и Бентън разбра, че и той търси място за по-добър сигнал. — Опитва се да прехвърли всичко върху нея, сякаш я е довел да му свърши работата. Не знам какво друго да ти кажа, все още не съм наясно за какво точно става въпрос… Имам предвид хлапето…

Бентън знаеше за случая „Джили Полсън“. Тайнствената й смърт все още не беше на първите страници на вестниците, но в интернет вече излизаха подробности, предлагани от различни медии в щата Вирджиния. А и Бентън разполагаше със собствени източници за информация, които, макар и неофициални, бяха изключително достоверни. Джили Полсън беше средство за манипулация с определени цели. А хората, които си служеха с нея, изобщо не се притесняваха от факта, че момичето не е между живите.

— Пак ли те изгубих, по дяволите! — изръмжа Бентън. Изпита дълбоко съжаление, че не може да използва обикновения телефон в къщата, който несъмнено щеше да му предложи далеч по-стабилна връзка.

— Чувам те добре, шефе — изведнъж гръмна гласът на Марино. — Защо не използваш нормалния телефон? Той веднага ще разреши проблемите ни. — Сякаш беше прочел мислите му…

— Не мога.

— Страх те е от подслушване? — попита със сериозен глас Марино. — Това може да се установи. Извикай Луси и я накарай да го провери.

— Благодаря за съвета — отвърна Бентън. Изобщо не възнамеряваше да се възползва от уменията на Луси, тъй като никак не го беше грижа дали линията се подслушва или не.

Очите му проследиха фигурите на мъжа и момчето, но мислите му бяха насочени към случая „Джили Полсън“. Момчето беше горе-долу на нейната възраст, на годините на Джили в момента, в който я беше застигнала смъртта. Тринадесет, може би четиринадесет. С тази разлика, че Джили никога не беше карала ски, нито пък беше ходила на екскурзия в Колорадо или някъде другаде. Беше родена в Ричмънд и беше умряла там, а краткият й живот е бил низ от страдания. Бентън отбеляза, че вятърът се усилва. Между заснежените дървета се появи тънка, подобна на бял пушек пелена.

— Слушай ме внимателно, за да й предадеш точно думите ми — рече в слушалката. — Става въпрос за нейния така наречен „наследник“… — Не искаше да назовава доктор Маркъс по име, не искаше да се занимава дори за миг с този червей, който по стечение на обстоятелствата беше наследил службата на Скарпета. — Тази личност изпълнява точно определени поръчки, но аз ще й разкажа по-подробно за тях, когато дойде. Засега съветвам и двама ви да бъдете крайно внимателни…

— Какво искаш да каже с това „когато дойде“? Доколкото разбрах, тя възнамерява да остане известно време тук.

— Нека ми се обади.

— Крайно внимателни, а? — промърмори Марино. — Защо трябва да говориш така, мамка му?

— Докато сте там, стой близо до нея…

— Хм.

— Чу ли както ти казах?

— Няма да й е приятно — въздъхна Марино.

Бентън спря очи на стръмните склонове на Скалистите планини, покрити със сняг. Една сурова красота, оформена от бурните ветрове и бруталната сила на ледниците. Връх Аспен се издигаше в средата на иглолистната гора, избила като четина по полегатите склонове на планината. Някогашното миньорско градче беше разположено в най-ниската част на долината, завършваща на изток с голо, прорязано от скали бърдо. В момента над него се трупаха тъмносиви облаци — сигурна индикация, че не след дълго отново ще завали сняг.

— Няма — съгласи се с констатацията Бентън.

— Каза, че си се заел с някакъв случай…

— Вярно е — лаконично отвърна Бентън.

— Гадна работа — подхвърли съчувствено Марино. — Тъкмо си отишъл в Аспен и изведнъж хоп — нов случай. Предполагам, че ще останеш там и ще работиш по него на място…

— Засега — кимна Бентън.

— Трябва да е нещо важно, щом започваш да го работиш по време на отпуската си — опита почвата Марино.

— Не мога да навлизам в подробности — сряза го Бентън.

— Хм… Проклети телефони — промърмори Марино. — Луси трябва да измисли нещо, което да пречи на подслушването или сканирането… Би могла да натрупа състояние…

— Мисля, че вече го е натрупала — отбеляза Бентън. — Дори няколко!

— Без майтап!

— Внимавай — въздъхна Бентън. — Може би няма да се чуем през следващите няколко дни, но ти я дръж под око. Като не забравяш, че трябва да си пазиш и гърба, нали?

— Това си го знам — отвърна Марино. — Пази се и гледай да не се удариш, докато си играеш в снега…

Бентън прекъсна връзката и се върна на креслото до камината. На масичката за кафе с цвят на орех лежеше адвокатски бележник, изпълнен с нечетливите му драскулки, а редом с него беше поставен и един глок, 40-и калибър. Бръкна за очилата в джобчето на дънковата си риза, седна на страничната облегалка и започна да прелиства бележника. Всеки от разчертаните листове беше номериран, а в десния му горен ъгъл беше отбелязана и съответната дата. Механичното потъркване по масивната челюст го подсети, че не беше се бръснал от два дни, а твърдата, леко сивееща четина му напомни за оголените дървета по планинския склон. Огради с кръгче израза „споделена параноя“, после вирна брадичка и започна да го изследва през очилата, кацнали на върха на правилния му нос.

Остана така известно време, после започна да драска в полето: „По всяка вероятност ще работи по запълване на дупките. Сериозни дупки. Липса на трайност. Истинската жертва е Л., а не X., която е обикновен нарцис…“ Подчерта на два пъти думичката „нарцис“, после отгърна на друга страница, озаглавена „Поведение след нарушението“. До слуха му достигна шумът на течаща вода и той вдигна глава. Беше изненадан, че не го е доловил по-рано. „Натрупване на критична маса. Апогеят ще бъде най-късно по Коледа. Напрежението му става непоносимо. Ще убие по Коледа, а може би и по-рано…“ Дописа изречението спокойно и бавно вдигна глава. Беше я усетил още преди да чуе стъпките й.

— Кой беше? — попита Хенри, съкратено от Хенриета. Беше се изправила на стълбищната площадка, ръката й леко докосваше перилата.

— Добро утро — поздрави Бентън. — Обикновено вземаш душ. Има и кафе…

Хенри придърпа червения фланелен пеньоар около слабичкото си тяло, после сънливите й зелени очи се спряха върху лицето на Бентън и започнаха да го изучават с такова предизвикателство, сякаш продължаваха някакъв незавършен спор. Беше на двадесет и осем години, привлекателна по един доста особен, но съвсем не неприятен начин. Чертите й бяха далеч от съвършенството, главно благодарение на доминиращия нос, който, според собствената й пристрастна преценка, бил прекалено голям. Зъбите й също не бяха съвършени и в момента нищо не можеше да я убеди, че има хубава усмивка и е твърде съблазнителна. Бентън никога не беше се опитвал да я убеждава в това, нямаше такива намерения и за в бъдеще. Това просто беше прекалено опасно.

— Чух, че разговаряш с някого — подхвърли тя. — Луси ли беше?

— Не.

— О! — тя разочаровано сви устни, а в очите й проблеснаха гневни искрици. — Кой беше тогава?

— Личен разговор, Хенри — рече той и бавно свали очилата си. — Непрекъснато говорим за границите… Правим го буквално всеки ден, нали?

— Знам — отговори тя. Ръката й продължаваше да лежи върху парапета. — Но с кого говори, след като не е била Луси? Може би с леля й? Луси непрекъснато бърбори за леля си…

— Леля й не подозира, че си тук, Хенри — търпеливо отвърна Бентън. — За това знаят само Луси и Руди.

— Аз пък знам всичко за теб и леля й!

— Само Луси и Руди знаят, че си тук — повтори той.

— Значи е бил Руди. Какво искаше? Винаги съм усещала, че ме харесва… — Усмивката направи лицето й особено, някак неспокойно. — Руди е истинска прелест. Би трябвало да го сваля. Можех да го направя по време на разходката с онова ферари. Можех да го направя с когото си искам, докато карах ферарито. Което не означава, че искам Луси да има ферари…

— Границите, Хенри — повтори Бентън, отказвайки да приеме пълното поражение, пред което беше изправен. Отново го обзе чувството за безнадеждност, от което не можеше да се освободи, откакто Луси долетя в Аспен, за да му повери Хенри.

— Ти няма да я нараниш — беше му казала тя. — Някой друг ще го стори, ще се възползва от нея и ще открие с какво се занимавам.

— Аз не съм психиатър — беше отвърнал Бентън.

— Тя се нуждае от съветник за постинцидентния стресов период, и този човек задължително трябва да бъде психолог криминалист. Като теб. Ти можеш да го направиш, можеш да разбереш какво се е случило. Трябва да знаем какво е станало — настояваше извън себе си Луси. Тя никога не изпадаше в паника, но състоянието й тогава беше съвсем близо до паниката. Беше твърдо убедена, че Бентън може да определи психическото състояние на всеки. Което, дори да беше вярно, не означаваше, че може да помогне на всички. Хенри не беше затворница и можеше да си тръгне, когато пожелае. А Бентън беше сериозно обезпокоен от факта, че тя нямаше никакво намерение да го стори и очевидно се забавляваше.

За четирите дни в компанията на Хенри Уолдън Бентън беше премислил много неща. Жената беше имала психически проблеми и преди опита за убийство. Ако не бяха снимките, доказващи недвусмислено присъствието на чужд човек в къщата на Луси, Бентън положително би заключил, че опит за убийство изобщо не е имало. Изпитваше неприятното чувство, че сегашната самоличност на Хенри е само експониране на самоличността й преди нападението. Това го тревожеше и той не можеше да разбере какво си е помислила Луси при срещата си с Хенриета. Накрая реши, че Луси въобще не е мислила. Друг отговор просто нямаше.

— Луси разреши ли ти да караш ферарито й? — попита.

— Не и черното.

— А сребристото, така ли?

— То не е сребристо, а калифорнийско синьо. Карам го, когато си пожелая…

Продължаваше да стои на площадката с ръка върху перилата. Косата й беше разрошена, а очите й гледаха сънливо. Тялото й бе извито чувствено сякаш позираше за снимка.

— Карала си го лично, нали, Хенри? — пожела да се увери Бентън. Липсваше едно изключително важно парче от мозайката, а именно: как нападателят е открил Хенри. Бентън не вярваше, че е станало по стечение на обстоятелствата — една красива млада жена попада в неподходящо жилище, шофира неподходящото ферари в неподходящото време…

— Вече ти казах, че аз го карах — отговори Хенри. Лицето й беше бледо и безизразно. Само очите й светеха с неукротима енергия. — Но за черното се стиска и не го дава…

— Кога за последен път беше зад волана на ферарито в калифорнийско синьо? — попита Бентън с мек и спокоен тон — онзи, който използваше, когато искаше да извлече информация на всяка цена. Нямаше значение дали Хенри седи, или се разхожда из стаята, дали стои на площадката с ръка върху парапета. Важно беше да улови всеки сигнал, който идва от нея. И не само да го улови, но и да го обработи, преди да е изчезнал. Независимо какво й се беше случило или предстоеше да й се случи, Бентън искаше да знае кой е проникнал в къщата на Луси и защо го е направил. Изкушаваше се да прати Хенри по дяволите, защото изпитваше дълбока загриженост не за нея, а за Луси.

— С тази кола съм нещо друго — отговори Хенри. Очите й продължаваха да блестят, но лицето й беше все така безизразно.

— Караш я често, нали, Хенри?

— Когато си поискам — кимна тя.

— Всеки ден ли ходиш на тренировка с нея?

— Само когато си поискам, по дяволите!

Бледото й лице се извърна към него, в очите й проблесна гняв.

— Можеш ли да си спомниш кога го направи за последен път? Преди две седмици ли беше, Хенри?

— Не знам. Беше преди да се разболея…

— Преди да пипнеш грип, така ли? Това не беше ли преди около две седмици?

— Не знам.

Изражението й стана упорито и той си даде сметка, че едва ли ще му каже нещо повече за ферарито. Не я притисна просто защото отричането и изплъзването от нейна страна също носеха информация.

Бентън умееше да тълкува неизказаното, а тя току-що му даде да разбере, че е карала ферарито когато си поиска, наслаждавайки се на вниманието на околните и на особеното чувство да бъде в окото на урагана. Дори и в най-добрите си дни Хенри се стремеше да бъде център на хаоса, създател на хаоса, главна героиня в собствената си налудничава драма. Само по тази причина повечето криминалисти и полицейски психолози биха заключили, че престъпление не е имало, а тя сама е подредила сцената, на която впоследствие уж е било извършено посегателството върху живота й. Но всъщност престъплението е било реално. По ирония на съдбата тази странна и опасна драма се беше разиграла наистина и това го караше да се безпокои за Луси. Винаги се беше безпокоил за Луси, но сега тревогата му беше наистина голяма.

— С кого говореше по телефона преди малко? — върна се на първоначалния си въпрос Хенри. — Руди страда за мен. Отдавна би трябвало да съм при него. Страшно много време изгубих тук…

— Нека започнем деня с напомняне за нашите ограничения, Хенри — търпеливо отвърна Бентън. Беше използвал тези думи и вчера сутринта, и онзи ден — когато седеше на дивана и си водеше записки.

— Добре — отговори тя от площадката. — Руди се е обадил. Няма кой друг…