Патриша Корнуел
Следа (9)

9.

Левият показалец на Луси леко докосна конзолата за смяна на скоростите. Натоварен с хиляда оборота повече, моторът изръмжа и колата рязко забави ход. Антирадарът едва чуто изчурулика и светна в червено — сигурна индикация, че някъде отпред ги дебнеше полицията.

— Не превишавам — обясни тя на Руди Мюзъл, който седеше до нея и не откъсваше поглед от скоростомера. — Само десетина километра отгоре…

— Нищо не казвам — промърмори мъжът и погледна в страничното огледало.

— Я да видим дали съм права — каза Луси и остана на трета, поддържайки скорост от около шейсет километра в час. — Колата на ченгетата би трябвало да е някъде на следващата пресечка, чака в засада шантави шофьори като нас, които нямат търпение да натиснат газта до дупка по крайбрежната магистрала.

— Какво става с Марино? — попита Руди, после поклати глава и добави: — Нека отгатна: трябва да си стягам куфара…

И двамата продължиха да оглеждат околността — напред и в огледалата за обратно виждане, без да пропуснат нито една кола, палма, пешеходец или сграда по равната като тепсия крайбрежна ивица, изпъстрена с търговски центрове. В момента се намираха на булевард „Атлантик“ в Помпано Бийч, малко на север от Форт Лодърдейл. Трафикът беше умерено натоварен.

— Опа! — извика Луси. — Ето го сладурчето! — Подмина един тъмносин форд, който току-що зави надясно от Пауърлайн Роуд. Бяха точно на пресечката, на която се намираха аптеката „Екерд“ и супермаркетът „Дискаунт Мийт“. Фордът без отличителни знаци плавно зае позиция в лявото платно, точно зад нея.

— Събуди любопитството му — промърмори Руди.

— Не му плащат, за да е любопитен — агресивно отсече Луси и очите й по навик огледаха колата на ченгето в огледалото. Прекрасно знаеше, че то само чака някакво нарушение от нейна страна, за да пусне сирената и да ги спре за проверка на документите. — Гледай какво става… Куп народ ме задминава отдясно, а стикерът на тоя тип, дето го направи току-що, е с изтекъл срок… — Пръстът й се стрелна назад: — Но въпреки това ченгето проявява по-голям интерес към мен…

После престана да обръща внимание на огледалцето, мислено пожелавайки на Руди да си оправи настроението. Откакто откри офис в Лос Анджелис, на тоя човек все нещо му беше криво. Не беше много сигурна, но май беше преценила погрешно амбициите и нуждите му в живота. В един момент стигна до заключението, че Руди ще бъде впечатлен от небостъргача на булевард „Уилшър“, от който се разкриваше страхотна гледка, а при ясно време можеше да се види дори остров Каталина. Оказа се обаче, че греши, при това напълно. Както винаги, когато се беше опитвала да отгатне нещо, свързано с него…

От юг се появи нов въздушен фронт, който раздели небето на различни пластове — от опушеносиво до сребристо. По-хладният въздух прогони дъждовните облаци, които бяха изсипали заряда си по-рано през деня. От тях бяха останали малките локвички по асфалта, които се мяркаха под ниската обтекаема каросерия на колата. На известно разстояние пред тях се вдигна ято мигриращи гларуси, които се разлетяха в различни посоки, а колата без отличителни знаци продължаваше да ги следва.

— Марино нямаше кой знае какви новини — отвърна на въпроса на Руди тя. — Нещо ставало в Ричмънд. Леля ми пак се е забъркала в някаква каша…

— Чух, че предлагаш услугите ни… Мислех, че е отишла там за някаква консултация и нищо повече. Какво става?

— Не знам дали трябва да предприемем нещо. Ще видим. Проблемът е в шефа, не му помня името, който я беше помолил за помощ при решаването на конкретен случай. Внезапно починало момиче, а засега не могат да определят причините за смъртта. Всъщност, не съм изненадана. Този човек е шеф на службата едва от четири месеца и вдига ръце при първия по-заплетен случай, опитвайки се да го прехвърли на леля ми: „Хей, защо не дойдеш да скочиш право в средата на тези лайна, за да мога аз да си остана чистичък?“ Предупредих я да внимава, но сега явно има и други проблеми, при това доста неочаквани. Казах й да не се връща в Ричмънд, но тя не ме послуша.

— Слуша те точно толкова, колкото и ти нея — промърмори Руди.

— Ще ти кажа нещо, приятел — въздъхна Луси, погледна в огледалцето за обратно виждане и направи гримаса: — Този тип отзад никак не ми харесва!

Фордът продължаваше да е залепен за задната й броня. Зад волана седеше някаква личност с тъмна кожа, може би мъж. Луси не беше сигурна в това, но не искаше да проявява прекален интерес. Изведнъж й хрумна нещо друго.

— Спокойно — подхвърли Руди. — Карай си така, сякаш нищо не се е случило. Нека видим какво е намислил. Може би е обикновен маниак, който си пада по ферарита… Който кара такава кола, трябва да очаква всичко… Непрекъснато ти го повтарям, нали?

Руди нямаше навика да я поучава. Преди години, когато се срещнаха за пръв път в Академията на ФБР, те станаха първо колеги, партньори, а накрая и приятели. В крайна сметка привързаността му към Луси — лична и професионална, се оказа толкова силна, че го принуди да напусне органите на реда веднага след нея и да постъпи в нейната фирма „Ласт Пресинкт“^[1], която, поради липса на по-подходящо определение за дейността й, би могла да се нарече международна компания за частни разследвания. Дори част от хората, които бяха на заплата там, нямаха представа с какво се занимава фирмата, нито пък се бяха срещали с Луси — нейния основател и собственик. Някои служители не познаваха и Руди, или, ако случайно го бяха срещали, нямаха никаква представа кой е и с какво се занимава…

— Провери номерата му — кратко заповяда Луси.

Руди измъкна компютъра си с размер на длан и побърза да го включи. Но нямаше как да провери номера на колата преследвач, просто защото такъв нямаше. Поне на предната броня… Луси се почувства неудобно, защото му беше възложила неизпълнима задача.

— Пусни го да те задмине — промърмори Руди. — Само по този начин ще мога да видя номера му.

Луси превключи на втора. Караше с десетина километра под разрешената скорост, но фордът си остана зад нея. Явно водачът му не искаше да я задминава.

— Добре, в такъв случай нека шоуто да започне! — процеди Луси. — Ебаваш се с не когото трябва, задник! — ръцете й рязко завъртяха волана надясно и ферарито буквално връхлетя на паркинга на някакъв крайпътен търговски център.

— О, мамка му! — простена Руди. — Какви ги вършиш, по дяволите?! Сега той вече знае, че си го забелязала!

— Вземи му номера! Вече можеш да го видиш!

Руди се завъртя на мястото си, но не успя да види номера на форда, тъй като и той беше направил същата маневра и отново се беше залепил зад тях.

— Спри! — заповяда й. Беше й ядосан. Много ядосан. — Спри колата веднага!

Луси вдигна крак от педала на газта и докосна волана, освобождавайки колата от скорост. Фордът спря на метър зад нея. Руди слезе и тръгна към шофьорската врата, чието стъкло плавно слезе надолу. Луси също спусна страничното стъкло, положи пистолета в скута си и започна да следи развоя на събитията във външното огледало, опитвайки всичко възможно, за да се овладее. Чувстваше се глупаво, беше засрамена и ядосана. А може би и мъничко изплашена…

— Какъв ти е проблемът? — долетя до ушите й гласът на Руди. В същия момент зърна и шофьора на форда — латиноамериканец, определено млад.

— Нямам проблем — отвърна латиното. — Просто зяпам…

— Може би не ни е приятно да зяпаш…

— Това е свободна страна и мога да гледам каквото си пожелая — озъби се онзи. — А ако ти имаш проблем, върви на майната си!

— Върви да гледаш нещо друго! — отсече заплашително Руди, въпреки че изобщо не повиши тон. — Ако продължаваш да караш подире ни, със сигурност ще свършиш в ареста, лайно такова!

Луси с огромно усилие на волята се въздържа да не избухне в смях, когато видя как Руди тикна под носа на латиното абсолютно фалшивите си документи. Обля я гореща вълна, изби я пот, сърцето й блъскаше като парен чук. Искаше й се да слезе от колата и да ликвидира гадното копеле; едновременно с това й се ревеше… Раздвоена, тя си остана зад кормилото на ферарито, неспособна да помръдне. Шофьорът на форда каза още нещо, което Луси не успя да чуе, после запали мотора и потегли с гневно свирене на гумите. Руди се върна на мястото си.

— Имаме още много път — промърмори, докато тя ловко се включваше в оживеното движение по „Атлантик“. — Достатъчно е един кретен да се залепи за колата ти, за да се стигне до международен скандал. Отначало си мислиш, че за теб се е лепнало някое ченге просто защото колата му е черен „Краун Виктория“. После забелязваш, че шибаният ти антирадар не хваща нищо, и си мислиш… Всъщност, какво можеш да си помислиш, а? Мафията? Някой платен убиец, който се готви да ни ликвидира насред гъчканата магистрала?

Луси не се сърдеше на избухването на Руди, но не биваше да му позволява подобни волности.

— Я не ми викай! — направи му забележка.

— Знаеш ли какво ще ти кажа? — изгледа я изпод вежди той. — Ти си извън контрол. Направо си опасна!

— Това се отнася за всеки друг, но не и за мен! — отвърна Луси, опитвайки се да прозвучи самоуверено.

— Права си. Отнася се за нея. Оставяш чужд човек в къщата си и какво става. Можеха да те убият, нея също… А ако не се вземеш в ръце, може да се случи и нещо още по-лошо!

— Тя беше преследвана, Руди. Недей да твърдиш, че грешката е моя, защото не е…

— Преследвана, значи… Тук си дяволски права. Разбира се, че е преследвана, а вината за това е стопроцентово твоя! Ако беше карала нещо по-обикновено… джип или дори някой хамър… Имаме няколко служебни хамъра. Защо не ги използваш от време на време? Ако не й беше разрешила да кара проклетото ти ферари, вероятно всичко щеше да е наред… Но кой ще се фука? Госпожица Холивуд! Исусе! В проклетото ферари!

— Не ставай ревнив, моля те! Мразя, когато…

— Не съм ревнив! — изрева извън себе си Руди.

— Откакто я наехме, непрекъснато демонстрираш ревност — засече го тя.

— Това няма нищо общо с факта, че си я наела! Всъщност, с каква цел я нае? За каква работа? Може би да пази клиентите ни в Ел Ей? Какъв майтап, Господи! Кажи за какво всъщност я нае!

— Не можеш да ми говориш по такъв начин — с изненадващо спокоен глас рече Луси. Но тя просто си даваше сметка, че няма друг избор. Ако отвърне на нападките му, положително щяха да стигнат до бой, след което той най-вероятно щеше да напусне. — Никой не може да ме накара да се откажа от начина си на живот! Ще карам каквото си искам и ще живея където ми харесва! — Гледаше право пред себе си, по посока на оживените пътни платна, от които колите непрекъснато излизаха и се насочваха към местата за паркиране. — Ще бъда щедра към когото пожелая… Прекрасно знаеш, че не й позволявам да кара черното ферари, но тя го взе без разрешение и така започна всичко… Направила му е впечатление и той е тръгнал след нея… И белята стана. Никой не е виновен, включително и тя. Не го е поканила да ми съсипе колата, а след това и да направи опит да я убие…

— Добре. Живей както намериш за добре — каза Руди. — Междувременно ще продължаваме да се отбиваме от магистралата, а аз положително ще пребия следващия непознат, който най-невинно се зазяпа в проклетото ти ферари. А може и да го гръмна, мамка му! Или мене ще ме гръмнат. Това би било още по-хубаво, нали? Да ме гръмнат заради тъпата ти кола!

— Успокой се — рече Луси и спря на червен светофар. — Моля те, успокой се. Признавам, че бих могла да се справя и по-добре…

— Да се справиш ли? Не забелязах да се справяш с каквото и да било. Просто реагира по един напълно идиотски начин…

— Руди, стига вече, моля те! — Не искаше да се вбеси чак дотам, че да допусне нова грешка. — Не можеш да ми говориш по този начин! Просто не можеш! Не ме карай да използвам старшинството си…

Зави наляво и бавно подкара покрай брега. Няколко хлапета почти паднаха от велосипедите си, извивайки вратове след ферарито. Руди поклати глава и сви рамене, сякаш искаше да каже, че е дотук. Но макар че се въртеше около ферарито, разговорът им изобщо не беше само за проклетата кола. За Луси промяната в начина на живот би означавала да отстъпи победата на онзи звяр. Защото автоматично бе приела, че нападението е извършено от мъж. Хенри го нарече звяр, а тя беше убедена, че става въпрос за звяр от мъжки пол. Науката да върви по дяволите, физическите доказателства — също. Тя просто знаеше, че звярът е мъж…

Вероятно е самонадеян или просто глупав звяр, защото беше оставил два доста ясни пръстови отпечатъка върху стъклото на нощната масичка. Беше глупав или небрежен, за да остави тези отпечатъци, или пък просто не му пукаше. До този момент отпечатъците не отговаряха на нито един от стотиците хиляди образци, съхранявани в автоматизираната система за сравняване на пръстовите отпечатъци. Това означаваше, че той вероятно не е регистриран в полицията и не е бил арестуван по някакъв друг повод. Може би не му е пукало, че оставя три косъма от косата си на леглото. Три дълги черни косъма. Пък и защо да му пука? И при най-неотложните случаи митохондриалният ДНК анализ отнема между трийсет и деветдесет дни. При това без никакви гаранции за положителен резултат, защото в света не е създадена централизирана и статистически валидна система за сравнение на митохондриални ДНК данни, а за разлика от нуклеарната ДНК на кръвта и тъканите, митохондриалната ДНК на косми и кости не може да посочи пола на извършителя. Следователно уликите, оставени от звяра, бяха без особено значение. И ако липсва заподозрян за сравнение, те може би завинаги щяха да си останат такива.

— Добре. Аз не съм на себе си. Побъркала съм се! — Луси стисна волана и се концентрира в шофирането, внезапно разтревожена от мисълта, че Руди може би е прав и тя наистина губи контрол върху поведението си. — Това, което направих, не трябваше да се случва. Никога. Прекалено предпазлива съм за гадории от тоя сорт…

— Ти да, но тя не — отсече Руди и упорито стисна зъби. Очите му изглеждаха черни от слънчевите очила с огледално покритие. В момента избягваше да я гледа и това сериозно я притесняваше.

— Мислех, че говорим за онзи латиноамериканец отпреди малко — подхвърли тя.

— Знаеш много добре какво ти казах още първия ден — продължи Руди. — За опасностите, свързани с чуждия човек, който живее в къщата ти, използва колата и другите ти лични вещи. Оставяш го да лети сам в частното ти въздушно пространство. А той не познава правилата, на които се подчиняваме ние с теб, и е на светлинни години от нашата специализирана подготовка. Няма нашите ценности и не му пука за всичко онова, което е ценно за нас. Включително за нас самите…

— Не всичко в живота трябва да е свързано с подготовката — поклати глава Луси. Беше й много по-лесно да говори за подготовката, отколкото да се пита дали човекът, на когото държи, изобщо мисли за нея. По-лесно й беше да говори за латиноамериканчето, отколкото за Хенри. — Не трябваше да подхождам по този начин, но вече е късно. Наистина съжалявам…

— Май си забравила какво представлява реалният живот — подхвърли Руди.

— О, моля те не започвай пак със скаутските си наставления! — сопна му се тя и рязко даде газ. Колата се понесе на север, към предградието Хилсбъро, където се намираше розовата й къща в средиземноморски стил, възправила се над тесния пролив, свързващ плавателните канали на делтата с открития океан. — Според мен не можеш да бъдеш обективен. Дори името й не искаш да произнесеш… Онази това, онази онова…

— Ха! Обективен, значи! Хайде, продължавай! — Тонът му бързо се ожесточаваше. — Тая тъпа кучка разруши абсолютно всичко! А ти нямаше право да ме влачиш подире си. Нямаше право!

— Руди, хайде да престанем с тези битки! — отвърна с въздишка тя. — Защо трябва да ги водим? Не всичко е разрушено…

Той не отговори.

— Защо се караме? — повтори тя. — Направо ми става лошо!

Преди време нямаше никакви караници. От време на време той мърмореше, но никога не се нахвърляше върху нея. За пръв път го направи, когато тя откри офиса си в Лос Анджелис и нае Хенри от тамошната полиция. Басов рев на сирена ги уведоми, че подвижният мост наблизо скоро ще се вдигне. Луси бързо превключи скоростите, извеждайки ги по низходящ ред към нулата. Това не остана незабелязано за някакъв тип в корвет, който я поздрави с вдигнат палец.

Тя тъжно се усмихна и поклати глава.

— Да, вероятно съм глупава. Генетично ми е заложено. Дължа го на лудия си баща латиноамериканец. Силно се надявам, че майка ми няма нищо общо с това, макар че би било още по-лошо, ако приличах на нея. Много по-лошо…

Руди не отговори. Вниманието му беше насочено към вдигащия се мост, който правеше път на някаква яхта.

— Хайде да не се караме — подхвърли тя. — Не всичко е разрушено. Става ли? — Взе ръката му и здраво я стисна. — Мир, искаш ли? Започваме отначало. Ако трябва, ще повикаме Бентън да води преговори за освобождаване на заложниците. Защото напоследък ти не си само мой приятел и партньор, нали? Ти си мой заложник, а доколкото усещам, и аз съм твоя заложница…

— Така е, нали? Тук си, защото имаш нужда от тази работа, искаш я… А аз имам нужда от теб. Просто и ясно…

— Не съм длъжен да бъда никъде — отвърна той, без да издърпа ръката си, която лежеше безжизнено под нейната, без да направи опит да я задържи.

Луси потръпна и побърза да се отдръпне.

— Това прекрасно го знам — отвърна, а в гласа й се промъкна обида от нежеланието му да я докосне. Отхвърлената ръка бавно се върна върху кормилото. — Напоследък живея със страха, че всеки момент ще кажеш: „Край, напускам. Сбогом и всичко хубаво. Бъди жива и здрава…“

Руди гледаше към яхтата, която се плъзна под моста с издути платна и пъргаво се насочи към открито море. Хората на палубата й бяха по бермуди и с разкопчани ризи, придвижваха се с лекотата на истински богаташи. Луси беше като тях — истинска богаташка. Но така и не пожела да го повярва. Поглеждайки към подобна яхта, тя винаги се беше чувствала бедна. И още по-бедна, когато поглеждаше към Руди.

— Кафе? — попита тя. — Ще изпиеш ли едно кафе с мен? Можем да седнем край онзи басейн, дето никога не го ползвам, да гледаме към морската шир, която така и не забелязвам от проклетата къща, а и нея никога не съм искала. Мога да бъда глупава, нали? — погледна го. — Хайде, ела да изпиеш едно кафе с мен!

— Добре, няма проблеми — промърмори Руди и погледна през страничното стъкло към пощенската кутия на Луси, която се оказа съвсем наблизо. — Нали се бяхме разбрали да я махнеш — посочи я с ръка. — Ти никога не получаваш пощата си у дома. В това тук можеш да получиш само нещо, което не желаеш. Особено напоследък…

— Ще накарам градинаря да я махне — отвърна тя. — Но напоследък почти не се свъртам тук, тъй като цялото ми време беше ангажирано с откриването на офиса и разни такива неща. Чувствам се като някаква друга Луси. Онази от филма „Обичам Луси“. Помниш ли го? Беше за едно момиче, което има проблеми във фабриката за бонбони, защото поточната линия се движи прекалено бързо…

— Не.

— Значи никога не си гледал „Обичам Луси“, така ли? А ние с леля го гледахме постоянно, заедно с „Бонанза“ и други филми, в които играеше Джаки Глийзън. Тя буквално е израснала с тях в Маями… — Почти спря пред виновната пощенска кутия в началото на алеята. Скарпета я беше предупредила да живее по-просто, предупреди я и за къщата.

Един от най-съществените й недостатъци беше, че прекалено биеше на очи в квартала. Решението за покупката беше глупаво, но Луси хареса триетажната резиденция с обща застроена площ от почти четири хиляди квадратни метра и цена от девет милиона долара и я нарече своя „извънградска вила“ само защото беше построена на малък парцел, едва декар и половина… На него нямаше достатъчно трева да се нахрани и един заек, беше само камънаци, сред които бе изкопан малък басейн с ниски стени и фонтанче, заобиколено от няколко палми. Дали леля й Кей не я заяде заради нанасянето й тук? Никакво уединение и сигурност, лесен достъп откъм морето, отсече Скарпета, когато я посети. Но в онзи момент Луси нямаше време да обърне внимание на временното си имение, тъй като всичките й грижи бяха насочени към Хенри. „Ще съжаляваш“, каза Скарпета. В крайна сметка Луси се нанесе в къщата едва преди три месеца, но това й донесе едно от най-големите разочарования в живота. Натисна копчето на дистанционното за отваряне на портала, след това и още едно — за гаража.

— Защо си правиш този труд? — попита Руди, имайки предвид портала. — Проклетата алея е дълга едва три метра.

— Ти ли ще ми кажеш? — ядосано го изгледа Луси. — Мразя това шибано място!

— Преди да се усетиш, някой може да ти скочи отзад и да проникне в гаража — отбеляза той.

— Което означава, че ще се наложи да го убия — мрачно изръмжа тя.

— Хей, това не е шега.

— Аз изобщо не се шегувам — отвърна Луси, докато вратата на гаража бавно се затваряше след тях.