Патриша Корнуел
Следа (11)

11.

— Извинете за момент — подвикна един младеж, облечен в пурпурен комбинезон. На лицето му имаше маска, ръцете му бяха в тънки гумени ръкавици, а косата и обувките му бяха скрити под памучни калъфи. Приличаше на астронавт от някой комикс. — Какво ще разпоредите относно зъбите й?

Скарпета понечи да обясни, че не работи тук, но думите така и не успяха да излязат от устата, защото зърна дебелата покойница, която двама санитари се опитваха да натикат в специално подсилен чувал за мъртъвци. И те бяха облечени в алени дрехи като младежа, сякаш се готвеха за борба с чумна епидемия.

— Има ченета — поясни младежът с червения комбинезон, обръщайки се този път към Филдинг. — Оставихме ги в един кашон, а после забравихме да ги сложим в торбичката…

— Мястото им не е в торбичката — обади се Скарпета, в крайна сметка решила лично да се справи с този необичаен проблем. — Трябва да ги върнем в устата й, защото такова ще бъде желанието както на погребалната агенция, така и на близките й. А и покойницата би била доволна да я погребат със зъбите й.

— Значи не е нужно да я отваряме отново и да разпечатваме торбичката — облекчено въздъхна боецът с алената униформа. — Уф, камък ми падна от сърцето!

— Забрави за торбичката — каза Скарпета. — Тя изобщо не е за зъбни протези. — Ставаше дума за специалната найлонова торбичка, която по правило се зашиваше в празната коремна кухина на покойника. В нея поставяха изследваните органи, отрязани безвъзвратно от местата, които природата им беше определила. Работата на патолозите е да изследват вътрешните органи, а не да ги връщат на първоначалните им места. А това беше и невъзможно — все едно да превърнеш задушеното в тавата отново в жива крава. — Всъщност, къде са те?

— Ей ги там — рече младежът с аления комбинезон и махна към една лавица в другия край на залата за аутопсии. — При документите й…

Филдинг очевидно не желаеше да има нещо общо с възникналия проблем, затова не обърна никакво внимание на младежа в червено, който изглеждаше прекалено млад, за да бъде практикант, и най-вероятно беше от войниците на Форт Ли, изпратени да се обучават тук. Службата му изискваше да знае как да се оправя с жертвите по време на война. Скарпета понечи да каже, че дори разкъсаните от граната бойци биха искали зъбите им да се приберат у дома заедно с тях, за предпочитане в устата им. Разбира се, ако им бе останала такава…

— Да идем да хвърлим едно око — подхвърли на младежа, спестявайки му забележката си.

Тръгнаха един до друг по излъсканите плочки, минаха покрай друга носилка на колелца, вероятно току-що изкарана. На нея лежеше труп с огнестрелна рана — млад негър със силни, обсипани с татуировки ръце, скръстени на гърдите му. Косъмчетата бяха настръхнали от реакцията на миниатюрните подкожни мускулчета, наречени erector pili, задействани от процесите на вкочаняване, популярни и извън анатомическите среди като rigor mortis. В резултат мъртвецът изглеждаше като измръзнал или силно уплашен човек, или и двете заедно. Войникът от Форт Ли взе малкия пластмасов контейнер от лавицата и понечи да го подаде на Скарпета, но видя, че е без ръкавици.

— Май ще е по-добре да си сложа нещо — промърмори тя, пренебрегвайки зелените ръкавици от нитрил пред себе си. Очите й се спряха на нещо по-традиционно — стандартни латексови ръкавици за работа, които стърчаха от една кутия на близката спомагателна количка. Намъкна ги и извади ченето от контейнера.

Двамата с боеца направиха кръгом и тръгнаха обратно към беззъбата покойница, която кротко си лежеше в количката.

— Ако отново се сблъскаш с подобен проблем, спокойно можеш да прибавиш ченето към личните вещи на покойника и по този начин да прехвърлиш проблема на погребалната агенция — каза Скарпета. — Но никога не го слагай в торбичката за органите. А тази жена е твърде млада за чене…

— Май е била наркоманка — подхвърли младежът.

— Защо мислиш така?

— Някой го спомена — сви рамене той.

— Разбирам — кимна Скарпета и се наведе над огромното туловище на носилката. — Така действат някои вазоконстрикторни препарати, като например кокаина… И зъбите падат за нула време…

— Винаги съм се питал как въздействат наркотиците — промърмори боецът в червено и вдигна глава да я погледне: — Вие нова ли сте тук?

— По-скоро обратното — поклати глава Скарпета и тикна два пръста в устата на мъртвата. — Много отдавна съм работила тук… В момента съм просто на гости…

Момчето кимна, но явно нищо не разбра.

— Приличате ми на човек, който знае какво прави — неуверено каза то. — Съжалявам, че забравих да сложа обратно това чене. Получи се наистина глупаво. Надявам се, че няма да стигне до ушите на шефа… — Замълча и бавно издиша. — Само това искам… Той и без това не ме харесва особено…

Действието на rigor mortis отдавна беше отминало и лицевите мускули на дебеланата покорно отстъпиха пред опитните пръсти на Скарпета. Венците й обаче категорично не пожелаха да приемат ченето.

— Хей, това чене не е нейното — промърмори тя, извади го обратно и побърза да го пусне в пластмасовия контейнер. — Прекалено голямо е за нея. По всяка вероятност е на някой мъж. Имали ли сте друг пациент със зъбни протези, или е станало по-голямо объркване?

Боецът беше едновременно объркан и щастлив от неочакваната новина. Явно вината не беше негова.

— Не знам — отвърна. — Доста хора преминаха през тази зала… Значи не е нейното, а? Добре, че не тръгнах да го тикам обратно в устата й!

Очевидно усетил, че нещо не е наред, Филдинг се стрелна към тях и се надвеси над яркорозовите синтетични венци и порцелановите зъби в пластмасовия контейнер.

— Какво става тук, по дяволите? — изръмжа той. — Кой обърка тези неща? Ти ли сложи погрешен номер на този контейнер?

Изгледа намръщено младежа, който едва ли беше на повече от двайсет години. Изпод хирургическото му кепе стърчаха няколко непокорни светлоруси къдрици, а големите му кафяви очи примигваха нервно иззад надрасканата повърхност на предпазните очила.

— Не съм аз, сър — обясни той. — Просто забелязах, че зъбите са тук, а след това започнахме да работим по тялото… Спомням си много добре, че ни я докараха без чене…

— Тук? — вдигна вежди Филдинг. — Къде е това тук?

— На количката й — отвърна войникът и посочи масичката на колелца, оцветена в зелено. Моргата на доктор Маркъс продължаваше да използва въведената от Скарпета система за проследяване на инструментите, които се маркираха с разноцветни лепенки и по този начин се избягваха гафовете — например, да се забравят в някое тяло или на друго неподходящо място форцепс или трион за ребра… — Този контейнер беше на нейната количка, после някой го е преместил при картона й… — Очите му се извърнаха към лавицата, върху която продължаваше да лежи папката с документацията на мъртвата жена.

— На тази маса имаше и друг формуляр — припомни си Филдинг.

— Точно така, сър — кимна войникът. — На възрастен мъж, починал в съня си. Може би зъбите са негови?

Филдинг се втурна към широката врата от никелирана стомана на хладилната камера. Приличаше на огромна разгневена сойка с разперени криле. Отвори я и хлътна вътре, а в залата се появи малко облаче скреж, напоено с аромата на смъртта. След броени секунди изскочи обратно и демонстративно вдигна ръка. Върху изцапаната му с кръвта на тракториста ръкавица се поклащаше още едно чене, вероятно извадено от устата на въпросния старец.

— И кьоравият ще види, че това е прекалено малко за устата на едър мъж! — изръмжа Филдинг. — Кой му го е тикнал в устата, без да провери дали му става? — Въпросът му прогърмя в претъпканата, внезапно притихнала зала с четири окървавени маси от неръждаема стомана, рентгенови снимки на кости и крайници, закачени на луминесцентните екрани по стените, стоманени умивалници и шкафове, дълги маси и лавици, покрити с документи, лични вещи и етикети за контейнери и епруветки.

Останалите лекари, студентите, войниците и днешните мъртъвци нямаха какво да отговорят на доктор Джак Филдинг, който беше заместник-директор на цялото заведение. Скарпета беше шокирана, направо й прилоша. Някогашната образцова служба беше извън всякакъв контрол, включително и хората, които работеха в нея. Хвърли кос поглед към мъртвия тракторист, наполовина разсъблечен върху изцапания с кръв и кал чаршаф, после очите й бавно се преместиха на ченето, легнало в окървавената ръкавица на Филдинг.

— Измий това нещо, преди да го пъхнеш в устата й — не се сдържа тя. Филдинг мълчаливо подаде изкуствените зъби на младежа с червения комбинезон. — Не бива да позволяваш проникването на чужда ДНК в устата й, дори смъртта й да е напълно естествена — обясни тя на войничето. — Ченетата трябва да се стерилизират добре, независимо чии са — дали на стареца, на дебелата дама или на когото и да било!

Издърпа ръкавиците и гневно ги захвърли в специалния чувал за опасни биологични отпадъци. На път към изхода изведнъж се запита какво е станало с Марино. Зад гърба си чу гласа на младия войник, който се интересуваше коя е, защо е в моргата и какво се беше случило току-що.

— Едно време беше шеф тук — отговори му Филдинг, но пропусна да добави, че под нейно ръководство службата по съдебна медицина нямаше нищо общо с бъркотията днес.

— Пресвета Дево! — стреснато възкликна войникът.

Скарпета натисна с лакът бутона на стената и вратите от неръждаема стомана плавно се плъзнаха встрани. Влезе в съблекалнята, прекоси преддверието с шкафовете за стерилно работно облекло и се прехвърли в женското отделение, блестящо с никелираните си умивалници и тоалетни аксесоари. Изми ръцете си, обръщайки внимание на красиво изписаната табела, която предупреждаваше работните обувки да не се използват извън моргата. Табелата беше изработена по нейно нареждане, още когато полагаше усилия да накара персонала „да не пренася опасни биологически агенти върху килимите на службата“, както често казваше. Беше убедена, че това е потънало безвъзвратно в миналото и вече никой не го беше грижа за тези неща. Свали обувките си и старателно изми подметките им с гореща вода и антибактериален сапун, след което ги подсуши с хартиени кърпи и едва тогава се насочи към вратата, от която се излизаше в не толкова стерилните коридори, покрити със сивкаво-син мокет.

Точно срещу дамската съблекалня се намираше изцяло остъкленият кабинет на главния съдебен лекар. Тук най-сетне си проличаха скромните усилия на доктор Маркъс да обнови обстановката. Освен традиционното освежаване с боя, офисът на секретарката му бе обзаведен с много приятни на вид мебели в черешов цвят, по стените висяха литографии с колониални сюжети, а скрийнсейвърът на компютърния екран предлагаше няколко палави тропически рибки. Самата секретарка липсваше и това принуди Скарпета да почука без предизвестие на шефската врата.

— Да — едва-едва се дочу гласът на доктор Маркъс зад масивното дърво.

Тя отвори вратата и миг по-късно се озова в някогашния си ъглов кабинет. Не искаше да проявява прекомерно любопитство, затова се огледа дискретно. Веднага й направи впечатление изключителната подреденост на библиотечните лавици и буквално стерилната повърхност на бюрото му. Явно хаосът и разхвърляните работни места бяха запазена марка само за подчинените му.

— Отлично сте подбрали времето — похвали я той от въртящото се кожено кресло. — Моля, седнете. Ще ви запозная подробно със случая „Джили Полсън“, след което ще ви заведа да я видите.

— Доктор Маркъс, това вече не е моят кабинет — отговори Скарпета. — Не искам да ви се бъркам, но ще призная, че съм сериозна загрижена…

— Няма защо — спокойно отвърна той и издържа на погледа й. — Не сте тук с някакви специални акредитации. — Пръстите му се преплетоха върху преспапието. — Искаме мнението ви по един-единствен случай — този на Джили Полсън. Настоятелно ви съветвам да не се притеснявате заради различните неуредици, които откривате тук. Нямало ви е дълго време, някъде към пет години, нали? През по-голямата част от този период службата не е имала директор, а само временно изпълняващ длъжността. Това беше доктор Филдинг, когото заварих на този пост при пристигането ми преди няколко месеца. Затова нещата няма как да не бъдат различни. Ние с вас имаме друг стил на управление и това е една от причините щатското правителство да ме покани на този пост…

— От опит зная, че когато директорът не стъпва в моргата, винаги има проблеми — каза Скарпета, без да се интересува от явното му нежелание да я чуе. — Ако не друго, патолозите веднага усещат липсата на интерес към работата им. Те също са хора и лесно могат да станат небрежни, лениви или опасно преуморени от всекидневния стрес, на който са подложени.

Очите му останаха безизразни и твърди като потъмнял от времето бакър, устните му се превърнаха в тънка черта. Прозорецът зад плешивеещата му глава блестеше без нито едно петънце. Скарпета забеляза, че беше сменил блиндираните стъкла. В далечината се очертаваше кафявата гъба на Колизеума, на фона на която ясно се виждаха ситните капчици дъжд, започнали да падат от смръщеното небе.

— Не мога да се правя, че не виждам какво става около мен — поклати глава тя. — Ще трябва да приемете това, ако искате помощта ми… Пет пари не давам дали я искате за един-единствен случай, както се изразихте… Сигурно ви е известно, че всеки пропуск се използва срещу нас, при това не само в съда. В момента съм разтревожена именно от ситуацията извън съдебната зала…

— Страхувам се, че се изразявате прекалено загадъчно — хладно отвърна доктор Маркъс. — Къде се намира това „извън съдебната зала“, какво означава?

— Най-често скандал. Или съдебен иск. Или още по-лошо — криминално разследване, провалено от технически пропуски и неизползваеми доказателства, които са били манипулирани зле и не могат да издържат в съда. В резултат не се стига до дело.

— Опасявах се, че ще стигнем до това — промърмори той.

— Не напразно предупредих комисаря, че идеята му не е добра…

— Не ви обвинявам, че сте изразили подобно мнение — сви рамене Скарпета. — На никого не му е приятно да слуша натякванията на предшественика си.

— Казах на комисаря, че последното нещо на света, което желаем, е недоволен бивш щатски служител, който се появява с намерението да оправи нещата… — глухо рече Маркъс, вдигна една писалка, после я върна на мястото й. Ръцете му потреперваха от нерви и едва сдържан гняв.

— Не ви обвинявам за подобни…

— Особено когато бившият служител е кръстоносец като вас — хладно я прекъсна той. — Това е най-лошият тип. Няма нищо по-лошо от кръстоносец, като изключим ранения кръстоносец…

— Сега вече отивате в другата крайност…

— Но понеже тъй и тъй вече сме тук, нека се възползваме по най-добрия начин.

— Ще ви бъда благодарна, ако не ме прекъсвате! — леко повиши тон Скарпета. — А ако под ранен кръстоносец имате предвид мен, склонна съм да го приема като комплимент, стига да стигнем до въпроса със зъбните протези…

Той я погледна изненадан, сякаш внезапно беше полудяла.

— Току-що станах свидетел на една абсурдна размяна в моргата — поясни тя. — Ченето на една покойница на средна възраст се оказа в устата на възрастен мъж. Типичен пример за небрежност. Дали сте прекалено голяма свобода на военнослужещите от Форт Ли, които нямат медицинска подготовка. Те на практика са тук, за да я получат от вас. Представете си реакцията на опечалените, когато открият, че скъпият им покойник е върнат в отворен ковчег с липсващи или чужди зъбни протези… Това ще бъде началото на един дезинтеграционен процес, който трудно ще овладеете. Медиите обичат такива истории, доктор Маркъс. А ако случайно забъркате въпросното чене в някое разследване на убийство, адвокатът на обвиняемия ще ни разцелува — дори и ако то няма нищо общо с обстоятелствата по делото…

— За какви ченета говорите? — намръщено попита Маркъс. — Филдинг би трябвало да контролира тези неща…

— Доктор Филдинг е претрупан с работа — поклати глава Скарпета.

— Ето каква била работата — мрачно я изгледа той и стана от стола си. — Бившият ви помощник…

Не беше достатъчно висок, за да излъчва внушителност на фона на шефското писалище, а когато изскочи иззад него и се втурна покрай масичката с опакован в найлон микроскоп, изведнъж се превърна в джудже.

— Вече е десет часът — изръмжа и отвори вратата. — Време е да ви запозная със случая „Джили Полсън“. Тя е в камерата за размразяване, моят съвет е именно там да работите върху нея. Надявам се, че никой няма да ви безпокои. Разбира се, ако решите да направите повторна аутопсия…

— Ще я направя — кимна Скарпета. — Но само в присъствието на свидетели.