Патриша Корнуел
Следа (41)

41.

— В къщата с розовата фасада нямаше никого и той с разочарование разбра, че плановете му по някакъв начин са се провалили. А не би трябвало да е така. Тук трябваше да цари оживление или да има следи от отминала суматоха — останки от полицейски заграждения, шумотевица в медиите и други подобни неща. Но когато колата му се плъзна покрай къщата на Голямата риба, всичко изглеждаше наред. Малкото желязно флагче на пощенската кутия беше свалено, а къщата изглеждаше напълно необитаема.

Направи един пълен кръг на квартала и излезе на А–1А, поколеба се за миг, след което не устоя на изкушението и тръгна на втора обиколка. Мислите му бяха насочени към пощенската кутия. Когато постави вътре Големия портокал, флагчето беше вдигнато. Беше абсолютно сигурен в това. Във възбуденото му съзнание се мярна мисълта, че хлорната бомба може би е още вътре, издута от газове и готова да експлодира всеки момент. Ами ако наистина е така? Трябваше да провери. Беше убеден, че не би могъл да сложи дори един залък в уста, преди да разбере какво е станало, не би могъл да мигне. Гневът помръдна в дълбокото си леговище, познатият до болка гняв, който се появяваше заедно с плиткото разпокъсано дишане. На Бей Драйв, малко встрани от А–1А, имаше няколко ниски жилищни блокчета, боядисани в бяло. Отби на паркинга и слезе от бялата си кола. Отметна от лицето си дългите кичури на черната перука и тръгна по улицата, право срещу залязващото слънце.

От време на време миризмата на перуката нахлуваше в ноздрите му — обикновено когато беше зает или мислеше за нещо друго. Беше много особена, неподлежаща на описание миризма. Напомняше малко миризмата на пластмаса и това беше странно, тъй като беше направена от човешка коса, а не от синтетика. Вероятно беше обработена с някакъв химикал. Палмите размахваха криле на фона на потъмняващото небе, а около устремения към хоризонта диск на залязващото слънце се появиха гирлянди от нежни оранжеви облачета. Пог крачеше по тротоара с наведена глава, а очите му не пропускаха нито една пукнатина и тревичка между плочите. Умишлено не гледаше към красивите къщи, покрай които минаваше. Тук хората са много чувствителни на тема престъпления и не пропускат да отбележат появата на всеки странник.

Малко преди да стигне до резиденцията с розовата фасада, той се изравни с голяма бяла къща, която закриваше гледката към залеза. Запита се какво ли е станало с жената, която живее там. Беше я виждал три пъти и това беше достатъчно, за да се увери, че заслужава да бъде унищожена.

Първият път беше в малките часове на нощта, когато беше заел позиция на вълнолома срещу розовата резиденция. Жената стоеше пред прозореца на третия етаж. Щорите бяха вдигнати и от мястото си той виждаше леглото, част от мебелите и един огромен телевизор с плосък екран, по който се мяркаха кадри с бягащи хора и фучаха спортни мотоциклети. Жената беше чисто гола, а гърдите й изглеждаха гротескно размазани в дебелото стъкло. Проточен навън, езикът й изпълняваше еротичен и едновременно с това отблъскващо неморален танц по повърхността на стъклото. В първия момент той се уплаши, че го е видяла, но после си даде сметка, че тя изглежда полузаспала и сякаш упоена, а изпълнението й вероятно е предназначено за собствениците на яхти на близкия пристан или за екипажите на бреговата охрана. Поклати глава. Много му се искаше да научи името й.

Запита се дали оставя задната врата отключена, когато отива да поплува в басейна, дали забравя да я залости, когато се прибира. Всъщност, тя може би не плува в басейна, каза си той. Никога не я беше виждал да напуска къщата, да излиза на терасата или да се качва на яхтата. Това усложняваше задачата му. Напипа бялата кърпичка в джоба на панталоните си, извади я и избърса лицето си. Очите му бързо сканираха околността, а краката го понесоха към алеята и пощенската кутия на розовия дом. Крачеше спокойно и отпуснато, като тукашен човек. В същото време си даваше сметка, че дългите черни кичури са неподходящи за района. Те предполагаха местен или ямайски негър — индивиди, на които белите жители на този квартал винаги гледаха с подозрение.

И друг път беше минавал по тази улица, пак с перуката на главата. Душата му се сви при мисълта, че някой може да го е запомнил. Но нямаше друг избор — по-добре с нея, отколкото със собствената си коса… Отвори пощенската кутия на Голямата риба и установи, че е празна. Не изпита нито облекчение, нито разочарование. Не подуши химикали, не забеляза щети. Дори черната боя от вътрешната страна на кутията изглеждаше непокътната, без следи от обезцветяване. Бомбата най-вероятно изобщо не е избухнала. Стана му приятно, че я няма, което означаваше, че е била открита от някого. Значи тя знае за нея, а това все пак е по-добре от нищо…

Стана шест следобед. Къщата на голата мадама блестеше в лъчите на залеза, релефно открояваща се на фона на потъмнялото небе. Пог хвърли бегъл поглед към алеята от розов бетон, която свързваше изцяло остъклената входна врата с портала от ковано желязо. Пое натам с нарочно забавена крачка, а пред очите му отново изплува фигурата на жената, притиснала се в дебелото стъкло. Стана му гадно, защото и фигурата, и сплесканото й лице бяха грозни, дори гротескни. Хората като нея си въобразяват, че управляват света и правят услуга на такива като него, когато решат да изложат на показ гадната си плът или да отправят още по-гадните си предложения. А собственичката на тази къща беше наистина противна. Една куха фасада, която на всичкото отгоре беше прогнила…

Досада… Така майката на Пог наричаше такива като голата мадама. Майка му също беше досада, огромна досада… Очевидно и баща му се беше убедил в това, преди да вземе фаталното решение да се напие до смърт и да се обеси на гредата в гаража. Но Пог знаеше всичко за досадата, владееше отделните й елементи до съвършенство. Беше дълбоко убеден, че ако на вратата на голата мадама звънне един мъж с работен комбинезон и куфарче с инструменти в ръка и пожелае да довърши започнатото от нея, тя ще се развика до Бога и моментално ще позвъни в полицията. Така постъпват хората като голата мадама. Правят го всеки ден, без изобщо да се замислят…

Оттогава бяха изтекли много дни, а работата му все още не беше свършена. Това вече беше прекалено. Преди тези дни бяха седмиците, а също и месеците, три на брой. Разбира се, ако в тях се включваха специалните операции — като например изкопаването на някой, който вече е сдал багажа. Или времето, за което пренасяше изкопаните мъртъвци във влажните им прогнили сандъци от дупката в земята до анатомичното отделение; изкачването им нагоре по стълбите до тъмното му царство, мъкненето на сдалите багажа по двама-трима наведнъж с пламнали дробове и затруднено дишане, натикването им в кашони или големи чували за боклук… Но всичко това свърши още през септември, когато научи ужасната новина за предстоящото събаряне на неговата сграда.

Все пак, изкопаните кости и прашните кашони са различни неща, твърде различни. Всички тези хора са вече свършили курса, сдали багажа… Друго е сам да свършиш един човек. Пог беше усетил разликата, при това много добре. Макар и за кратко време беше изпитал приятното чувство за могъщество и слава. Седна зад кормилото на колата и побърза да смъкне перуката от рижавата си глава. Напусна паркинга и бързо се загуби из пустите вечерни улици на Южна Флорида. Мислите му бяха насочени към заведението, носещо странното име „Другият начин“…