Патриша Корнуел
Следа (22)

22.

В лабораторията за изследване на физически доказателства Джуниъс Ийс поднесе една волфрамова жичка към пламъка на спиртната лампа.

Гордееше се, че е продължител на класическата традиция в изработването на фини инструменти, на методите, използвани от майсторите миниатюристи в продължение на стотици години. Методите му на работа заедно с още няколко други неща го превръщаха в перфекционист и ренесансов човек, който обича науката, историята, красотата и жените. Стиснал с пинцетите тънката, но изключителна твърда жичка, Джуниъс гледаше как сивкавият метал бързо почервенява, сякаш от гняв или някакви други бурни емоции. Отмести го от пламъка и потопи връхчето в разтвор на натриев нитрит — един акт, който го оксидира и изостри едновременно. После повтори упражнението с паничка вода и островърхата жичка се охлади с тихо съскане.

Завинти я в един иглодържател от неръждаема стомана, давайки си сметка, че този път беше отделил време за изработването на инструмента с единствената цел да протака. Това време му беше необходимо, за да се откъсне за малко от служебните задължения, да се концентрира върху нещо друго, да си възвърне чувството за контрол. Наведе се над двойния окуляр на микроскопа. Хаосът и загадките си бяха на мястото, но увеличени петдесетина пъти.

— Нищо не разбирам — промърмори той, без да се обръща конкретно към когото и да било.

Вкара в действие новия инструмент и връхчето на твърдата жичка докосна боята и парченцата стъкло, извадени от тялото на мъжа, прегазен от собствения си трактор само преди няколко часа. Човек би трябвало да е голям глупак, за да не си даде сметка, че главният патолог иска да се застрахова срещу евентуален съдебен иск от страна на близките. Нямаше друга причина за заповедта му за трасологически анализ^[1], което по правило не се прилагаше при смърт при злополука, особено пък причинена от небрежността на самата жертва. Проблемът е там, че когато се търсят следи, такива винаги се намират. Но това, което бе открил Ийс, не се връзваше с нищо. В моменти като този той си спомняше, че е на шейсет и три, че още преди две години би могъл да се пенсионира и че на няколко пъти бе отказал да оглави секцията по трасология, в която работеше. Нежеланието му бе свързано с дълбокото му убеждение, че ще е най-полезен, ако си остане при микроскопа, без да се занимава с разните там бюджети и проблеми с персонала. Но най-голяма тежест имаше фактът, че отношенията му с главния патолог далеч не бяха перфектни.

Нагласи поляризираното осветление на микроскопа и внимателно започна да изследва микроскопичните частици боя и метал, поставени върху старателно подсушеното стъкло. Те бяха смесени с други отпадъци, сред които доминираше някакъв особен сиво-кафяв прашец. За втори път виждаше нещо подобно. Но първият му сблъсък с прашеца бе твърде странен. На същите улики се беше натъкнал преди две седмици, разследвайки съвсем друг случай. Нищо не можеше да го накара да повярва, че внезапната и тайнствена смърт на едно четиринайсетгодишно момиче е свързана по някакъв начин със смъртта на загинал при злополука тракторист.

Ийс почти не примигваше, а горната част на тялото му беше абсолютно неподвижна. Парченцата боя бяха в три цвята — червени, бели и сини, всички с големината на прашинки. Боята не беше автомобилна, нито пък от трактор. Парченцата боя и странният сиво-кафяв прашец бяха полепнали по ръбовете на една дълбока порезна рана на лицето. Подобни, а може би и идентични парченца боя и прашец бяха открити в устата на четиринайсетгодишното момиче, предимно по езика. Ийс се тревожеше най-вече от прашеца, който наистина беше странен. Никога не беше виждал такъв. Състоеше се от кристалчета с неправилна форма, наподобяващи изсъхнала кал. Но не беше кал. Във вътрешността на кристалчетата можеха да се видят миниатюрни пукнатини и мехурчета, които се редуваха с абсолютно гладки области, а краищата им бяха тънки и прозрачни — като релеф на непозната планета. Някои частици имаха почти невидими дупчици в средата.

— Какво е това, по дяволите? — промърмори той. — Никога не съм виждал подобно нещо. И как е възможно да присъства в два напълно различни случая? Между тях няма абсолютно никаква връзка. Проклет да съм, ако знам какво става…

Въоръжи се с една миниатюрна пинцета и внимателно, отстрани няколко фибри памук от стъклото с изследваните частици. Пречупената през няколко лещи светлина попадна върху силно увеличените влакънца, които приличаха на усукан бял канап.

— Знаете ли колко мразя памучните влакънца? — обърна се към празната лаборатория Ийс. — Знаете ли какъв трън в задника са те?

Просторното правоъгълно помещение му отвърна с мълчание. По-голямата му част бе заета от рафтове в черен цвят, кутии за химикали, обособени работни места, десетки микроскопи и всякакви стъклени, метални и химически допълнения, необходими за работата.

Повечето от лаборантите не бяха на работните си места, но това означаваше само едно — че са някъде на етажа, заети с атомна абсорбция, газова хроматография, спектроскопия или рентгенова дефракция. По време на работата си тези хора използваха сложна апаратура, като трансформаторния инфрачервен спектрофотометър „Фурие“, сканиращия електронен микроскоп, специалния енергийно-дисперсионен рентгенов спектрометър. В един свят на безкрайни икономии и вечен недостиг учените се задоволяват с това, което им се отпуска, яхайки апаратурата като кон, на който искат да извадят душата…

— Всички знаят колко мразиш памучните влакънца — отбеляза Кит Томпсън, която тъкмо влизаше.

— Бих могъл да си изтъка престилка, ако събера всичките шибани памучни влакънца, които съм виждал през краткия си живот — промърмори той.

— Много ми се ще да я видя — усмихна се Кит. — Сигурно ще е огромна…

Ийс направи опит да отдели поредното влакно. Това съвсем не беше проста работа, тъй като и най-леката неточност в движението на миниатюрната пинцета или волфрамовата игла предизвикваше въздушно течение, което отнасяше влакното. Нагласи фокуса и завъртя копчето за увеличение на 40, изостряйки дълбочината на изображението. Гледаше яркото кръгче светлина със затаен дъх, опитвайки се да открие нещо. Кой физичен закон гласи, че когато въздушното течение оказва влияние върху власинките, те винаги бягат от пинцетата на изследователя, сякаш са живи? Защо не правят обратното, защо не се движат по посока на уреда?

Отдръпна обектива няколко милиметра назад и в окуляра изплуваха острите като игла щипки на пинцетата, гротескно големи от увеличението. Въпреки всичко, което беше видял тук, кръгчето светлина продължаваше да му напомня за осветена от прожекторите циркова арена. За миг си представи как по нея обикалят слонове, а клоуните правят номера. Светлината беше толкова ярка, че буквално режеше очите. Спомни си как седеше на простите дървени пейки и омаян зяпаше огромните розови топки захарен памук, които се носеха във въздуха около него. Пинцетата му внимателно хвана поредното памучно влакънце и го отмести. Деликатността му изчезна в момента, в който пинцетите проникнаха във вътрешността на малкото пликче от прозрачна пластмаса, което съдържаше и други такива влакънца. Всички те вероятно бяха напоени с някакъв химикал, което автоматично ги правеше негодни като доказателство.

А този доктор Маркъс е най-големият боклук от всичките! Наистина му имаше нещо! Ийс го беше засипал с докладни записки, в които настояваше уликите да бъдат снемани изключително от подготвените за целта лаборанти, а останалите специалисти в никакъв случай да не използват увити в памук пръчици, тъй като те съдържат милиарди влакна, които са по-леки дори от ангелска целувка и безнадеждно се смесват с уликите…

Приличат на козината на ангорските котки или на панталони, изработени от велур, беше му написал преди няколко месеца той, в отчаян опит да обясни за какво става въпрос. Работата с такива материали е безнадеждна — все едно да се опиташ да отделиш черния пипер от порция картофи огретен или да извадиш с лъжичка сметаната от кафето си. Към това беше прибавил още няколко примера, съдържащи тромави аналогии и още по-тромави преувеличения.

— Миналата седмица му изпратих две ролки тиксо с намалено съдържание на лепило, плюс пакет самозалепващи листчета — подхвърли Ийс. — Исках да му напомня, че те са най-доброто средство за събиране на косми и власинки, защото не ги разкъсват и не променят физическите им характеристики. Да не говорим, че не пречат на рентгеновата дефракция и други изследвания от подобен характер. Същевременно целях да му демонстрирам, че ние не сме някакви маниаци, които няма какво да правят и затова по цял ден надничат в микроскопите си.

Кит му хвърли един намръщен поглед и разви капачката на шишенце с някакъв химикал.

— Да извадиш черния пипер от огретена? — попита с недоумение тя. — Изпратил си самозалепващи листчета на доктор Маркъс?

Когато беше развълнуван, Ийс винаги казваше това, което мисли. Вероятно изобщо не си даваше сметка, че изрича на глас всичко, което се върти в главата му.

— Искам да кажа, че Маркъс или онзи, който е вземал проби от устната кухина на момиченцето, не е трябвало да третира езика с памучни тампони. В никакъв случай! Нали и без това го е изрязал? Е, добре. Най-лесното нещо е било да го постави на плота и да види, че е покрит с някаква слуз. Би могъл да използва тиксо, за да вземе проба, но той отново предпочита проклетите памучни тампони. В резултат аз си губя времето вече цяла седмица, за да отстранявам власинки!

Когато човекът се превръща само в един език върху дисекционната маса, той губи името си и престава да бъде личност. За децата това важи с особена сила и изключения няма. Никой не казва: пъхнахме си ръцете в гърлото на Джили Полсън и използвахме скалпел, за да извадим органите, включително езика й. По същия начин не казваме, че сме забили игла в лявото око на малкия Томи с цел изтегляне на течност за токсикологична проба, нито пък, че сме срязали горната част на черепа на госпожа Джоунс, извадили сме мозъка й и сме открили аневризъм… Още по-рядко споменаваме, че сме срязали гръдно-ключичните мускули на господин Форд, тъй като той е бил изключително силно вкочанен, с много здраво стисната челюст и не сме имали друг начин да отворим устата му…

Беше настъпил един от онези мигове на изострена чувствителност, които прелитаха над съзнанието на Ийс като сянката на Черната птица. Така го наричаше. Ако вдигне глава — нищо, само усещането за приплъзване на сянката. Не отиваше по-далеч, защото знаеше, че няма смисъл да търси Черната птица, когато човешкият живот се превърне в отделни парчета и части от тялото и в крайна сметка свърши върху някое от неговите лабораторни стъкла. Достатъчно ужасна е и сянката й…

— Мисля, че доктор Маркъс е прекалено зает и твърде важен, за да се занимава с аутопсии — обади се Кит. — На практика мога да изброя на пръстите на едната си ръка случаите, в които изобщо съм го мяркала…

— Няма значение. Той отговаря за дейността на този институт и определя политиката. Подписва всички поръчки за шибаните тампони или евтините им заместители. Затова е отговорен за всички пропуски и грешки!

— Е, все пак не той е извършил аутопсията на момичето — поклати глава Кит. — Нито пък тази на тракториста, който беше прегазен в двора на старата ни сграда. Няма начин да ги е направил. По-скоро е издал заповедта, тъй като е началник на всичко и на всички.

— А ти как си с „игличките на Ийс“? — попита той, стиснал в силната си ръка току-що наточения инструмент. Всички в лабораторията знаеха за слабостта му към ръчно изработените игли от волфрамова жичка, които по магически начин се появяваха и сред инструментите на колегите му.

— Винаги мога да използвам някоя — двусмислено отвърна Кит. Каза го така, сякаш не проявяваше особен интерес, но не му отказва направо, за да не го обиди. — Знаеш ли какво? Няма да ги качвам тия косми! — Пръстите й сръчно завинтиха капачката.

— Колко взе от Болното момиче?

— Три — каза Кит. — Ще бъда доволна, ако колегите от ДНК лабораторията най-сетне направят нещо с тях, макар че миналата седмица не бяха особено заинтригувани… Затова реших да не качвам тези косми при предишните. Напоследък всички се държат шантаво. Заварих Джеси в стаята за извличане на проби. Там са закарали всички чаршафи и завивки. Може би от ДНК искат да проверят дали не са пропуснали нещо, а Джеси почти ми отхапа главата, когато я попитах какво става… А става нещо наистина странно. И двамата знаем, че въпросното бельо е в стаята за извличане на проби вече цяла седмица. Откъде мислиш, че съм взела тези косми? Странно, много странно… Може би е заради празниците. Още не съм започнала да мисля за коледното пазаруване.

Заострените краища на форцепса й потънаха в малката прозрачна торбичка за веществени доказателства и внимателно измъкнаха поредния косъм. Беше дълъг някъде между петнайсет и двайсет сантиметра, черен и леко накъдрен. Ийс гледаше как Кит сръчно го уви около стъклената плочка, добави една капка ксилин и го пъхна в малко пликче с етикет. Така безтегловното и почти невидимо веществено доказателство зае мястото си сред уликите, открити в леглото на мъртвото момиче, чиято уста беше пълна с онези странни сивкаво-кафяви частици.

— Е, доктор Маркъс със сигурност не е доктор Скарпета — подхвърли Кит.

— Браво — погледна я подигравателно Ийс. — Трябваше ти само една петилетка, за да откриеш разликата. Чакай да видим сега… Според теб доктор Скарпета е претърпяла пълна метаморфоза и се е превърнала в онзи дребосък, който заема ъгловия кабинет долу и се прави на началник. Установила си го в момент на просветление и вече си сигурна, че те са двама напълно различни хора. Господ да те благослови, че си го установила без ДНК проби. Толкова си умничка, че трябва да играеш в собствено телевизионно шоу!

— Ама ти си напълно откачен! — изкиска се Кит и побърза да се отмести от микроскопа, за да не издуха поредното веществено доказателство.

— Твърде дълго съм дишал ксилин, момиче. В резултат се сдобих с рак на личността…

— О, Боже! — простена лаборантката и направи опит да си поеме дъх. — Исках да кажа, че ако това разследване, а и всички останали, се водеха от доктор Скарпета, ти едва ли щеше да събираш памучни власинки от пробите си. А тя е тук, защото са я повикали специално заради онова болно момиче Полсън. Там е цялата работа.

— Стига бе! — зяпна Ийс.

— Ако не си тръгваше пръв и не беше такъв темерут, със сигурност щеше да си в течение на някои служебни тайни — подхвърли с усмивка тя.

— Йо-хо-хо и бутилка ром! — дрезгаво пропя Ийс. Той действително рядко оставаше в лабораторията след пет, но в замяна на това винаги идваше пръв, най-късно в шест и петнадесет. — Никога не бих допуснал, че някой ще потърси услугите на доктор Голяма работа!

— Това пък откъде ти хрумна? — облещи се Кит.

— От Галерията с прякорите.

— Ти би трябвало да я познаваш. Който я познава, не я нарича така… — Кит постави стъклената плочка под окуляра на микроскопа. — Ако зависеше от мен, щях да я повикам веднага, без да губя нито секунда. А не да се мотая цели две седмици. И този косъм е покрит с черна боя като предишните два. Хайде, действай. Забрави, че съм го обработвала. Не виждам пигментни гранули, което означава, че е напръскан с някой от онези спрейове, дето действат като антифриз. Бас държа, че ще решат да го подложат на митохондриална обработка. След което от ДНК изведнъж ще решат да изпратят трите ми скъпоценни косъмчета във всемогъщата централна лаборатория. Чакай… Това е странно, много странно. Може би доктор Скарпета допуска, че момиченцето е било убито. Може би точно в това е цялата работа…

— Не ги качвай тия косми — промърмори Ийс. Едно време ДНК беше част от криминологията, нищо повече. Но днес е сребърният куршум, платинената плоча, суперзвездата, която обира не само славата, но и цялото финансиране. Ийс никога не предлагаше своите „иглички“ на хората, които работят в ДНК лабораторията.

— Не се безпокой, няма — отвърна Кит и се наведе над окуляра. — Интересно, но няма демаркационна линия… Това е доста странно за един боядисан косъм, не мислиш ли? Означава, че след като е бил боядисан, не е пораснал дори с микрон…

Премести стъклената плочка към окуляра на Ийс, който заинтригувано се наведе да погледне.

— Защо няма корен? Паднал ли е, или някой го е изтръгнал, скъсал, повредил с гореща ютия, изгорил, или Бог знае още какво? Или пък е бил отрязан, или обръснат? Хайде, момиче, събуди ме!

— Абсолютно чист, без корен. Стволът му е срязан под ъгъл. И трите косъма са боядисани в черно, и трите са без корени. Това е доста странно. И трите са срязани от двете страни. Не само един, а и трите. Не са дърпани, скубани или изкоренени, били са отрязани. Но ще ми кажеш ли защо и от двете страни?

— Може би лицето току-що е било в бръснарницата и част от остриганата коса е останала по дрехите и по косата, а вероятно и на килима.

— Ако доктор Скарпета е в сградата, бих искала да я видя — намръщи се Кит. — Просто да я поздравя. Бях много нещастна, когато ни напусна. По мое мнение тогава този проклет град претърпя голяма загуба, при това за втори път. А доктор Маркъс е един глупак! Не се чувствам много добре, знаеш… Събудих се с главоболие, болят ме и ставите…

— Тя може би е решила да се върне в Ричмънд — предположи Ийс. — И затова се е появила тук. Едно време, когато ни изпращаше проби, никога не бъркаше етикетите и бяхме наясно за какво става въпрос. Обичаше да обсъжда различните случаи и редовно се отбиваше тук. Не ни третираше като роботи в „Дженерал Мотърс“, нито като велики и могъщи доктори-адвокати-индиански шамани. Скарпета действаше внимателно при обработката на уликите и когато беше възможно, винаги изпълняваше препоръките да използва тиксо със слабо лепило. Предполагам, че ти си права, а Галерията с прякорите греши…

— Какво всъщност е тази Галерия с прякори?

— Не знам.

— Неясно изразен повърхностен слой — промърмори Кит, заковала поглед в черния косъм, който под микроскопа приличаше на дебел дънер. — Все едно че някой го е потопил в черна мастилница. Не се вижда демаркационна линия, което означава, че или е бил боядисан наскоро, или е бил отрязан над небоядисаните корени.

Местеше стъклото под светлината и едновременно с това си водеше записки, опитвайки се да не пропуска нищо от това, което виждаше по боядисания косъм. А то не беше много. Отличителните характеристики на пигментацията бяха скрити под боята — така, както прекалено намастиленият печат се размазва по хартията. Боядисаните, изрусените и побелелите косми са почти безполезни за микроскопски изследвания, а поне половината от хората по света има такива коси. Но в днешно време съдебните заседатели са склонни да очакват от един косъм буквално всичко — кой, какво, кога, къде, защо и как…

Ийс ненавиждаше развлекателната индустрия, която беше нанесла тежки поражения на професията му. Хората обаче искрено му завиждаха за интересната работа, мнозина изразяваха желание да бъдат на негово място. Което беше една огромна заблуда, нищо повече. Защото той не посещаваше местопрестъпления, не носеше пистолет. И никога не го беше правил. Не му се обаждаха по специалния телефон, не му се налагаше да облича специален комбинезон, да скача в специализирания автомобил и да претърсва мястото на престъплението за власинки, пръстови отпечатъци, ДНК или марсианци. Това беше работа на ченгетата и криминалистите, на медицинските следователи и детективите. Преди години, когато животът е бил по-прост и работата на криминалистите не е била в центъра на вниманието, детективите като Пит Марино са се придвижвали до местопрестъплението кой както може, събирали са уликите сами, но въпреки това са знаели какво да вземат и какво да оставят на място.

Не е било нужно да минат с прахосмукачка целия паркинг, нито пък да натикат цялата спалня в огромни пластмасови пликове и да ги замъкнат в лабораторията. Все едно златотърсачът да пренесе у дома цялото корито на потока, вместо да пресее пясъка на място… Голяма част от днешното безумие се дължи на мързела. Разбира се, има и други, не толкова очевидни проблеми, заради които Ийс често беше на крачка от подаването на оставка. Нямаше време за изследователска работа, нямаше време дори да изпита удоволствие от това, което върши. Беше затрупан с бумащина, рапортите му трябваше да бъдат толкова перфектни, колкото и самите анализи. Същевременно страдаше от безсъние и напрежение в очите. А и почти никога не му благодаряха за успешно приключен случай, след който виновникът си получаваше заслуженото. В какъв свят живеем, Господи? И става все по-лошо!

— Ако се видиш с доктор Скарпета, непременно я попитай за Марино — подхвърли Ийс. — Едно време бяхме доста близки. Работехме добре, а и удряхме по някоя биричка в кръчмата…

— Той е тук — осведоми го Кит. — Пристигнал е заедно с нея. Знаеш ли, чувствам се малко странно… Гърлото ми дращи, боли ме глава. Дано не съм пипнала шибания грип.

— Марино е тук, така ли? Пресвета Дево, веднага ще му се обадя на това момче! Значи и той работи по случая с Болното момиче…

Това беше името, с което повечето хора в патоанатомията наричаха Джили Полсън. Беше някак по-лесно, отколкото да се използва истинското й име — разбира се, ако някой изобщо го помнеше. Най-често жертвите приемаха името на мястото, където са били открити, или на това, което се е случило с тях. Дамата от куфара, Жената от канала, Бебето от изкопа, Мъжът от канализацията… Ийс нямаше никаква представа за истинските имена на тези мъртъвци. И предпочиташе така да си остане.

— Ако Скарпета има мнение по въпроса защо в устата на Болното момиче има остатъци от червена, бяла и синя боя, плюс някакъв странен прашец, аз съм готов да го чуя — заяви той. — По всяка вероятност става въпрос за нещо метално, което е било боядисано в тези цветове. Плюс още нещо, за което обаче нямам никаква представа… — Пръстите му сръчно обработваха пробата върху стъклената плочка. — Мисля да прибягна до тест с дисперсионния рентгенов спектрометър, за да открия за какъв метал става въпрос. Намерили ли са нещо синьо, бяло и червено в къщата на Болното момиче? Мисля да издиря онова момченце Марино и да го почерпя с нещо леденостудено, скрито в бутилка. Господи, аз самият също бих се възползвал от него!

— Не ми говори за ледени неща, моля те! — потръпна Кит.

— Нали ти казах, че не се чувствам добре? Знам, че не можем да се заразим от памучните тампони и лепенките, но въпреки това понякога се питам защо от моргата ни засипват с тях…

— Няма как да се заразиш — кимна Ийс. — Когато стигнат при нас, всички бактерии са безнадеждно умъртвени. Ако ги разгледаш по-отблизо, положително ще видиш номерираните табелки на пръстите на краката им… — Вдигна глава да проследи ефекта от шегичката си и загрижено промърмори: — Хей момиче, изглеждаш ми доста бледа… — Никак не му се искаше да помага на внушенията й, без нея тук беше адски самотно. Но Кит наистина не изглеждаше добре. Беше съвсем ясно и той нямаше право да го пренебрегва. — Защо не си починеш малко, момиче? Вземи нещо против грип… Аз никога не успявам да се вредя до такива илачи просто защото се сещам за тях, когато вече е късно…

— Аз също. Никога не знам къде мога да ги намеря… — Кит се смъкна от високия стол и тръгна към вратата. — Ще отида да си сваря един чай…