Серия
Семейство Райд (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Heir, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 219 гласа)
Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Корекция
maskara (2009)
Сканиране
?
Сканиране
Ralna (2009)
Допълнителна корекция
hrUssI (2012)

Издание:

Джоана Линдзи. Наследникът

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2001

Редактор: Саша Попова

ISBN: 954-585-271-2


Глава 9

Сабрина не гледаше на разбулването на семейната история като на някаква голяма трагедия. Лондонското общество реагира така, че наистина човек не можеше да не се разсмее. Тези, които преди се отнасяха към нея с любопитството, запазено за всеки новопоявил се на сцената, сега й хвърляха погледи, които казваха: „Ама ти още ли си жива? Е, няма да бъде за дълго, гарантираме ти“.

Една дама дори се бе разкрещяла, защото я помислила за призрак. Девойката само можеше да предполага в колко изопачен вид бяха стигнали слуховете до ушите й.

Разбира се, сега вече не можеше и да се надява да си намери съпруг в Лондон. Все пак кой джентълмен, който се женеше, за да се подсигури с наследник, а това бе причината да се женят повечето от тях, би си избрал съпруга, която вероятно нямаше да живее достатъчно дълго, за да му роди желания син? И двете й лели все още бяха живи, години след трагедията, но очевидно никой не вземаше това предвид. Не, изисканото лондонско общество не се интересуваше от този факт.

Нямаше никакъв смисъл да обяснява на когото и да било истината за своето семейство. Така или иначе те щяха да вярват на това, което им се иска. Нима доказателствата не крепяха вярата им? Всъщност истината не беше толкова съблазнителна, колкото клюката. Много по-интересно бе да се твърди, че представителите на семейството й са склонни да слагат край на живота си доста преди определения им от Господ краен срок.

За нещастие прадядото на Сабрина бе направил точно така, а малодушната му съпруга, неспособна да понесе трагедията, бе последвала примера му. Но това бе всичко. Дъщеря им Лусинда по същото време вече била омъжена за Уилям Ламбърт, здрав като камък граф, и двамата имали две дъщери — Хилари и Алис. Бащата на Сабрина, Джон, все още не бил роден, и поради тази причина титлата на стария херцог била наследена от някакъв далечен клон на рода, чиито представители семейство Ламбърт никога не били виждали.

Никой, поне в семейството, не беше сигурен дали Лусинда бе скочила от балкона на втория етаж или бе паднала случайно. Здравето й се било влошило донякъде след раждането на сина им и тя се намирала в депресия месеци след появата на Джон, затова не било изключено да е поела същия път като своите родители. Но независимо каква била истината, никой не се усъмнил и за миг в мотива за нейните действия, така че скандалът избухнал отново и споменът за него останал достатъчно дълго, за да съсипе шансовете за брак на Хилари и Алис.

Това трябвало да бъде краят. Все пак графът бе внесъл нова кръв в семейството. И приказките за „лошата кръв“ били почти заглъхнали по времето, когато Джон се оженил за Елизабет и Сабрина се появила на бял свят.

Но тогава родителите й имали малшанса да консумират някаква развалена храна и да умрат преди намесата на лекарите. Дори кучето бе издъхнало, тъй като бе изяло няколко, подхвърлени му от тях късчета месо. А две от кухненските слугини, които само опитали храната, получили силно натравяне. Лекарите бяха оповестили, че трагедията е в резултат от консумацията на развалена храна, но не след дълго се бе разнесъл слухът, че двамата са погълнали отрова с храната…

Хилари и Алис знаеха, че това не е така. Брат им и неговата съпруга бяха се обичали и бяха много щастливи заедно. Тяхната смърт бе наистина резултат на нещастна случайност. Но и този път отново никой не бе повярвал.

Лелите на Сабрина, естествено, бяха отчаяни, че скандалът бе пламнал отново след всички тези години и бе провалил всичките им надежди. Не можеха да проумеят, кой е проявил толкова злост, че да налее отново вода в лондонската клюкарска мелница. Всъщност, какво ли щеше да се промени, ако разберяха кой е извършителят? Злото бе сторено. И поради това нямаше смисъл да стоят повече в Лондон.

Племенницата им бе щастлива, че се прибират у дома. Беше разбрала, че Лондон, с всичкия му блясък и суета, изобщо не е по вкуса й. Беше прекалено многолюден и мръсен, с натежал от дим и сажди въздух. Липсваха й разходките из покритата с кристалночист сняг природа, както и мирисът на животни и зеленина през по-топлите месеци. Затова нямаше търпение да се махне от всичката гмеж и боклук на столицата.

Радваше се, че посети поне един бал, тъй като подобна възможност надали щеше да й се отдаде повече, след като се върне у дома, и няколко партита, преди клюката да се бе разпространила. Сега вече поне знаеше какво представлява Лондон. По-добре беше да знае, отколкото да се пита цял живот, така че според нея пътуването дотук не бе пълна загуба на време.

И за разлика от лелите си не се притесняваше, че сега вече сигурно никога няма да се омъжи. Напротив, предполагаше, че един ден ще открие някой добър човек, достатъчно интелигентен, за да прозре истината зад слуховете. Неколцина от нейните предци действително се бяха самоубили. Това не означаваше, че цялото й семейство е обречено на същата съдба. А ако все пак не срещнеше такъв мъж, това нямаше да бъде кой знае каква трагедия — лелите й го доказваха.

По ирония на съдбата техните домакини, семейство Рийд, също се приготвиха за пътуване до Йоркшир, тъй като бяха получили съобщение да се представят в Съмърс Глейд, за да се запознаят с внука на Невил Такъри, който трябваше, да пристигне всеки момент там. Естествено някой предложи да пътуват всички заедно, по-точно идеята бе на лейди Мери, а дъщеря й Офелия помоли трите гостенки да ги придружат в Съмърс Глейд.

Алис и Хилари щяха да отклонят поканата, ако не бяха толкова разочаровани от начина, по който напускаха Лондон. Та те дори не харесваха своя съсед, маркиза. Но Офелия обясни, че вече е поканила неколцина от другите си приятели да посетят Съмърс Глейд и така щели да си прекарат доста приятно.

Алис и Хилари съзряха в това последна възможност племенницата им да привлече погледа на някой млад джентълмен, затова се съгласиха. Те очакваха също, че след като се омъжи, Офелия ще организира множество празненства, което щеше да даде възможност на Сабрина да се показва все пак пред хорските погледи. Тази мисъл ги поободри, затова на девойката сърце не й даде да им откаже, макар да й се струваше неприлично да гостуват на маркиза, без да са поканени от него.

Освен това бе наясно кои са истинските мотиви на Офелия да я покани заедно с неколцина други млади хора в Съмърс Глейд. Първо, тя беше вбесена, че я измъкват така по никое време в разгара на лондонския сезон и това бе начин да си подсигури някакъв заместител. И второ, тя очевидно имаше нужда от нещо, което да я окуражи — беше дала да се разбере, че се страхува от варварина планинец, за когото родителите й я задължаваха да се омъжи.

Сабрина беше отвратена от начина, по който приятелката й опитваше да се отърве от своя годеник, и й съчувстваше. Наистина в тези времена бе нещо нечувано да те карат да се омъжваш за човек, когото даже не си виждала. Така че страховете й бяха напълно разбираеми.

Симпатиите на Сабрина вероятно щяха да бъдат още по-големи, ако Офелия бе изразила желание да се омъжи по любов, но това очевидно не влизаше в сметките й. Тя просто нямаше търпение да чака, за да разбере дали внукът на маркиза ще й подхожда, а и се надяваше да се сдобие с по-висока титла. Изобщо не я притесняваше фактът, че наоколо изобщо не бе пълно с млади херцози, които чакат да задоволят амбициите й. Младата жена беше сигурна, че ще си намери херцог, принц или дори крал, стига само да си го постави за цел. Наистина имаше изключително високо мнение за собствената си особа.

Когато се изправиха пред строгия иконом на Глейд, настъпи смущение. Вместо очакваните трима посетители пред него стояха осмина, тъй като междувременно по пътя към тях се бяха присъединили двама от обожателите на Офелия. Очакваше се да пристигнат и други. Офелия се справи със ситуацията по типичния за нея начин — просто обезоръжи иконома, който за нея не беше нищо повече от слуга.

— Щом ще трябва да стоя тук — обясни тя, — значи ще трябва да останат и приятелите ми. Аз рядко оставам без гости, така че ще се наложи да свикнете с това.

За неин късмет родителите й бяха все още навън и не чуха високомерната забележка, в противен случай щяха строго да я смъмрят. Видът на иконома обаче ясно говореше, че маркизът ще разбере за случилото се. Офелия несъмнено се надяваше точно това да стане. Тя нямаше желание маркизът да я хареса. Възнамеряваше да се държи отвратително, за да принуди него или внукът му да развали годежа.

Поне Сабрина и двете й лели нямаше да трябва да пътуват надалече, ако се случеше най-лошото и маркизът ги изгонеше. До тяхната къща, която се намираше в покрайнините на Оксбоу — малко градче — имаше само двайсет минути път, така че нямаше да бъде проблем да си тръгнат, дори посред нощ. Не им оставаше друго, освен да почакат и да видят дали лорд Невил смята да търпи прищевките на бъдещата си снаха.