Джоана Линдзи
Наследникът (30)

Глава 30

Да помисли за това ли? Беше й трудно да мисли за каквото и да било друго през следващия час. Ами ако Рейфиъл беше прав и Дънкан просто все още не беше осъзнал, че е влюбен в нея? Онази целувка, като че ли потвърждаваше това твърдение. Случилото се го бе смутило и разстроило, но защо ще я целува, ако помежду им нямаше нещо друго, освен приятелство?

Но когато бе в състояние отново да разсъждава рационално, Сабрина разбра, че няма да може да се възползва от предложението на Рейфиъл, Щеше да бъде чиста измама, а тя не можеше да причини такова нещо на Дънкан. То наистина звучеше логично по начина, по който го представяше лорд Лок, но всичко можеше да звучи логично, ако бъде представено под определен ъгъл. Пълна глупост беше от нейна страна дори да иска да повярва в подобна възможност. Играта на „какво ще стане ако“ никога не бе пасвала на реалистичната й натура.

А след разговора с Офелия, се отказа напълно от тази идея.

— Забеляза ли как се опитва да ме накара да ревнувам? — измърка в ухото й тя. — Според мен това е доста глупаво, но не можеш да кажеш такова нещо на един мъж.

Тази неочаквана забележка, дошла като че ли от нищото, тъй като Офелия изведнъж се бе материализирала зад гърба й и без предупреждение бе изрекла мнението си, обърка за момент Сабрина. Темата за ревността, засегната преди малко с Рейфиъл, я смути, тъй като бе изречена от друга уста.

В мига, в който попита „Кой?“, съжали, тъй като разбра за какво става дума още преди събеседницата й да изясни случая. И предпочиташе, с цялото си сърце и душа, последвалият разговор да не се бе провеждал.

— Дънкан, разбира се — отвърна изненадано Офелия. — Това май те учудва. — Всъщност не я учудваше, но събеседницата й очевидно го очакваше и продължи така, сякаш наистина й се бе сторила изненадана. — Само не ми казвай, че според теб вниманието, с което те обгражда, е резултат от истински интерес от негова страна към теб. — Последва кикот. — Скъпа, мислех, че ти ще го осъзнаеш по-добре от всеки друг.

— Не съм си мислила подобно нещо. — Тонът й звучеше по-отбранително, отколкото й се искаше. — С Дънкан сме просто приятели.

— Ако мислиш така, само доказваш колко си наивна. Уверявам те, всичко е преструвка от негова страна, с надеждата аз да забележа.

Много я заболя от това твърдение. Дори се запита за момент дали всъщност и желанието на Офелия не беше точно такова. Тя може и да не беше желана като съпруга, но й се искаше да вярва, че става поне за приятелка. Но русокосата красавица пред нея твърдеше, че Дънкан нямаше да се сприятели с нея, ако не бяха гореспоменатите мотиви.

— Приятелството не би те накарало да ревнуваш, нали, Офелия?

— Със сигурност не — отвърна нетърпеливо тя. — Но той се надява аз да помисля, че тук има нещо повече от това, или ти още не си разбрала?

— Не, изглежда не съм избрала — отвърна сухо Сабрина. — Мислех, че всичко е, за да предизвика ревност.

Офелия се изчерви, но въпреки това премина направо към темата.

— Просто се опитвах да ти спестя някои неприятности, скъпа, в случай че не си разбрала причината за вниманието му към теб. Но ако знаеш, че става дума само за приятелство, тогава няма да те заболи, когато се ожени за мен.

— Не, разбира се, че не — беше принудена да отговори Сабрина.

Макар да се изкушаваше да допълни: „Просто ще го съжалявам“.

Все пак се въздържа.

— Добре — заключи Офелия и след това се намръщи замислено. — Струва ми се, че би трябвало да предупредя и Аманда Лок. Прави същото и с нея, ако не си забелязала. И тя, естествено, ще предположи, че интересът му към нея е истински, а не престорен заради мен.

Сабрина започваше да се уморява от перфидността на своята събеседница. Вече познаваше тактиката й, но все пак да ги използва така безогледно спрямо нея, сякаш беше прекалено тъпа или просто прекалено доверчива, за да осъзнава, че я обиждат умишлено…

— Напълно съзнавам своите „несъвършенства“ — заяви студено тя. — Освен това ми е ясно, че Аманда Лок няма никакви. С цялото ми уважение, Офелия, но интересът на Дънкан към нея може да е съвсем искрен.

Русокосата красавица се изсмя с дразнеща самоувереност.

— Разбира се, че би могъл, но не е.

— Няма как да го знаеш със сигурност.

— Толкова си наивна, но пък не беше онзи ден в странноприемницата, за да видиш колко съжалява, задето анулира годежа ни. Това се виждаше във всяка негова дума и действие. Но съм убедена, че ще го поправи в най-скоро време. Просто първо ще трябва да се справи с наранената си гордост. Заради обидите, които отправих, е решил да ме накаже. И глупчото си въобразява, че е достатъчно да ме накара да ревнувам. Това не действа, но за него е достатъчно да мисли, че съм впечатлена.

В гърлото на Сабрина бе заседнала буца, затова й бе, трудно да отговори.

— Значи мислиш, че Дънкан ще ти предложи отново да се омъжиш за него?

— Знам го със сигурност. Не знам обаче защо мъжете смятат, че трябва да „бъдат квит“, когато става дума за гордостта им, но това е факт и Дънкан не се отличава от останалите. Само въпрос на време е, преди да се оженим.

— Сигурна ли си, че не ти си тази, която храни лъжливи надежди?

Сабрина не можеше да повярва, че казва това. Все пак говореше с Офелия Рийд, некоронованата кралица на сезона, най-красивата и желана дебютантка на брачния пазар за последните десет, а може би и сто години. Затова не се изненада, че Офелия се обиди.

Дързостта й бе посрещната с остър поглед и троснат отговор:

— Трябва да си разбрала какво значи да бъдеш ухажвана, за да усещаш нюансите. Как да го обясня на човек, който никога не го е изпитвал? Ами, първо, страстната му целувка, преди да изскочи от странноприемницата. Очевидно не искаше да разкрива така явно чувствата си, но просто не се сдържа. И има късмет, че никой не забеляза, иначе щеше да ме компрометира и тогава щеше да бъде принуден да се ожени за мен. На мен това също не ми се ще, затова не съм казала на никой… освен на теб, тъй като си толкова недосетлива, че не виждам друг начин да ти отворя очите.

Сабрина се ядоса на собственото си смущение и тъй като не беше свикнала да изпитва гняв, отвърна, без да се замисли:

— Можеш да ми спестиш този урок, уверявам те. Предпочитам да тъна в блажено неведение.

— Нямам нищо против да те обуча малко, скъпа — измърка Офелия. — Да не забравя също и факта, че непрестанно улавям погледа на Дънкан върху себе си, когато мисли, че не го гледам.

— Надали от това могат да се правят подобни заключения…

— Не съм свършила — сопна се блондинката, но се закашля и продължи с измамно сладкия си тон: — Това, съчетано с целувката, с която буквално се нахвърли отгоре ми, е предостатъчно, за да разбера истинските му чувства към мен. Той обаче не спря дотук, а започна въпросната кампания, чиято цел е да събуди ревността ми. Разбра ли сега откъде знам, че иска да си ме върне? Той анулира годежа ни, пришпорен от гнева си в момента. Аз, не го виня, тъй като тогава точно това се стремях да постигна. Сега Дънкан съжалява, но гордостта не му позволява да поправи незабавно стореното и така се стига до всички тези преструвки.

— Според мен единствените преструвки тук, Офелия, са твоите преструвки, че си ми приятелка. И ако някой трябва да бъде предупреден, това си ти. Дънкан целуна и мен, но аз не предположих, че това означава нещо. Казаха ми, че гледа и към мен, но не съм толкова глупава да предполагам, че това означава нещо особено. Интересът му към Аманда Лок е вероятно съвсем искрен и ако някое от момичетата тук може да му стане добра съпруга, това определено е тя. Така, след като вече ми даде да разбера ясно, че не ме харесваш, ако обичаш, за в бъдеще ми спестявай „приятелските“ си разговори. Стой по-далеч от мен, Офелия.