Серия
Семейство Райд (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Heir, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 219 гласа)
Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Корекция
maskara (2009)
Сканиране
?
Сканиране
Ralna (2009)
Допълнителна корекция
hrUssI (2012)

Издание:

Джоана Линдзи. Наследникът

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2001

Редактор: Саша Попова

ISBN: 954-585-271-2


Глава 55

Следващите седмици се заточиха бавно за Дънкан, но не бяха неприятни, тъй като прекарваше повечето време със Сабрина. Единственото, което помрачаваше щастието му, беше нетърпението да я направи своя съпруга, преди да се е случило отново нещо, което да попречи. Това не бе напълно безпочвено опасение, но то нямаше нищо общо с дамата на сърцето му.

Тя го бе уверила, че го обича и бе осъзнала този факт дори преди него самия. Така че младият мъж нямаше съмнения в това отношение, само беше смаян поради собствената си слепота, която не му бе позволила да види това по-рано. На пътя им се бяха изпречили толкова много препятствия, че той щеше да се успокои напълно, едва след осъществяването на венчавката.

Беше забавно обаче да наблюдава непрекъснатите препирни между нейните лели и двамата му дядовци, тъй като всеки един от тях имаше своя собствена представа за това как трябваше да протече великото събитие. Особено забавно беше, че лелите излизаха победителки абсолютно във всеки спор… Освен в онези, които водеха помежду си.

Сватбената церемония щеше да се състои в Съмърс Глейд, тъй като само имението бе достатъчно голямо да побере всички гости от дългия списък, който включваш цяло Оксбоу. Невил едва не загуби свяст, този път — наистина, когато разбра, че всички съседи, на които бе успял да не обръща внимание през годините досега, щяха да нахлуят в дома му.

Беше се противил дълго и гръмогласно на това предложение, но тъй като и Арчи бе на мнение, че „колкото повече, толкова по-весело“ и следователно не го подкрепи, той бе победен.

Старият маркиз дълго мърмори по този повод, докато Сабрина не му каза:

— Гледайте на това по следния начин. Те можеха и да ви изключат от списъка с гостите, като се има предвид, че не сте били в особено добри отношения в продължение на доста години.

— В собствения ми дом?

— Разбира се. Нали не смятате, че дребна подробност като тази е в състояние да спре лелите ми?

За всеобщо учудване той избухна в смях и отговори:

— Почти съжалявам, че изпуснах караницата.

Младата жена премигна и се засмя на свой ред. И, за съжаление на Дънкан, след това двамата станаха добри приятели.

Арчи, който все още се чувстваше неудобно заради злополучното си вмешателство, не скъпеше похвалите си към Сабрина, но тя го бе накарала само с няколко думи да се успокои и сега двамата също бяха в приятелски отношения. Ако Дънкан не успееше буквално да я измъкне, за да могат да останат за малко насаме, двамата му дядовци я обсебваха, щом се появеше в Съмърс Глейд.

Но сватбеният ден на младия шотландец най-сетне настъпи и за разлика от предходния, от който се бе страхувал до дъното на душата си, очакваше този с неописуем възторг. Рейфиъл пристигна за тържеството и се отдаде на досадния си навик да се задява със своя приятел и да настоява, че през цялото време е знаел кой хомот ще предпочете да надене.

Дънкан приемаше всичко в най-добро разположение на духа. Не мислеше, че нещо беше в състояние да го ядоса този ден, толкова щастлив се чувстваше. Но все пак се намери такова нещо…

Той беше в стаята си и се обличаше за венчавката или, по-точно, беше оставил това на своя личен камериер, за негово безкрайно щастие. Арчи също беше вътре, за да му прави компания или, както се бе изразил той, да го „отвлича от притесненията, характерни за всеки младоженец на сватбения му ден“. Неговият внук обаче го увери, че не се чувства ни най-малко нервен.

Но затова пък нетърпението му даже се бе увеличило още повече, тъй като през последните четири нощи не бе изкачвал стълбата към спалнята на Сабрина. Не защото не бе искал, а защото тя бе стояла всяка една от въпросните вечери до късно със своите лели, за да провери с тях някои последни приготовления за сватбата, а той не желаеше да я изтощава, като я кара да будува дори до още по-късно. Но определено не му беше лесно да стои настрани и сега се надяваше искрено да прояви достатъчно търпение и да не я замъкне към стаята си веднага след приключването на церемонията.

И тогава пристигна Невил.

Поведението му се бе променило значително, откакто Дънкан бе обявил, че ще се жени за Сабрина. Като се изключи мърморенето му от време на време, че сега ще трябва да се примирява редовно с изискванията на Алис и Хилари Ламбърт, той изглеждаше истински щастлив заради своя внук. А отношението на младежа към него също бе променено… поне за пръв поглед.

Той не беше вече толкова вдървено официален или студен в присъствието на маркиза, макар това да се държеше изцяло на Сабрина. Дънкан просто нямаше повече място за гняв в сърцето, тъй като го изпълнила с невероятна радост. Това не означаваше, че бе простил на дядо си, задето не бе съществувал в живота му само допреди няколко месеца — просто нямаше намерение да позволи на обидата да помрачава щастието, което изпитваше в момента.

Невил не остана дълго. Беше дошъл само да предупреди, че мигът наближава, сякаш внукът му не поглеждаше непрестанно към часовника, и да каже няколко мъдри слова. После добави, но така и не се разбра дали на шега или не, тъй като изражението му беше напълно сериозно:

— Моят съвет към теб е същият, който ми даде моят баща, когато се ожених за баба ти. Обичай съпругата си, но не й позволявай да те върти около кутрето си. А ако все пак го прави, поне се наслаждавай на това.

Арчи се засмя. Дънкан също се усмихна, но след излизането на маркиза, на лицето му изглежда се изписа това, което все още изпитваше към него, поне достатъчно, за да го забележи възрастният шотландец, който отбеляза:

— Старото копеле започна да ми харесва, след като се уверих лично, че намеренията му към теб са най-добри. Но мисля, че е време да ти кажа едно-две неща, които не знаеш.

На Дънкан не му стана особено приятно.

— Точно днес ли избра да говорим за Невил.

— Според мен няма по-подходящ момент от този, момчето ми. Или се лъжа, като мисля, че все още не си го приел като твой близък роднина? А той ти е точно толкова близък, колкото съм и аз.

— Да, но с една огромна разлика, Арчи. Ти беше до мен през целия ми живот, съветваше ме, наказваше ме, когато се налагаше, учеше ме…

Не успя да довърши мисълта си. Емоциите го задавиха отново — непоносимо беше да мисли, че Невил не бе проявил интерес към него поне колкото да му пише, камо ли да се запознаят лично, преди да настъпи моментът да получи обещания наследник.

— Оох, момчето ми! — Възрастният шотландец се приближи и го прегърна през раменете. — Не знаех, че това е причината за гнева ти. Мислех, че е само задето трябваше да дойдеш да живееш тук.

— Ако не бях дошъл тук, Арчи, никога нямаше да се запозная със Сабрина, така че вече нямам нищо против това. Дори очаквам с нетърпение да се заема със задълженията си тук. Безделието не ми подхожда никак, както знаеш.

Арчи кимна.

— Не може да се каже, че Невил не искаше да дойдеш тук много по-рано. Защото искаше. Решението бе на майка ти — да чувстваш стабилността, която идва, когато човек израства в един дом. Невил предпочиташе този един дом да бъде тук, в Англия, но баща ти нямаше да се съгласи никога и с право. Невил се примири, тъй като това бе в твой интерес.

— Но все пак разстоянието не е такова, че да прави посещението невъзможно, Арчи. Ти пътува дотук, дори на твоята възраст, а Невил не е бил по-стар от теб, когато съм се родил. Но той не дойде нито веднъж, поне да се запознаем, нали? Започнах да съществувам за него едва когато стана време да ме доведе тук, като поредния екземпляр от проклетата си колекция от произведения на изкуството.

Горчивината вече преливаше и от тона, и от изражението. Арчи знаеше за нейното съществуване, макар и заровена дълбоко в душата на внука му, дори бе изпитвал известно задоволство от този факт, тъй като не желаеше да дели обичта на момчето с друг. Но бе започнал да осъзнава колко егоистична бе тази постъпка от негова страна.

— Идвал е, момчето ми, и то неведнъж — отвърна простичко той.

Дънкан застина.

— Кога? Когато съм бил съвсем малък, за да си спомням?

— Не, никога не е стигал до нас. При първите му два опита го връщаше лошото време. Третия път се разболя толкова зле, че едва не умря. И оттогава не може да пътува изобщо при студено време, дори при тукашния смехотворен студ. Да не би да мислиш, че му харесва да стои в тези горещи стаи? Не, в тях се чувства също толкова неудобно, колкото и ние, но лекарите не са му оставили никакъв избор. И всичко това само заради желанието му да се запознае с единствения си внук.

— По дяволите, защо не ми го каза! — избухна младежът.

— Вероятно защото не е предполагал, че това те измъчва. И аз не му помогнах особено, като му обясних, че именно задължението да дойдеш да живееш тук те прави такъв. Но ти винаги си заемал първостепенно място в мислите му, моето момче. Майка ти го държеше в течение на твоето развитие, а после принуждаваше мен да го правя, в противен случай не ме оставяше на мира.

— Връщам се — едвам успя да изрече Дънкан през буцата, заседнала в гърлото му, и се насочи към вратата.

— Моето рамо е достатъчно широко… — започна дядо му, но бе пресечен.

— Лъжеш се.

Арчи се засмя. Беше доволен, че изясни и това недоразумение. Смяташе, че внук му просто имаше нужда да остане за малко насаме. Той обаче се нуждаеше от нещо повече.

Завари Невил, който точно излизаше от личната си дневна, за да слезе на първия етаж за церемонията. Той понечи да каже нещо, но младежът не му даде възможност да го направи. Притисна немощното тяло в прегръдките си като да бе на дете и го прегърна предпазливо, макар и с много чувство, и всичката му мъка, гняв и горчивина, изчезнаха при този прост контакт.

Маркизът се изненада толкова, че в първия момент не знаеше какво да прави със собствените си ръце, но това не трая дълго. Развълнува се толкова силно, че очите му се насълзиха. Той не беше от хората, които обичат да показват чувствата си, но тази прегръдка означаваше изключително много за него.

Когато се отделиха един от друг не се почувстваха ни най-малко смутени — напротив, бяха широко усмихнати. Такова облекчение беше да признаят простия факт, че милеят един за друг. Никакви думи не можеха да го кажат по-ясно.

Въпреки това Дънкан изрече:

— Иска ми се да се бяхме запознали по-рано. Ще се чувствам ограбен, когато си отидеш.

Дядо му се усмихна.

— В такъв случай нека използвам една от цветистите фрази на Арчибалд и да заявя, че не е нужно да се косиш по този повод. Възнамерявам да поживея още няколко години.

Младежът се усмихна.

— Решението зависеше единствено от теб, нали?

— Ами, май е точно така — призна маркизът. — От много време не съм имал причина да се вкопчвам в живота. Започвам да мисля, че това в голяма степен е причина за влошаването на здравето ми до степен да не очакват да доживея края на годината.

— Както разбирам, вече се чувстваш по-добре?

Невил му намигна.

— Не го казвай на Арчи, но съм решил да го надживея.

И двамата се разсмяха.