Серия
Семейство Райд (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Heir, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 219 гласа)
Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Корекция
maskara (2009)
Сканиране
?
Сканиране
Ralna (2009)
Допълнителна корекция
hrUssI (2012)

Издание:

Джоана Линдзи. Наследникът

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2001

Редактор: Саша Попова

ISBN: 954-585-271-2


Глава 52

Можеше и да не го допуснат да я види. Осъзна го, след като пристигна в имението и лелята на Сабрина, Алис, която му отвори, го изгледа неодобрително заради късния час. Но въпреки мърморенето й, че не трябва да стои дълго и би било по-добре да изчака до сутринта, тя все пак го поведе към трапезарията. Застана до френските прозорци, които гледаха към малка градина, и посочи навън.

Намери Сабрина там, сгушена в зимната си наметка, седнала на каменна пейка, обляна от лунната светлина. Това бе единственото осветление, тъй като тази част на къщата беше тъмна, но бе достатъчно, щом очите привикнеха с него. Градината бе лишена почти напълно от зеленина заради годишното време, но през лятото вероятно беше много красиво.

Не се учуди, че тя бе предпочела да седне тук посред зима. Вече знаеше предпочитанието й да бъде навън, независимо от времето и, очевидно, от часа.

— Не ти ли е студено? — попита той, като се приближи към нея.

Тя го бе видяла още щом излезе в градината и го бе проследила с поглед, ала изражението й бе останало непроменено. Не прояви нито любопитство, относно причината за неговото посещение, нито изненада, сякаш го беше очаквала, въпреки късния час.

— Не, ни най-малко — отвърна простичко младата жена.

— Мисля, че високопланинска Шотландия ще ти хареса — отбеляза безгрижно той.

— Защо мислиш така?

— Защото повечето посетители, дори шотландците от по-ниските райони, не отделят време да се огледат наистина около себе си, когато са в планината. Ти обаче не би побързала да се втурнеш вътре, където е топло, нали?

Сабрина се усмихна.

— Вероятно не, но това може да се каже за мнозина, дори тук. Гледай — рече тя и посочи нагоре. — Зимната луна е невероятно красива, независимо над коя страна се появява, колцина обаче спират да я погледат?

Младежът се засмя.

— Съгласен съм. Но онова, което ме учудва най-вече е, че тя все пак успява да се появи на вашето вечно облачно английско небе.

— Все още ли не ти харесва тук?

— Не — увери я той. — Има някои английски неща, които обикнах.

Младата жена се усмихна, но не долови никакъв скрит смисъл в думите му. Просто й стана приятно, че нейният приятел вече не изпитва такава неприязън към новия си дом. Днес бе напуснала Съмърс Глейд с леко сърце. Единствено заради него, не заради нея самата. Беше щастлива, че се бе отървал от омразен брак.

Не се отдръпна, когато Дънкан приседна съвсем близо до нея. Чувстваше се удобно до него. Близостта му я смущаваше, само когато започнеше да мисли за него като за нещо повече от приятел. Но този тип мисли бяха престанали след разговора й с Арчибалд и заради собственото й спокойствие щяха да останат погребани.

На него все така му предстоеше да се ожени. Сега най-вероятно щеше да замине за Лондон, за да го направи. Сигурно затова бе дошъл — да й съобщи, че ще отсъства известно време. Щеше да й липсва, но трябваше да свикне, че от сега нататък няма да го вижда често. Когато се върнеше, щеше да бъде със съпруга…

— Лелите ти наблюдават ли ни през някой от прозорците? — попита внезапно той.

— Твърде вероятно.

— Не ме интересува. Ще те целуна.

Беше прекалено неочаквано. Той я прегърна и долепи устните си до нейните толкова бързо, че тя не успя дори да реагира. А той вече я целуваше. Щом изненадата отмина, тя установи, че не желае да мисли, да анализира или да прави каквото и да било друго, освен да се отдаде на насладата да бъде отново в обятията му.

Беше много егоистично от нейна страна. Създаваше невярно впечатление у него. Но тя просто не можеше да се контролира. Сега бе последната й възможност да го докосва, да се притиска в него, да помечтае за няколко минути, че може да бъде неин. После щеше да настоява, че това не трябва да се повтаря никога повече. Щяха да останат приятели, но само при положение, че той нямаше да продължава да я подлага на подобни изкушения. А той вероятно даже не виждаше нещата в такава светлина. Сигурно такъв бе начинът му да изрази облекчението си, но… Мили боже, да не би планинците да целуват така своите приятелки?

Получи отговор още в следващия момент, когато той отдели устни, отдръпна се, за да може да я погледне в очите, и попита простичко:

— Сабрина, ще се омъжиш ли за мен?

Тя се взира дълго в очите му — тези няколко думи бяха осъществяване на всичките й мечти. Не можеше да се откаже да се наслади за още няколко мига на тази радост, да задържи действителността и болката. Болката, която щеше да я разкъса безмилостно веднага щом му отговори. Но тъй като знаеше какво щеше да му отговори, какво трябваше да му отговори, радостта не трая дълго. Опита се да я задържи, но не приключеше бързо с това, щеше да се разплаче.

Трябваше да обясни, но в крайна сметка съумя да произнесе само едно „не“.

Дънкан не беше очаквал такъв отговор. Изражението му го показваше, изненадата, мъката, която успя да прикрие неумело, последвалото вцепенение. Но очевидно нямаше намерение да остави нещата така.

— Защо? — попита той.

Невероятно колко трудни неща, свързани с този мъж, й се бе наложило да направи, но сега определено беше най-трудното — да се пребори със собствената си болка, докато успее да го накара да разбере.

— Ти си ми приятел, Дънкан, най-близкият приятел, който съм имала, и си ми много скъп. Но ще бъде грешка да опитваме да представяме това, което чувстваме, за нещо повече.

Трябваше да му обясни повече, наистина трябваше, но думите започваха да я задавят. Изправи се и се обърна с гръб към него, преди да бе усетил истинските й чувства. Луната се скри услужливо и градината потъна в мрак. Ако бе видял лицето й в този момент, щеше да разбере, че нито една от казаните от нея думи не е вярна. Сълзите, които повече не бе в състояние да сдържа, потекоха издайнически по страните й.

А с болката дойде и гневът срещу дядо му. В този момент мразеше Арчибалд задето я бе предупредил. Защо не я бе оставил в неведение? Нима щеше да е толкова лошо да се омъжи за Дънкан? Щеше да го обича, достатъчно и за двамата. Щеше да му бъде добра съпруга.

Всъщност само се заблуждаваше. Щастливият брак имаше нужда от любов и от двете страни. Не беше възможно само единият да изпитва любов заради двама. Щяха просто да живеят заедно като приятели. Това не можеше да бъде брак. И в крайна сметка тя също щеше да започне да страда, тъй като той не я обичаше така, както й се искаше.

Опита се да изтрие незабелязано очи, преди да се обърне отново към него. Стори й се, че успя. Но вече нямаше значение. Той безшумно си бе тръгнал.