Серия
Семейство Райд (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Heir, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 219 гласа)
Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Корекция
maskara (2009)
Сканиране
?
Сканиране
Ralna (2009)
Допълнителна корекция
hrUssI (2012)

Издание:

Джоана Линдзи. Наследникът

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2001

Редактор: Саша Попова

ISBN: 954-585-271-2


Глава 42

Писмото пристигна на другия ден следобед. То обърка напълно Сабрина. Наистина помисли, че става дума за шега — толкова абсурдно беше. Ако за някой се иска откуп, защо само четиридесет лири? Ако сумата беше четиридесет хиляди или дори само няколко хиляди лири, тогава може би щеше да го приеме сериозно, но някакви си четиридесет лири? Сигурно беше шега.

За нещастие не можеше да остави нещата така. Не беше сигурна дори дали човекът, който бе подписал писмото, е действително същият. Ако беше шега, тогава не го беше изпратила въпросната особа. Нямаше друго писмо от тази личност, за да сравни почерка и подписа. И така, трябваше да действа така, сякаш информацията е истинска, колкото и невероятно да изглеждаше това.

Разбира се, показа писмото на лелите си. Този, който го бе изпратил, я молеше да го запази в тайна, но не можеше просто да излезе от къщи, без да ги предупреди за причината.

И Алис, и Хилари сметнаха, че някой се е пошегувал, при това доста безвкусно. Но и двете имаха желание за малко приключения, дори и да си загубеха времето. Затова извикаха кочияша от Оксбоу, където живееше, и същия следобед трите напуснаха дома си.

Знаеха, че няма да могат да бъдат през цялото време с племенницата си. Според инструкциите Сабрина трябваше да отиде сама с парите. Но и двете бяха на мнение, че тя не може да пътува сама, освен това искаха да бъдат наблизо, за да открият по-скоро кой бе авторът на шегата.

Младата жена не гледаше на това като на приключение, а като на основателно извинение за отсъствието си на венчавката утре сутринта, тъй като съществуваше голяма вероятност да не успеят да се върнат навреме. Дори да тръгнеха обратно веднага, след като се потвърди, че писмото е било само един фарс, щяха да се приберат много късно през нощта или по-скоро — в ранните часове на следващия ден. Следователно тя щеше да пропусне венчавката.

Пристигнаха, след като се бе стъмнило, затова намирането на посочения в писмото адрес ги затрудни. По това време на вечерта малко хора бяха все още по улиците и освен това на два пъти им дадоха неверни указания. Беше почти полунощ, когато най-сетне откриха къщата.

Алис и Хилари щяха да чакат в каретата, някъде наблизо. В писмото се наблягаше на това, че Сабрина трябва да отиде сама, за да не пострада някой излишно, но лелите й отказаха категорично да я оставят. Предупредиха я да вика много силно, ако има нужда от помощ. Мики, кочияшът, бе уведомен за всичко и бе се въоръжил с пистолет и страховито изглеждаща сопа. Двете стари моми също имаха оръжие. Сабрина едва не се разсмя, когато видя двете миниатюрни пистолетчета, които пъхнаха в чантичките си преди тръгване.

Според нея всички тези предохранителни мерки бяха голяма глупост. Тя самата очакваше да намери къщата празна или най-много на прага да я очаква друго писмо, в което се надсмиват над лековерността й. Пълната тъмнина вътре потвърди подозренията й. Никаква светлинка не се процеждаше през прозорците. А къщата беше много хубава, двуетажна, не прекалено голяма, но не и малка. Обстановката не изглеждаше подходяща за такива злодеяния като вземането на пленници с цел откуп.

Не видя никакво писмо. Опита да отвори предната врата. Беше заключена. Както се полага на една празна къща, помисли си младата жена. Отказа се да отиде да провери задната врата, тъй като имаше опасност да се спъне в тъмното, а и не се стараеше да запази в тайна факта, че е тук. Затова почука рязко на вратата. Колкото по-скоро се потвърдеше, че вътре няма никой, толкова по-скоро щяха да могат да си тръгнат обратно.

Вратата се отвори. Това бе първата изненада за Сабрина. Втората бе, че някой я дръпна силно вътре и затвори вратата след нея. Все още бе съвсем тъмно, но чуваше дишане и стъпки. А след това се появи и светлина, тъй като махнаха покривалото на някакъв фенер. Върху него обаче остана второ, по-тънко, така че светлината да бъде приглушена.

Беше заобиколена от четирима мъже. Обърна се, за да може да ги види всичките. Не се впечатли, макар да бе принудена да признае, че полученото писмо изобщо не беше шега.

Това бе банда нехранимайковци, дрехите им бяха в плачевно състояние, а тримата от тях бяха толкова слаби, че най-вероятно не им се случваше да се хранят редовно. Бяха ужасно мръсни — явно къпането бе също такава рядкост, както и храненето. Възрастта им можеше да бъде всякаква — от по-млади от нея самата до връстници на лелите й — трудно можеше да се определи под слоя мръсотия.

Четвъртият бе малко по-различен — той поне се бе постарал да изглежда по-представително. Беше чист, на около двайсет и пет години, с пригладена назад коса, достатъчно дълга да бъде хваната на опашка на врата. Макар също да бяха доста стари, дрехите му грижливо бяха закърпени и нямаше вид на гладуващ човек. Освен това той единствен от четиримата не бе насочил пистолет към гърдите й. И това бе причината да запази мълчание.

Вероятно бяха престъпници, но ако беше така, очевидно нямаха особен успех в занаята. Всъщност единствено оръжието навеждаше на мисълта, че не са благоразположени. А и изглеждаха доста не на място в тази хубава къща.

Когато изненадата й премина, Сабрина забеляза, че двама от мъжете също бяха изненадани. Скоро обаче разбра причината за тази реакция, тъй като заговориха едновременно, така че й бе малко трудно да схване думите им.

— Трябваше да бъде друга дама.

— Нали? И вие ли си мислите същото като мен?

— Можем да изпратим първата да донесе откуп за таз, туй си мисля аз.

— И аз си го помислих.

— Радвам съ, чи сми толкова единодушни — изсмя се. — Туй може да съ превърне в нещо доста изгодно.

— Да не говорим, чи изобщо ни ми съ иска да се разделям с меките легла на горния етаж.

— Носиш ли парите?

Това бяха първите думи, отправени към нея. Младата жена все още не можеше да се примири с мисълта, че те смятаха да я задържат тук, ако бе схванала правилно разговора им. Все още не се бе досетила как да ги разубеди, затова се налагаше да печели време.

— Ами, не съм сигурна, че знам за какво говорите — опита да блъфира тя. — И какво точно правите в моята къща?

— Твойта къща ли? Онзи човек каза, че е негова?

— Кой човек?

— Този, който натирихме в мазето, където шъ съ озовеш и ти, ако не носиш парите.

— Е, ще успея да намеря някакви пари — обърна се тя към последния, който бе говорил. — Колко искате?

— Тя шегува ли съ с нас? Не получи ли писмо, което тъ накара да дойдеш тук?

— Писмо ли? Ами, да, но тази седмица си счупих очилата и така и не успях да го прочета. Да не би да ме известявахте за опасенията си, че някои възнамерява да нахлуе в дома ми? В такъв случай наистина заслужавате награда. Тези пари ли имахте предвид?

Непознатите се спогледаха объркани, докато най-сетне един от тях рече:

— Госпойце, отговори с „да“ или „не“. Имаш ли четиридесет лири?

Странното число вече получаваше своето обяснение — четиридесет се делеше лесно на четири, но сумата си оставаше все така смехотворна.

— Ами, да, всъщност…

— Тя каза „да“.

Последва разочаровано изръмжаване.

— Чух я, но няма да й лесно.

— Тя е луда — каза някой зад гърба й. — Изобщо ни съ опитвайте да я разберете.

— Само съ уверете, чи носи парите.

Грабнаха чантичката от ръцете й. Тя се възпротиви възмутено:

— О, ама не така…

— Празна е — оплака се похитителят на чантичката. — За кво й е празна чантичка?

— Казах ти изобщо да ни съ опитваш да разбереш господарите. Всичките съ побъркани.

Чу се ново разочаровано изръмжаване откъм лявата й страна.

— Къде са парите, госпойце?

— В джоба ми, разбира се. Честно казано, и на глупаците им е ясно, че не трябва да си носят парите в чантичката, тъй като тя е първата мишена на крадците. Нали и вие точно това направихте току-що?

Четиримата се спогледаха отново, този път със сериозно недоволство. Сабрина не се изненада особено, когато в следващия миг един от тях я сграбчи грубо за ръката и я помъкна към горния етаж.

Явно не трябваше да опитва тази тактика с тях. Те не я оцениха. След като чу, че възнамеряваха да я задържат, трябваше да помисли върху промяната на ситуацията. Но заключенията никак не й харесаха. Сега се налагаше да изнамери начин да ги накара да я пуснат.

Това бе от първостепенна важност. Знаеше, че ако не се появи навън известно време, лелите й ще почукат на вратата и също ще бъдат задържани. А ако ги хванеха и трите, кой щеше да донесе откупа? Със сигурност не далечният роднина, който бе получил титлата на прадядо й и отказваше даже да признае роднинството си с тях.

Блъснаха я в някаква стая и затръшнаха вратата. Тук поне щеше да има възможност да размишлява, без никой да й отвлича вниманието, или по-скоро щеше да има… ако Мейвис Нюболт не беше в същата стая.