Серия
Семейство Райд (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Heir, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 219 гласа)
Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Корекция
maskara (2009)
Сканиране
?
Сканиране
Ralna (2009)
Допълнителна корекция
hrUssI (2012)

Издание:

Джоана Линдзи. Наследникът

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2001

Редактор: Саша Попова

ISBN: 954-585-271-2


Глава 6

Дънкан не смяташе, че наглостта на английския му дядо може да го засегне. Невил Такъри можеше да му избира колкото си иска съпруги. Кой щеше да го принуди да се ожени, за която и да е от тях? Той сам си беше господар. Ако дядо му искаше да го контролира и да му се налага така, както твърдеше неговият адвокат, трябваше да изпрати за него по-рано, преди да бъде в правото си да взема сам решения.

Цялата ситуация беше абсурдна. Арчибалд бе поверил на Дънкан управлението на фермите, мините и другите производства на клана Мактавиш, още след като бе навършил осемнайсет години. Защо бе постъпил така, ако през цялото време е знаел, че внукът му няма да бъде тук, за да продължи да го прави? Обещание, направено преди неговото раждане, за което знаеха всички… освен самия той. Невероятно!

Той лично нямаше нищо против англичаните. Собствената му майка беше англичанка, въпреки че след като се бе омъжила за представител на клана Мактавиш беше започнала да пренебрегва този факт. Враждебността й бе проникнала във всяка негова клетка, резултат от недоверието и неодобрението, на които бе ставал свидетел през целия си живот. И въпреки това от него се очакваше да отиде в Англия, да живее сред англичани? Дори да се ожени за една от тях? Проклет да е, ако го стори!

Доброто му настроение не трая дълго, след като повери дребния англичанин на грижите на икономката, която щеше да го заведе в стаята му. Прекара безсънна нощ ту развеселен, ту вбесен от значимостта на това, което бе пазено в тайна от него. В крайна сметка стигна до извода, че Арчибалд очевидно имаше план как да осуети изпълнението на това отдавна дадено обещание. Нищо друго нямаше логика. И първата му работа на сутринта щеше да бъде да разбере точно какъв бе този план.

 

 

Както можеше да се очаква, Арчибалд беше в кухнята още с пукването на зората. Дънкан се присъедини към него, както правеше всяка сутрин. И двамата не можеха да спят до късно. Предпочитаха да закусват в кухнята, която бе най-топлото място в къщата по това време на денонощието, а официалната трапезария беше прекалено студена и огромна само за двама души.

Така беше от четиринайсет години, когато бе починал и последният от четиримата сина на Арчибалд. Последният бе бащата на Дънкан. Двама от тях бяха станали жертва на природните стихии. Родителите на Дънкан бяха си отишли заедно от този свят. На път за Франция, където отивали да сключат договор за нови пазари на вълната на клана Мактавиш. Въпреки краткото разстояние, бурята била толкова силна, че корабът претърпял крушение и не успял да стигне до френския бряг.

Дънкан също щеше да сподели съдбата им, ако не бе получил страшен пристъп на морска болест, още преди корабът да вдигне платна. Арчи, който бе отишъл да ги изпрати, настоя да върнат момчето. Дънкан бе много разочарован. Толкова му се искаше да пътува. Това щеше да бъде първото пътуване толкова далеч от дома за едно седемгодишно дете… и последното.

Като единствен пряк наследник на Арчибалд, оттогава насетне се грижеха и пазеха Дънкан толкова, че той понякога чувстваше, че се задушава. Не можеше да вини стареца. Ужасно беше да погребеш четири деца. А Дънкан бе единственият му внук.

Двама от другите синове на Арчибалд също се бяха оженили преди смъртта си, но общо трите бременности в двете семейства бяха приключили зле и останалите без деца съпруги — върнати на семействата им след смъртта на техните съпрузи. Последният син бе станал свещеник, ала бе загинал, падайки от покрива на църквата, който бе поправял.

Арчи бе преживял наистина много трагедии. Същото се отнасяше и за Дънкан, който помнеше само един от чичовците си. Въпреки това беше смайващо, че дядо му не се бе превърнал в сърдит на целия свят старец. Той всъщност не беше и чак толкова стар, макар всички да говореха за него като за „стареца“. Но се беше оженил млад и четиримата му сина бяха родени един след друг, през първите четири години от брака. Съпругата му сигурно би родила още деца, ако не бе се поминала при раждането на последното от момчетата.

Той не се бе оженил повторно, макар да не му бяха липсвали възможности. Имаше ги дори и сега. Беше само на шейсет и две години. По-голямата част от косата му беше все още червена, макар и прошарена на слепоочията, както и брадата му, което му придаваше достолепен вид. Но сега, след като бе прехвърлил повечето задължения на Дънкан, той излизаше рядко, а когато си седеше вкъщи, обикновено не полагаше особени грижи за външността си.

Тъй като нямаше кого другиго да впечатлява, освен готвачката, с която флиртуваше от години и която, за нещастие, никога не го бе приемала на сериозно, Арчи често можеше да бъде видян все още с ризата, с която спеше и по обяд.

Днес обаче беше напълно облечен, сресан и измит, и не изглеждаше особено доволен, когато внукът му влезе в кухнята. Очевидно беше научил за пристигането на адвоката. Това щеше да позволи на Дънкан да премине направо към темата в момента, в който заемеше мястото си.

— Защо не ми каза, Арчи?

Дядо му се намръщи, ала не защото се бе обърнал към него на малко име, и не се опита да избегне отговора, като се престори, че не разбира за какво става дума.

— Защото не исках да поделяш предаността си, преди да е станало нужно.

— Да я поделям? Аз съм предан на това място и така ще си остане завинаги.

Арчи се усмихна при тези думи и за момент придоби доволен вид, но после въздъхна.

— Трябва да знаеш какво стана навремето, момчето ми. Моят Доналд си изгуби ума по майка ти. Не можеше и да става дума да не се ожени за нея, макар да беше англичанка. А тя бе младо момиче, нямаше още осемнайсет. Баща й не беше особено щастлив, че бе отдала сърцето си на един шотландец. Нито пък искаше дъщеря му да живее толкова далеч от дома. Отказа да им даде съгласието си да се оженят. И продължи да упорства цяла година. Но обичаше дъщеря си и не му се искаше да я гледа как се топи от мъка. Накрая склони, но постави условие — наследникът на Доналд, моят наследник, да му бъде изпратен, при… ъъъ, навършване на пълнолетие. Ако майка ти му обещаела това, можела да се омъжи за Доналд.

— Разбирам защо е дадено обещанието, но не знам защо аз научавам последен за него.

— Честно казано, момчето ми, аз се надявах, че старият проклетник ще умре много преди да си станал пълнолетен, а неговите адвокати няма да се сетят за теб. Сигурно има някакви роднини и тогава те щяха да ги намерят, за да наследят проклетата му титла. Но той явно ще надживее всички ни.

Последните думи бяха изречени с такава ненавист, че Дънкан вероятно щеше да се разсмее, ако той самият не беше засегнат. Все още не беше разбрал какъв е планът на дядо му, но той не бе приключил с отговора на въпроса му.

— Ами майка ми? — попита младежът. — Тя защо го пазеше в тайна от мен?

— Това никога не е било тайна. Ти просто беше много малък, когато тя умря, синко. Щеше да ти каже, като пораснеше още малко. Тя не страдаше заради даденото обещание. Все пак беше англичанка и бе щастлива, че ти ще бъдеш следващият маркиз Бърмингдейл. А и се впечатляваше от титлите. Повечето англичани се впечатляват.

— Трябваше да ми кажеш, Арчи. Не биваше да отлагаш до деня, в който ще дойдат да ме отведат и аз да не знам нищо. Какво да правя с онзи англичанин горе, който мисли, че ще тръгна с него?

— Но ти наистина ще тръгнеш с него.

— Как пък не!

Дънкан скочи рязко от стола си и той се прекатури на пода. Шумът стресна готвачката в другия край на помещението, тя изтърва ножа и изпищя, тъй като острието едва не се заби в пръстите на краката й. Жената изгледа с укор младежа, но той не забеляза, тъй като не отделяше поглед от дядо си. Арчибалд от своя страна бе свел дълбокомислено очи към масата.

— Не може да стоиш така пред мен и да твърдиш, че не си измислил начин да ме измъкнеш от това глупаво положение — продължи разгорещено внукът му. — Не мога да повярвам! Кой ще поеме нещата тук, ако аз замина?

— Аз се справях доста добре, преди ти да се заемеш. Все още не съм толкова стар…

— За да се вкараш по-рано в гроба…

Арчи се засмя и това накара внука му да млъкне.

— Не мисли, че като ти дадох юздите, бях готов да се оттегля. Не, просто ти имаше нужда да се научиш на това, момчето ми, а то става най-добре на практика.

— И с каква цел? За да замина в Англия и да стана презрян маркиз ли?

— Не, за да имаш личен опит в тези работи и да можеш да научиш и сина си.

— Какъв син?