Серия
Семейство Райд (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Heir, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 219 гласа)
Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Корекция
maskara (2009)
Сканиране
?
Сканиране
Ralna (2009)
Допълнителна корекция
hrUssI (2012)

Издание:

Джоана Линдзи. Наследникът

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2001

Редактор: Саша Попова

ISBN: 954-585-271-2


Глава 53

Дънкан не се прибра веднага вкъщи. Знаеше, че и двамата му дядовци щяха да поискат да разберат незабавно дали е сгоден отново. Нямаше желание да го обсъжда. Вместо това отиде в странноприемницата на Оксбоу, по-точно — в гостилницата и след като подкупи съдържателя, който се опитваше да го накара да се прибере, и се напи до безпаметност.

В крайна сметка успя да намери пътя до дома, макар да падна на два пъти от коня си, поне мислеше, че бяха два пъти. И може би така и щеше да остане да си лежи на студената земя, ако животното не бе пръхтяло упорито в лицето му. Подозираше, че така би било, но не беше сигурен.

Не успя да избегне срещата с дядовците си. И двамата се втурнаха към него в мига, в който влезе, олюлявайки се, през главния вход. Джейкъбс бе проявил достатъчно разум, за да си легне, но макар да минаваше полунощ, Невил и Арчи го чакаха.

Обаче не заедно. Шотландецът се появи от дневната, за да помогне на внука си да стане от земята, където бе успял да се стовари отново. Невил се появи на стълбите и попита дали да повика лакей, за да завлече младежа до леглото.

— Аз мога да се справя с момчето — настръхна възмутено Арчи.

— Направи го тогава.

Дънкан, който предпочиташе да остане да спи на пода във вестибюла, заподозря, че Арчи наистина възнамерява да го понесе нагоре по стълбите — беше достатъчно голям инат, за да го направи — и да си счупи гръбнака. Затова събра сили и се заизкачва сам. Поспря само колкото да повдигне вежди към маркиза, който стоеше по нощница, с лампа в ръка.

За повдигането на веждите бе удостоен с типично английско изсумтяване, което го разсмя. Досега не бе предполагал, че изсумтяването може да има различен език и това му се стори изключително забавно.

— А сега, ако обичаш, кажи ми — чу той зад гърба си гласа на Невил, когато тръгна по коридора към това, което, надяваше се, беше неговата стая, — след като го познаваш толкова добре, този път защо е пиян — от радост или мъка?

— Шшт! — смъмри го шотландецът. — Не му припомняй това, което се опитва да забрави.

— Значи не е от радост — въздъхна неговият сват.

Без да може да си обясни защо дядовците му смятаха, че алкохолът въздейства и на слуха, младежът се облегна на близката стена и каза:

— Тя не ме иска, отказа категорично да се омъжи за мен. И в същото време отвръща на целувките ми така, сякаш всеки момент ще ме замъкне в леглото си. Нищо не разбирам, Арчи — изплака той, след което погледна обвинително другия си дядо и попита: — Да не би това да е някаква особеност на английските момичета?

— Че могат да те замъкнат в леглото си ли? Или че и след като те замъкнат там, пак може да не поискат да се омъжат за теб?

— Да, това.

На стареца като че ли му стана много смешно, поне на Дънкан му се стори така, но той все пак се сдържа и отговори:

— Няма как да го знам. Честно казано жените, които искаха да ме замъкнат в леглото си, не бяха чак толкова много.

Арчи не беше толкова сдържан. Той се присмя на Невил.

— Защо това не ме изненадва?

Думите му заслужиха строг поглед и ново изсумтяване. На всичкото отгоре за малко не им костваха лампата, тъй като маркизът си тръгна с нея. Но се върна, остави я на най-близката масичка в коридора и обясни студено:

— Заради момчето, да не си счупи врата. А на сутринта ще обсъдим това, което ми прилича на предизвикателство.

Последните думи изрече, вторачил поглед в своя сват. Но вместо да се развесели още повече, този път възрастният шотландец трепна. Внукът му не забеляза и попита:

— Какво предизвикателство?

— Това, за което току-що се оплака, че не разбираш — отвърна Невил.

Разговорът бе станал прекалено загадъчен за упоения мозък на младежа, затова дори не се опита да го проумее. Той измина, залитайки, последните няколко крачки до помещението, което бе нарочил за своята стая и след като отвори вратата, успя да падне, този път на меко легло. Утре щеше да се притеснява дали наистина е неговата стая. Възползва се, че никой не му извика да става и тутакси заспа.

 

 

Когато се събуди следобед на другия ден — толкова дълго бе спал — както при предишното пиянство, видя край леглото си някакъв човек. Беше Арчи и макар да се преструваше на заспал, Дънкан го познаваше достатъчно добре, за да се ориентира в обстановката. Усети комичността на ситуацията, въпреки блъскащите в главата му чукове. И в двата случая се бе опитал да се удави в алкохола.

Дядо му отвори едното си око, погледна го и каза почти същото:

— Ти се напи здраво, когато се сгоди за момиче, което не искаше, и сега го направи отново, когато искаше, но не можа да го направиш. Заслужава ли си да преживяваш целия този махмурлук, момчето ми, след като забравата е само временна?

— Не, изобщо не си заслужава. И ти ще съжаляваш, че си седял тук цяла нощ, за да ме попиташ за това, след като костите ти ще пукат после цяла седмица.

— Остави на мен да се тревожа за старите си кокали — отговори Арчи, като се изправи и се протегна.

И двамата чуха изпукването и звукът ги накара да се засмеят.

Дънкан се претърколи в леглото и седна на ръба. Направи го внимателно, но и това не помогна. Очевидно не бе спал достатъчно дълго, за да се пребори с всичкия алкохол в организма си. Най-добре щеше да бъде следващия път, когато реши, че пиенето е отговорът на всичките му проблеми, първо да накара някой да го застреля.

Арчи заяви смутено, без да сваля поглед от своя внук:

— Това може би трябваше да изчака, докато се почувстваш по-добре, но съвестта ми не го позволява.

— Ако възнамеряваш да ми крещиш, направи го шепнешком — отвърна Дънкан.

Дядо му трепна.

— Крясъците, които ще последват, най-вероятно ще излязат от твоята уста.

Тези думи привлякоха вниманието на младежа.

— Съвест, така ли? Добре де, какво те притеснява?

— Че приемаш така тежко отказа на момичето.

Дънкан повдигна вежди, но това му причини болка. Опита се да се намръщи, но отново последва болка. Най-сетне просто отпусна назад и измърмори:

— Нима очакваш да се зарадвам, че тя не ме обича така, както я обичам аз?

— Значи си сигурен, че я обичаш по този начин?

— Щях ли да поискам ръката й, ако все още гледам на нея само като на приятелка?

— Да, страхувах се, че ще го направиш, само и само да приключиш по-скоро с женитбата. — Арчи въздъхна. — Но последното, което чух от теб, беше, че тя е за теб само приятелка.

— И наистина беше такава… тогава. И знаеш ли къде е иронията? Именно твоето настояване, че мъжете и жените не могат да бъдат приятели, ме накара да погледна на нея по друг начин. И открих, че това, което виждам, ми харесва и то много. Беше ми много трудно да стоя мирен, когато съм до нея.

Възрастният шотландец затвори очи и въздъхна отново.

— В такъв случай трябва да ти се извиня. Страхувам се, че отказът й е повлиян от мен.

— Не говори глупости — възпротиви се неговият внук. — Не може да си променил чувствата й.

— Не, но с разговора, който проведох с нея, може би съм я убедил да не признава истинските си чувства.

Младежът застина и впери поглед в дядо си.

— Какъв разговор?

— Миналата седмица, когато я видях в Оксбоу. Предупредих я, че може да отидеш да й поискаш ръката, ако успееш да се отървеш от момичето на семейство Рийд, но ще го направиш, защото си объркан.

— По дяволите! Казал си й, че не изпитвам към нея нищо повече, освен приятелство?

Арчи сякаш се смали, макар тонът на внука му да не беше чак толкова строг.

— Да, но бях убеден, че е точно така, след като ти сам ме увери в това. Не исках двамата да допуснете такава сериозна грешка, защото мислите, че бракът може да се гради само върху приятелството.

Намръщеното лице на внука му внезапно се разтегна в широка усмивка, когато осъзна за какво точно става дума.

— Но това означава, че тя наистина ме обича, нали?

— Да, има такава вероятност.

— Повече от вероятност. Давам си сметка какъв глупак съм, задето не послушах сърцето си, след като знам, че тя изпитва нещо повече от приятелство към мен. Но снощи позволих думите й да ме лишат от разум.

— Ще поговоря с нея, момчето ми — заяви възрастният шотландец. — И ще й обясня, че съм грешил.

— Не — поклати с усмивка Дънкан. — Тя има нужда да бъде убедена, че наистина я обичам, и ако аз не мога да го направя, значи не я заслужавам.

— Значи ще ми простиш намесата?

— Не се тревожи, Арчи, знам, че си го направил за добро. Колкото до проклетото главоболие, което ми пречи да отида при нея още на минутата… Да, за съпричастността си с него можеш да се измъчваш още известно време от чувство за вина.

Арчибалд изсумтя и се запъти към вратата.

— Ако ще се измъчваш недостойно, тогава ще те оставя да страдаш на воля от собствената си глупост — заяви той и затръшна вратата. Знаеше много добре, че стенанията ще продължат и след неговото излизане.