Серия
Семейство Райд (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Heir, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 219 гласа)
Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Корекция
maskara (2009)
Сканиране
?
Сканиране
Ralna (2009)
Допълнителна корекция
hrUssI (2012)

Издание:

Джоана Линдзи. Наследникът

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2001

Редактор: Саша Попова

ISBN: 954-585-271-2


Глава 27

Офелия не се смути особено, че същата вечер се оказа единствената дама с бална рокля. Все пак щеше да си смени тоалета, ако бе забелязала това навреме, а не когато се озова в центъра на балната зала. Вниманието й беше ангажирано с търсенето на Рейфиъл Лок и така и не забеляза как са облечени останалите.

Но след първоначалната изненада и моментното неудобство реши да не обръща внимание на този факт. Знаеше, че изглежда великолепно и това единствено имаше значение. Така щеше да блести дори още по-ярко в сравнение с другите млади дами и всъщност точно така и трябваше да бъде.

Все още не бе успяла да зърне наследника на титлите на фамилия Лок, но затова пък бе установила, че Мейвис е все още тук и това я изпълни с досада. Злобната й бивша приятелка трябваше вече да си е тръгнала от Съмърс Глейд, но очевидно изобличаването й като лъжкиня и предателка не бе достатъчно да я накара да си отиде. Офелия трябваше да измисли нещо друго, за да я принуди да хукне разплакана към къщи.

Когато най-сетне видя Рейфиъл Лок, той стоеше отново… със Сабрина! Но това беше нетърпимо! Какво толкова интересно намираха в нея двамата с Дънкан? Със сигурност не можеше да е външността й. „Забавна“, беше казала Мейвис. Каква глупост! По-вероятно беше да получават от нея нещо, което не би трябвало да получават. Да, това трябва да беше причината. И кой би помислил, че малката провинциална мишка е толкова неморална? Но защо пък не? Нямаше шанс някога да се омъжи, така, че какво я интересуваше лошата репутация?

Офелия тръгна към тях с надеждата да не я спре някой мъж. Като никога имаше късмет и успя да се добере до тях, без опашка от последователи. Усмихна се за секунда на Сабрина, след което погледна лорд Лок с онзи свенлив поглед, който толкова много й отиваше. Беше сигурна, тъй като го бе тренирала хиляди пъти пред огледалото.

— Не мога да повярвам, че имам това удоволствие! — възкликна тя. — Би ли ми оказала честта, Сабрина?

— Разбира се — усмихна се игриво девойката. — Лейди Офелия, позволете да ви представя Рейфиъл Лок, издънка на семейство Лок, който един ден със сигурност ще наследи титлата херцог, носена от поколения от неговия род, стига преди това някои ревнивец да не го застреля, заради навика му да флиртува доста грубовато.

Вместо да се обиди, както очакваше Офелия, лорд Лок се засмя. Какво друго му оставаше, ако не искаше да бъде неучтив? Но това странно представяне без съмнение го бе унизило. Какво бе накарало Сабрина да говори такива абсурдни неща?

— Не вярвам на нито една дума от казаното — обяви тя и с това се опита да привлече отново вниманието му.

— О, напълно е вярно, поне в частта за флиртуването. Протестирам обаче срещу определението „грубовато“, наистина протестирам. Умея да водя изключително фин флирт.

Той се държеше много учтиво. Колко мило от негова страна. А трябваше да постави Сабрина на място, както би постъпила Офелия. Обърна се с намерението явно да постъпи точно така, но Сабрина се отдалечи и тъй като Офелия се бе надявала да стане така, реши да държи езика си зад зъбите.

— Бихте ли ме извинили — каза тя. — Струва ми се, че моите лели имат нужда от помощта ми.

Рейфиъл, който вече се бе запознал с тях, ги видя в другия край на стаята и се възпротиви:

— И защо? Те стоят там съвсем сами.

Сабрина се засмя.

— Ако ги познаваше по-добре, щеше да знаеш, че често трябва да бъдат спасявани… една от друга. Дори на празненство като това, където би трябвало да се забавляват, не минават и пет минути, без да заспорят за нещо. Няма значение за какво. Избери каквато и да е тема и бъди сигурен, че ще намерят за какво да спорят.

— Е, щом трябва да играеш ролята на ангел-помирител, тогава действай — заяви с преувеличено злочеста въздишка той. — Но имай предвид, че не съм забравил колко изкусно се измъкна от поканата ми за танц. Бъди сигурна, че няма да забравя и ще те поканя по-късно пак.

Сабрина се отдалечи със зачервени страни. Офелия изсумтя вътрешно. Не го направи на глас само защото звукът беше лишен от всякаква деликатност. И си обеща да направи необходимото, така че двамата да не танцуват заедно по-късно.

Най-после беше сама с Рейфиъл Лок и достатъчно далеч от останалите гости, за да не ги чуват какво си говорят. А нейният събеседник най-сетне правеше каквото трябва — сините му очи буквално я опипваха сантиметър по сантиметър. Бавният подробен оглед не я смути ни най-малко — беше свикнала да я съзерцават с методичност като неговата. Нещо повече, очакваше подобна реакция много по-рано.

— Наистина си изключително красива — отбеляза най-сетне Рейфиъл, но не с благоговение, а по-скоро със закъсняла изненада. — Но вероятно го чуваш толкова често, че вече е изгубило значението си за теб.

Беше вярно, но моментът не беше подходящ да го признава, затова Офелия измърка:

— Напротив, една дама никога не може да чува подобни комплименти прекалено често, особено пък от толкова красив джентълмен като вас.

Кой знае защо нейният собствен комплимент го изпълни с напрежение и той я погледна внимателно. Тя разбра причината, когато младият мъж заяви, без да се церемони:

— Не търси в мен поредното си завоевание, скъпа. Мъжете от моето семейство са свикнали да преследват и ухажват, и не понасят да бъдат преследвани от жени с брачни амбиции.

Нямаше смисъл да се обижда. Това нямаше да й помогне да постигне целта си.

— О, лорд Лок, какво искате да кажете? Не може да намеквате, че според вас ви искам само защото ви намирам красив? Аз намирам много мъже за красиви и ако те ми направят комплимент, бих могла да им го върна, както направих с вас. Това бе напълно невинно, уверявам ви, без скрити помисли.

— Превъзходно — отвърна той, без да се смути. — Радва се да го чуя, наистина се радвам.

Не само не бе се сконфузил от грешката си, ами и се усмихваше скептично. Е, тя трябваше да се омъжи за него взе решението си в същия миг. Той беше млад и много красив, а титлата на херцог и богатството, които щяха да станат негови в близко бъдеще, я устройваха чудесно. Нямаше да търпи обаче нито миг повече връзката му със Сабрина, от какъвто и характер да беше и щеше да я отсече до корен, и то още сега.

— Не би трябвало да парадираш така с някои неща — прошепна съзаклятнически тя.

— Би ли пояснила какво имаш предвид?

— Че спиш със Сабрина. Или не ти пука, че репутацията й е в опасност?

Изобщо не бе очаквала подобна реакция от негова страна. Всеки друг мъж щеше да започне да я уверява, че между него и Сабрина няма нищо. Независимо каква бе истината, това би била джентълменска реакция. А после щеше да се старае да избягва Сабрина, дори само в потвърждение на твърденията си. Във всеки случай подобна забележка щеше да го накара да не се приближава повече до въпросното момиче.

Вместо това Рейфиъл отстъпи крачка назад, изгледа я невярващо, докато кръвта се качваше бавно в бузите му и видимо разгневен, се отдалечи от своята събеседница, без да каже нито дума. В последния момент обаче промени намерението си, завъртя се на пети. Вече не можеше да има съмнение, че е много разгневен.

— Боже мили, каква отвратителна клюкарка си! — заяви той. — Всъщност аз вече подочух за това, но не можех да повярвам, че някой може да бъде толкова зъл, колкото очевидно си ти. Но те предупреждавам, лейди Офелия, ако се опиташ да разпространиш този слух за Сабрина, който изобщо не е верен, ще ти го върна лично. Разбра ли? Ще се погрижа никога повече да не бъдеш приета във висшето общество. Красотата няма да те спаси, скъпа, обещавам ти.

Този път наистина се отдалечи, изопнал гръб, едва сдържащ гнева си, макар да не бе повишил тон нито за миг.

Тя бе шокирана. Мисълта, че някой може да й говори по този начин и да я заплашва, само за да защити някоя като Сабрина… Не, това не се побираше в ума й! Е, явно нямаше да го има. Глупакът бе отрязал шансовете си.

В такъв случай оставаше само Дънкан Мактавиш.

Офелия въздъхна. Все още не искаше да се омъжва за него, но поне не беше толкова зле, колкото се бе опасявала. Беше по-различен с акцента си, с косата си, със своята непредсказуемост, но беше достатъчно красив. Останалите млади дами тук очевидно го смятаха за добра партия, а това вече беше съвсем друго нещо.

Но да се оправя отново с онзи шотландец и неговата тъпота — та вчера той дори не бе загрял, че му се извинява — както и с накърнената му гордост, това наистина щеше да бъде урок по търпение. Но той въпреки всичко искаше да си я върне. Беше очевидно, поне за нея, иначе сега нямаше да бъде тук. Само се преструваше, че не е така. Вероятно все още не можеше да превъзмогне обидата и сигурно вече щеше да се побърка, тъй като не можеше да измисли как да си я върне, без да изглежда, че е готов да й прости.

Тя можеше да му помогне в това отношение, като се престори, че е забравила за случилото се. По-забавно щеше да бъде да го остави да се измъчва, нещо, което бе заслужил напълно, но трябваше да даде на всичките си присъстващи съпернички да разберат, че нямат никакъв шанс с него сега, след като тя се бе завърнала. Не й се искаше да вижда повече от онези глупаво усмихнати физиономии и пърхащи в негова посока ресници — беше им се нагледала.

Колкото до вниманието, което Дънкан бе отделил снощи на Сабрина, той несъмнено просто бе искал да накара Офелия да ревнува, знаейки, че тя ще научи непременно. Като че ли Сабрина можеше да й бъде някаква конкуренция. Пълен абсурд. Но поне Офелия вече бе разбрала замисъла му и знаеше точно как да се справи с него.