Джоана Линдзи
Наследникът (54)

Глава 54

Разбира се, не успя да мигне. Не беше и мислила, че ще заспи, както не бе заспала и предишната нощ. Странно как разбитото сърце караше човек да се измъчва, да анализира, да фантазира всякакви възможности и в крайна сметка пак да си остане все така разбито. А беше достатъчно сърцето да се смили над тялото и да не обръща известно време внимание на мъката си, за да му даде възможност да поспи.

Този път младата жена се опита да чете, като донесе в стаята си книга, която многократно досега й бе помагала да заспи. Сега обаче не се получи. Всъщност, нима наистина бе вярвала, че ще има някакъв ефект? Когато съзнаваше, че най-вероятно щеше да изгуби дори приятелството на Дънкан? Как след всичко случило се, онова, което ги свързваше, щеше да остане същото. Как, след като той бе се опитал да го превърне в нещо повече, без да изпитва истинските чувства, нужни за такава трансформация?

Той заблуждаваше сам себе си и при този процес за малко не бе заблудил и нея, но само защото й се искаше да вярва, че е възможно да я обича. Заради това бе забравила някои важни факти, като например, че не беше от перспективните за женитба девойки, нито от жените, способни да завъртят главата на мъжа, че не притежава хубост, която би могла да привлече красавец като Дънкан. Беше изгубила здравия си разум само заради няколко целувки и…

Е, те наистина не бяха приятелски целувки. И любенето не беше приятелски акт. Но — и точно това бе пренебрегнала — такова бе нейното мнение, женско мнение. Мъжете очевидно гледаха на тези неща по съвсем различен начин.

Ето, че отново бе започнала да анализира и да става все по-мрачна и по-мрачна, макар че фактите просто нямаше да се променят. Стана от леглото и закрачи из стаята. Спря край прозореца, дръпна завесите, но луната се криеше и навън нямаше никаква видимост. Може би една дълга разходка… Не, тогава щеше да се наложи да се облече отново, да остави на лелите си бележка…

Приближи се до камината, която поддържаше приятна топлина в спалнята. Щеше да изгаси напълно огъня и лампите. Но снощи пълната тъмнина не й бе помогнала. В такъв случай щеше да изпие чаша топло мляко. Беше готова да опита всичко, само и само да престане да мисли.

Наметна пеньоара, слезе към кухнята и не след дълго се върна в стаята си. Млякото не я бе направило по-сънлива. Все още беше напълно разбудена, но се разбуди още повече, когато отвори вратата и видя Дънкан, седнал на леглото й.

Не повярва на очите си. Въображението й го беше довело тук, дори му беше свалило наметката, защото знаеше как топлината започваше да му се струва прекалено голяма, малко след като влезеше в помещението. Видението бе плод единствено на желанието й. Той не беше реален.

— Тъй като днес стана късно, докато се почувствам във форма да дойда — обясни той, — реших да изчакам да стане наистина много късно, така че този път да няма опасност лелите ти да надничат през прозореца. Разбира се, досетих се как ще се добера до теб, без да събудя цялата къща, едва когато ти се появи на прозореца.

Именно акцентът, който знаеше, че не би могла да имитира с такава точност, я убеди, че образът му не бе проява на собственото й въображение и той е напълно реален.

— Влязъл си през прозореца?

— Да, и ми беше дяволски трудно да го достигна. Онова дърво отвън не желаеше да ми помогне. Мисля, че счупих няколко клона.

Погледна я виновно. Сабрина бе все още прекалено объркана от появата му, за да мисли ясно.

— Но… защо?

Младежът стана от леглото, приближи се и затвори вратата зад нея. Тя не си даваше сметки, че продължава да я държи отворена. Побърза да се отдалечи и отиде до камината. Беше се развълнувала неимоверно. Това не го смути. Последва я отново и я хвана за ръката, за да не й позволи да се отдалечи втори път.

— Дойдох тук готов да се посрамя, ако греша, но трябва да ти кажа, Сабрина, че това, което изпитвам към теб, не е вече само приятелство.

Младата жена въздъхна. Знаеше много добре, че няма да успее да запази самообладание, ако той се опита да я убеди в любовта си — тя бе съвсем наясно, че той се заблуждаваше. Предупреждението на Арчибалд се бе запечатало здраво и в съзнанието, и в сърцето й.

„Той иска да си му под ръка, това е всичко. И вече показа на какво е готов, само и само да си осигури близостта ти, като те покани на празненството, макар то да означаваше да си навлече и нежеланото присъствие на Офелия заради това. Щеше да те вземе да живееш в Съмърс Глейд, ако не беше неблагоприлично. И мисля, че ще се ожени за теб, само и само да те има постоянно край себе си. Толкова цени твоето приятелство. Но е само това. Не се заблуждавай, че в чувствата му има нещо повече. В противен случай и двамата много ще съжалявате.“

Опита се да държи тези думи като щит сега, когато Дънкан продължи:

— Арчи призна какво ти е казал, но той греши…

— Не — прекъсна го младата жена. — Мразех го, задето ми го казва, но е прав, ние…

— Почакай малко и ме остави да довърша — смъмри я леко Дънкан. — Нямах предвид намеренията му — те са били напълно благородни. Имах предвид, че предположенията му са били погрешни. Наистина преди това му бях казал, че сме само приятели и тогава истината бе такава. Чувствах към теб близост, която не бях изпитвал към никого другиго дотогава. И наистина, не мислех за теб по друг начин, докато Арчи не се опита да ме убеди, че жените и мъжете не могат да бъдат приятели, че сексът ще застане на пътя им. Именно след този разговор започнах да гледам на теб като на нещо повече от приятелка, като на хубавото момиче, което си. Можеш да виниш Арчи, ако искаш, но аз не обвинявам никого за това, което чувствам сега към теб. Вече не е същото, което беше.

Беше по-болезнено, отколкото бе в състояние да си представи, тъй като й се искаше страшно много да му повярва… Но не можеше. Арчи имаше право, Дънкан искаше просто тя да му бъде под ръка и това бе единственият начин да го постигне. И току-що го бе казал сам, че чувствал към нея близост, която не бил изпитвал никога дотогава. Тя беше най-добрата му приятелка, но тъй като беше жена, се опитваше да го нарече другояче.

Девойката се обърна с гръб към него и се загледа в огъня.

— Точно това е, което беше — промълви тъжно тя. — Ти просто осъзна, че не съм така достъпна, както ти се иска, че не можеш да ме посещаваш всеки път, когато пожелаеш, че не можеш да ме будиш посред нощ, за да споделиш с мен мислите си. Не…

Смехът му прекъсна думите й. Дънкан неочаквано я прегърна изотзад.

— И какво като е посред нощ?

— Знаеш какво имам предвид. Не можеш да се катериш всяка вечер по дърветата. А съседите ще започнат да клюкарстват по наш адрес, ако започнем да се виждаме толкова често, колкото ти се иска. И именно защото го съзнаваш, ти…

Ръцете му я стиснаха, за да я накарат да замълчи.

— Твърдоглаво момиче си, затова ще говоря съвсем ясно. Всеки път, когато те видя сега, искам да те притисна в обятията си и да те любя. Наистина ли смяташ, че това има нещо общо с приятелството? В момента се боря със себе си, за да не те целуна. Сабрина, ценя много факта, че първо бяхме приятели и искам да вярвам, че ще бъдем винаги такива, но вече имам нужда да бъда нещо повече от това за теб. Искам да бъда твой любим, твой защитник, да се грижа за теб и да бъда твой приятел, но мога да бъда всичко това единствено само ако се омъжиш за мен.

— Убиваш ме — промълви задавено младата жена.

Дънкан я завъртя с лице към себе си.

— Погледни ме! Нима ти приличам на човек, който не знае какво иска? И ако ми отговориш отново с „не“, кълна се, ще те закарам насила в планината и ще живея с теб в грях. След като имаме деветдесет деца, предполагам, ще можеш да ми кажеш дали те обичам така, както знам, че те обичам.

— Имах предвид, че не мога да дишам.

— О! — промълви той, но в този момент долови блясъка във виолетовите й очи и се засмя, като я притисна отново в прегръдките си. — Вече ми вярваш.

Това не беше въпрос, но тя все пак отговори:

— Всеки мъж, който иска да има толкова много бебета от мен, трябва да ме обича.

— Обичам те до болка!

Сабрина обхвана лицето му между дланите си, надигна се и го целуна нежно.

— Не, боли само когато не можеш да споделиш любовта си. Сега ще я споделим, Дънкан.

— В такъв случай, надявам се, си разбрала, че не мога повече да се съпротивлявам.

Започна да я целува. Устата му се сля жадно с нейната. Това бе кулминацията на неизреченото чувство на безсилие, отдушник на безнадеждността, измъчвала ги прекалено дълго. Страстта им избухна незабавно, но тя бе примесена с толкова радост и облекчение, че беше по-скоро тяхното чувство, само на двамата, единствено и неповторимо.

На младата жена й се искаше да се смее от щастие, но не искаше да се лиши от целувките му. Той явно изпитваше същото, тъй като устните му се разтегнаха в усмивка, която не успя да сдържи, като същевременно продължаваше да я целува.

Отпуснаха се едновременно на колене върху килима пред камината, без да отделят устни, без да си пускат ръцете. Леглото, което се намираше само на няколко крачки, бе прекалено далеч за страстта, която ги изгаряше. Дори събличането не трябваше да раздели устните им. Затова нямаше нищо чудно, че наред с дрехите наоколо изхвърчаха и няколко копчета.

Горещината от огъня, горещината от допира на голата кожа на телата им, мекотата на килима спомагаха за получаване на бързо удовлетворение, но Дънкан продължаваше да го отлага. Първия път се бяха любили в пълен мрак. Сега имаше достатъчно светлина и нямаше да е нормално да не иска да достави наслада и на очите си, а не само на ръцете и устата чрез жената, която обичаше.

— Радвам се, че тази красота е била скрита толкова добре. Ако другите мъже се бяха досетили, несъмнено щеше да се образува опашка от желаещи да ти направят предложение.

Сабрина се изчерви, но смущението й беше повече от приятно. Винаги бе смятала, че е по-скоро пухкава, дори да беше точно там, където трябва. Очите му обаче говореха, че за него е съвършена. Дланите му правеха същото като мачкаха, галеха, стискаха, когато страстта достигаше почти непоносими висини и успокояваха в желанието му да удължи прелестните мигове. През цялото време устата му действаше неуморно по гърдите й, устните, шията, ушите.

Двамата бяха все още на колене, затова тя се изненада, когато нейните колене се отделиха внезапно от пода. Дънкан я хвана за хълбоците и я повдигна към възбудения си член. Изненадата се примеси с очарование. Постави един подир друг двата й крака около кръста си и тя осъзна смаяно, че се готвеше да я люби така, докато той проникваше бавно в нея.

Притисна се здраво към него с ръце и крака, макар това да не беше необходимо — той контролираше напълно тежестта й, държеше я и насочваше движенията й. Контролираше също така бързината и дълбочината на проникване — бавно, силно, но не достатъчно дълбоко. Едва когато усети, че тя е на път да получи оргазъм, проникна напълно в нея; толкова дълбоко, че изтръгна вик на удоволствие, но, слава богу, той бе заглушен от целувките му.

Сабрина се усмихна, когато той най-сетне легна на килима и я притисна към гърдите си.

— Нямах предвид точно този начин.

Младият мъж се засмя.

— Знам.

Продължаваше да я милва нежно, като нещо безкрайно скъпо, което му принадлежеше. Тя все още не се чувстваше уморена, но сега вече бе доволна от това. Щеше да бъде щастлива да се сгуши в обятията му за цяла нощ.

След малко обаче подуши въздуха и каза:

— Би било добре да си извадиш обувките от огъня, особено ако все още са на краката ти.

Първата му реакция беше да се изсмее. Забележка, изречена така изведнъж, уж между другото, прозвуча наистина странно. Но след това той също усети мириса на горяща кожа и се надигна незабавно.

— Не са на краката ми, но ще ми трябват, за да се прибера вкъщи. — С кисела физиономия той издърпа изпускащата дим обувка, която се бе озовала прекалено близо до огъня. — Утре ще се оженим, за да мога да си свалям както трябва обувките, преди да си легнем. Невил специално е разрешил, така че няма нужда да отлагаме.

— Не — заяви младата жена.

— Не ли? — изрева Дънкан и се хвърли отгоре й, като я прикова към килима. Мислеше, че притежава още по-убедителни доводи.

— Не — повтори усмихнато тя. — Ще оставим лелите ми да уредят всичко около тази венчавка. Те я планират от години. Няма да им отнема този ден, техния ден, и възможността да се похвалят пред приятелките си колко подходяща партия съм си намерила.

— О — промълви със съжаление младежът. — И колко време ще отнеме това?

— Най-малко две-три седмици.

Той изпъшка.

— Не можем ли да се измъкнем и да се оженим набързо, а после да се върнем и да се венчаем отново?

— Не, няма да е същото, но ще уредя да се направят известни поправки на покрива на къщата.

— Страх ме е да поставям под въпрос това, но какво общо имат покривите с венчавката?

— Почти нищо, но така пред прозореца ми ще има стълба, докато се оженим.

Той я дари с усмивка, искряща от любов.

— Но нали ще ми пазиш обувките?

— О, със сигурност. Може дори да поддържам стаята си по-студена, заради теб.

Дънкан се засмя.

— Шегуваш се, но никога няма да имаш нужда от огън, когато съм до теб, обещавам.

— Не се шегувах. Разчитах, че ти ще ме топлиш.