Серия
Семейство Райд (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Heir, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 219 гласа)
Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Корекция
maskara (2009)
Сканиране
?
Сканиране
Ralna (2009)
Допълнителна корекция
hrUssI (2012)

Издание:

Джоана Линдзи. Наследникът

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2001

Редактор: Саша Попова

ISBN: 954-585-271-2


Глава 17

Ричард Джейкъбс възкликна изненадано:

— О, госпожице Сабрина! Никога досега не сте стигали толкова далеч при разходките си. Да не би нещо да не е наред?

Сабрина се усмихна на иконома на лорд Невил, за да го успокои. Познаваше добре и него, и семейството му, познаваше почти всички в района, включително и прислугата, и нея всички я познаваха. Разходките й я отвеждаха къде ли не и тъй като беше приятелски настроена, обикновено завързваше разговор с всеки, когото срещнете. Освен това беше израснала тук и беше невъзможно да не познава всички в една толкова малка общност… всички, освен лорд Невил.

Смущението й обаче започваше да се проявява, тъй като Джейкъбс нямаше как да не знае, че идва, без да е поканена. Той винаги бе изразявал гордостта си, че знае всичко, свързано с лорд Невил, а след като постът му изискваше да посреща гостите, със сигурност беше уведомен кого да очаква.

Затова девойката не мина веднага към въпроса, който я интересуваше, а попита:

— Как се чувства съпругата ви? По-добре, надявам се?

— О, много по-добре, госпожице. И моля ви, благодарете отново на леля си Алис за рецептата за онзи билков чай, която ни даде. Точно той успокои кашлицата й.

Сабрина бе готова да продължи да бъбри в същия дух, но усещаше, че страните й пламват все по-силно, затова събра кураж, преди да бяха станали съвсем яркочервени.

— Непременно ще й предам. И при нас всичко е наред. Просто ме помолиха да предам лично едно съобщение на лорд Дънкан, докато се разхождам днес.

Икономът завъртя очи към тавана, нещо, което я озадачи, докато не чу отговора му:

— От снощи и на мен ми възлагат многократно същата задача. На младия лорд започва да му писва от мен и не мога да го виня. — След което се приведе и продължи шепнешком: — Всичко е заради двамата му дядовци. Те изглежда го дърпат в две различни посоки и не му дават и миг покой.

— Шотландският му дядо също ли е тук?

— За бога, да, и при това е много… гръмогласен джентълмен. Но когато двамата се озоват в една стая, лорд Невил и лорд Арчибалд имам предвид, е, двамата не си допадат особено, ако се сещате какво искам да кажа.

Е, това наистина бе много жалко. Би трябвало да се разбират чудесно, водени от интереса на своя внук. Девойката кимна и макар да й се искаше, много да продължи обсъждането на този въпрос, върна разговора към предишната тема.

— Ако лорд Дънкан е зает, не го безпокойте. Винаги мога да се отбия някой друг път, тъй като не мисля, че съобщението, което нося, е спешно. Но ако има малко свободно време, бих искала да изпълня задължението си.

— Разбира се, госпожице Сабрина. Ще се опитам да го намеря веднага. И моля ви, влезте…

— Не! — закашля се тя, за да прикрие неволно проличалия в гласа й ужас. — Искам да кажа, знам, че къщата ви е пълна с гости, а и времето днес е чудесно, така че предпочитам да изчакам отвън.

Времето беше всичко друго, но не и чудесно. Затова пък всички, които я познаваха, знаеха колко обича да бъде навън и никога не пропуска ежедневната си разходка, независимо от капризите на природата. Дъжд, сняг или най-горещият ден през лятото не бяха в състояние да я спрат, така че онова, което на него можеше да му се стори студено или мрачно време, за нея вероятно щеше да бъде освежаващо или дори прекрасно.

Икономът кимна и за да не бъде нелюбезен, дори остави вратата отворена, преди да изчезне във вътрешността на къщата. Тъй като се страхуваше да не би някой да я забележи, минавайки през вестибюла, отстъпи по-далеч от вратата. Надяваше се Дънкан да е зает и в същото време й се искаше да приключи веднъж завинаги с тази неприятна задача. Противоречивите чувства явно не се отразяваха добре на стомаха й, който се разбунтува и й причини упорито гадене.

Минаха пет минути, после още пет. Сабрина вече бе сигурна, че ще повърне в близките храсти, ако трябва да изтърпи още една подобна минута. Затова реши, че е най-добре да си тръгне. И тогава чу стъпки зад гърба си.

Обърна се в мига, в който Дънкан каза:

— Икономът ми предаде, че вие… — Той спря. На лицето му се изписа изненада. — Вие! Значи все пак живеете някъде наблизо, нали?

— Ами, да, нашата къща се намира от другата страна на пътя към Оксбоу, на около двайсет минути път пеша оттук.

— „Нашата“ ли? Да не би да сте омъжена?

Девойката премигна, а след това се усмихна.

— Не съм забелязала. Живея с двете си лели, които са стари моми.

Младежът се намръщи.

— В такъв случай може би сте нова в района, след като дядо ми не знаеше за вас, за да ви покани на празненството?

Разговорът започваше да става деликатен и тя предпочиташе да не навлиза в подробности, относно причината лорд Невил да не я включи в списъка на поканените. Шотландецът я разпитваше прекалено много за нея самата, макар да трябваше да се интересува от съобщението, което тя му носеше.

— Никога не съм се срещала с лорд Невил, така че той наистина не ме познава.

— Е, добре тогава. — Дънкан й се усмихна. — Тъй като аз ви познавам, искам да ви отправя една малко закъсняла покана…

Сабрина вдигна ръка, за да го накара да спре. Нима наистина вярваше, че може да избегне тази тема?

— Страхувам се, че може да съм ви заблудила. Дядо ви никога не се е срещал с мен, но това не означава, че не е чувал за мен. Бих могла да заявя смело, че според него аз не съм подходящ гост за целта на това празненство.

В края на тирадата страните й бяха яркочервени, но събеседникът й кимна разбиращо, а после я изненада, като заяви:

— В такъв случай ще дойдете по моя покана и не ме интересува какво ще каже старецът.

— Не, наистина не мога да го направя. А сега трябва да предам едно съобщение и да тръгвам.

Той присви за момент устни, сякаш се готвеше да спори, но в крайна сметка въздъхна.

— Добре, какво е това съобщение?

Моментът да предаде каквото трябва беше настъпил, но думите отказаха да излязат от устата й. Страните й, лишени от възможността да се охладят, вече я изгаряха. Сабрина отмести поглед встрани, обзета от отчаяние, като си даваше много добре сметка, че той я чака…

Забелязала конюшнята встрани от къщата, тя попита:

— Струва ми се странно да виждам толкова екипажи и съвсем малко коне в двора на конюшнята. Но дори филирите са по-малко от това, което човек очаква да види при едно подобно грандиозно събиране на гости. Да не би някои от тях да са изведени на паша?

— Изведени…

Картината, която извикаха в съзнанието му думите й — на петдесетина пасящи насред поляната филири — не му даде възможност да довърши мисълта си и той избухна в смях.

Девойката не виждаше нищо забавно в това, което бе казала, затова се възползва от този момент и изрече припряно:

— Лейди Офелия би искала да й дадете възможност да поговори насаме с вас. Тя предлага да се срещнете в гостилницата на странноприемницата в Оксбоу, за да може да ви се извини.

Думите й го завариха абсолютно неподготвен. Изгледа я така, сякаш си бе загубил ума. После се намръщи и отвърна:

— Или по-скоро за да ме обиди отново.

— Не, тя ме увери, че съжалява за това, което ви е казала, каквото и да е то. Ще се срещнете ли с нея?

— Не.

Странно, но като чу този категоричен отказ, Сабрина усети как смущението й се стопява. Нямаше обаче да е изпълнила честно дълга си, ако не направеше поне още един-два опита в полза на Офелия.

— Това „Не“ какво означава — „Ще помисля за това“ или „Имам нужда от нещо по-убедително“?

— Това е категорично „Не“, което иде да покаже, че нещата са окончателно приключени.

— О, а аз си мислех, че този тип отношения е отживелица и е излязъл отдавна от употреба.

— Какъв тип отношения? — В тона му започваше да се прокрадва раздразнение. — За какво говорите пък сега?

— За вашето категорично „Не“. Мислех, че в наши дни всички оставят известен резерв за промяна на мнението си. Неопределеността спасява човек от неприятни изживявания, ако все пак по-късно реши да промени мнението си.

— Колко време се пести обаче, ако човек знае точно какво иска и го каже.

Сабрина се отказа от тази тактика и попита:

— Наистина ли ще бъде толкова трудно да чуете какво има да ви каже тя?

— Трудно — не. Но определено — загуба на време.

Девойката се изчерви силно, тъй като си даде сметка, че тя самата също му губеше времето.

— Съжалявам. Трябваше да се досетя, че точно сега е нужно да си бъдете непрестанно у дома, че моментът не е подходящ да ви притесняваме по този повод. Тръгвам си. Приятен ден, Дънкан Мактавиш. Наистина ми беше приятно да ви видя отново.

— Почакайте!

Тя беше направила петнайсетина забързани крачки, опитвайки се да скрие своето смущение. Обърна се, без да е сигурна, че това, което бе чула, не е всъщност плод на собственото й въображение. Но той действително приближаваше към нея и тя установи, че има физиономията на човек, вкусил кисело грозде.

— Ще се срещна с нея при едно условие — заяви младежът.

Събеседницата му се изненада толкова, че успя да каже само:

— Разбира се. Какво е то?

— Да си приготвите багажа и да дойдете тук преди сервирането на вечерята.

Очите й се разшириха.

— Каните ме на вечеря?

— Каня ви на проклетото празненство, за цялото му времетраене, колкото и дълго да е то.

Тогава Сабрина се усмихна. Не успя да се сдържи. Той й се стори толкова тъжен, че му се налага да направи този компромис, за да постигне желанието си.

— Аз, ъъъ, няма нужда да си приготвям багажа. Живея малко по-нататък по пътя.

— Значи ще дойдете?

— Лелите ми ще трябва да дойдат с мен. Не мога да присъствам на такива събития, без да ме придружават.

— Доведете, когото искате… освен нея.

Девойката кимна.

— Но вие ще се срещнете с нея, нали? — Той кимна отривисто и тя додаде: — Кога?

— След един час. Но ако тя не дойде навреме, няма да я чакам. А по-късно вие ще ми обясните защо ми предавате молбата й.

Дънкан се обърна рязко и се върна в къщата. Напълно смаяна от резултата на своето посещение, Сабрина забърза към къщи, за да предаде добрата новина на своята приятелка. Дългът й беше платен. Изпитваше огромно облекчение, че всичко бе приключило и няма да бъде задължена да върши отново нещо толкова отвратително.

Беше вече преполовила пътя към хълма, където бе срещнала Дънкан, когато икономът на лорд Невил я догони.

— Каретата на лорд Невил ще ви вземе тази вечер — заяви задъхано той.

— Това не е необходимо — отвърна Сабрина. — Знаете, че имаме филиър.

— Да, госпожице, но според мен младият лорд иска да бъде сигурен, че ще дойдете.

Девойката се изчерви. Това със сигурност бе някакво безпочвено заключение на Джейкъбс, но й се стори доста приятно.