Серия
Семейство Райд (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Heir, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 219 гласа)
Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Корекция
maskara (2009)
Сканиране
?
Сканиране
Ralna (2009)
Допълнителна корекция
hrUssI (2012)

Издание:

Джоана Линдзи. Наследникът

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2001

Редактор: Саша Попова

ISBN: 954-585-271-2


Глава 33

Блъскането по вратата най-сетне събуди Дънкан достатъчно, за да изръмжи, че ще изпече на тлеещи въглени злосторника, ако не отиде да блъска някъде другаде. Нахалникът обаче не се смути и отвори вратата. Дънкан не забеляза. Беше се надигнал върху леглото с чувството, че тя му ще се пръсне.

— Не изглеждаш добре, приятелю. Снощи май си празнувал с прекалено много алкохол?

Шотландецът отвори едното си кървясало око, вторачи го в Рейфиъл Лок и отвърна:

— Ще трябва да намеря казан с олио, където да те сваря. Тлеещите въглени не са достатъчни за теб.

Рейфиъл се изсмя и придърпа един стол към леглото. Като видя, че нежеланият му гост все още не си дава сметка колко е нежелан, Дънкан изпъшка и пъхна под възглавницата.

За нещастие, макар сега гласът на Рейф да звучеше приглушено, все още го чуваше.

— Аз знам защо на мен ми е толкова гадно тази сутрин, като се има предвид всичко станало, но какво е твоето извинение? След като си променил намеренията си относно женитбата с Офелия…

— И защо, по дяволите, да го правя?

— Може би защото е толкова красива, че дъхът ти секва при вида й?

Младежът се надигна отново и изсумтя.

— Това, което на един англичанин може да се стори модно и красиво, един планинец може да намери за бледо и хилаво. Шотландецът иска неговата жена да има достатъчно месо по костите, за да не бъде издухана от северния вятър. Знаеш ли, че Офелия не би издържала никога на север, че ще унива при първия признак на лошо време? А лошото време е нещо постоянно там, не изключение. И щях да осъзная това дори да не ме бе настроила срещу себе си със своя отровен език.

— Но отсега нататък ще живееш в Англия, нали, така че какво значение има това?

— Ако мислех, че няма да видя никога повече родната си земя, аз самият бих залинял и умрял.

— Как тогава стана така, че си отново сгоден за нея?

Дънкан се готвеше да отговори, тъй като Рейф намекваше вече за втори път, че той си е променил намеренията относно Офелия, но тогава си спомни не особено ясно защо се бе напил предишната вечер. Това породи друг, дори още по-неопределен спомен. Двамата му дядовци се бяха изправили пред него с новината, че сега вече наистина трябва да се ожени за Офелия, а по това време той бе прекалено пиян, за да си дава сметка какво става. Наистина ли им бе отговорил така? Че му е все едно?

Усилията да си спомни подробностите увеличиха още повече главоболието му, затова най-сетне се предаде.

— Не е по мой избор, уверявам те.

— А, значи такава била работата! — възкликна Рейфиъл, едновременно разочарован и отвратен. — А аз, кой знае защо си мислех, че имаш по-независим дух и няма да изпълняваш покорно нарежданията на старците.

— Откога започна да се интересуваш какво правя?

— Откакто реших да те взема под своето крило, разбира се.

— Разпери крилото си другаде, аз не го искам.

Рейфиъл се засмя.

— Вече е прекалено късно. Не изоставям приятелите си само защото се оказват абсолютни глупаци.

— Последно предупреждение, приятелю. Ако не се ометеш оттук и не ме оставиш да умра спокойно…

— Хайде, хайде, не отправяй заплахи, които не можеш да изпълниш в сегашното си състояние.

Съвсем точно, каза си Дънкан и се отказа от по-нататъшни опити да прокуди натрапника. Предпочете отново да зарови под възглавницата. Надяваше се, че като не обръща повече внимание на това, което Рейфиъл се готвеше да му каже, щеше да го накара да го остави на мира. Странно, но дори успя да задреме отново, което бе направо благословия, защото временно го избави от ужасното главоболие.

Когато се събуди за втори път, нямаше представа колко е часът, но поне в главата му вече не удряха чукове. Оказа се обаче, че надеждите му са били напразни — англичанинът продължаваше да седи на стола край леглото и да чете някаква книга, която най-вероятно бе измъкнал от полицата в стаята. Те не бяха на Дънкан, бяха сложени тук просто като част от интериора, когато младежът бе дошъл да живее в имението.

— Колко е часът? — измърмори Дънкан и се надигна изключително предпазливо, за да не предизвика отново биенето на чуковете.

— Не е прекалено късно — отговори Рейфиъл, като остави настрана книгата. — Предполагам, че все още можеш да хванеш обяда, ако побързаш.

При мисълта за храна лицето на шотландеца позеленя. Миг по-късно той се спусна към стайното гърне и повърна по-голямата част от отровата в тялото си. Още една благословия. Почувства се много по-добре и пропълзя обратно в леглото.

— Все още ли си тук? — измърмори отчаяно той, като видя, че Рейфиъл не е помръднал от мястото си, само че сега бе сплел пръсти, бе подпрял на тях брадичка и го наблюдаваше невъзмутимо.

— Винаги ли спиш с дрехите си? — поинтересува се той, без да обръща внимание на зададения му въпрос.

— Само когато не помня как съм си легнал.

— А, да, това ми се струва добро извинение — бе сухият отговор.

— Защо си все още тук?

— От любопитство, разбира се. Признавам, че просто не разбирам какво се е случило вчера или как е възможно само за една нощ да се превърнеш в такъв глупак. Ще ти бъде трудно да се отървеш от мен, приятелю, преди да си признаеш всичко.

— Ако можех да се сетя какво се е случило вчера, може би щях да задоволя любопитството ти, но тъй като не мога…

— Подобно извинение просто няма да мине. След като се пооправиш, всичко ще си дойде на мястото. Аз ще почакам.

— В такъв случай чакай някъде другаде, ако нямаш нищо против.

— И да те оставя да се криеш още по-дълго от истината? Не, не, моето присъствие ще стимулира паметта ти, сигурен съм, ако не поради друга причина, то поне да ми разкажеш и да ме отпратиш.

Дънкан не направи опит да изхвърли събеседника си от стаята само защото се опасяваше, че главоболието му ще се засили отново. Вместо това легна, затвори очи и опита да си припомни събитията от предишната вечер. Съзнанието му започна бавно да се прояснява.

— Това си е истинско изчервяване, приятелю — засмя се Рейфиъл. — Разбира се, така изглеждаш много по-добре, отколкото със зеленикавия тен отпреди малко.

Шотландецът се изчерви още по-силно. В този момент беше готов да даде всичко, за да остане сам и да изследва по-пълно онова, което си припомняше, но присъствието на нежелания гост го правеше невъзможно засега. Въздъхна и го отложи за по-късно.

— Тя я бе разплакала. Вбесих се, тъй като знам от опит колко зъл може да бъде езикът й и поисках да разбера какво й е казала.

— Досещам се коя е особата със злия език, но кого е разплакала?

Тъй като Рейфиъл зададе въпроса с присвити очи, беше ясно, че няма да се откаже от покровителственото си отношение, затова събеседникът му побърза да отговори:

— Не беше сестра ти, а Сабрина. Опитах се да разбера от нея какво се е случило, но безуспешно. Беше прекалено разстроена. Затова отидох да отстраня причината. Помня, че бях вбесен, когато най-после я намерих, тъй като това се оказа трудна работа. Най-накрая една камериерка ми каза, че била в стаята си. Реших, че е отишла там да вземе нещо, защото беше все още рано. Празненството беше в разгара си и беше по-добре, ако ще си разменяме горещи приказки, да го направим горе, където нямаше да ни чуят. Изобщо не ми мина през ума, че тя се бе прибрала с намерение да си ляга.

— Защо имам ужасното предчувствие, че си я открил в леглото?

— Не беше чак толкова лошо, въпреки че за малко не стана. Тя беше по фуста, бельо. Почти не забелязах… — Изсумтяването на Рейфиъл го накара да спре и после да добави: — Кълна ти се, бях достатъчно вбесен, за да забележа какво може да разкрие бельото на една жена! Няма кой знае каква разлика дали ще я видиш по долни дрехи или с вечерна рокля, нали? Единствено фактът, че са „долни дрехи“ ги прави неподходящи за мъжките очи.

— Разказвай по същество историята — подкани го Рейф.

— Аз не ти разказвам истории, човече, а просто какво се случи. Не желая да компрометирам никого, защото не съм се доближавал до нея.

— Господи, това ли било? Позволил си й да те убеди да се ожениш за нея, само защото по една нелепа случайност си я видял по бельо? Нима нямаш капчица мозък, та да не разсъдиш, че това не може да й навреди, тъй като тя няма да спомене за случилото се пред никого? Не мога да повярвам, че е успяла да те омотае с един от най-старите номера…

— Може би все пак ще млъкнеш, за да чуеш, че не е така, както предполагаш — прекъсна го Дънкан. — Тя беше ужасена и ядосана не по-малко от мен по този повод. Ще ми се да можех да стоваря цялата вина върху нея, но не мога.

— Не вярвай и за миг на това. Разбира се, тя ще се престори на възмутена. По всички личи, че си паднал в капана й.

Дънкан се намръщи, като се опитваше да си спомни повече за случилото се по време на краткия му престой в стаята на Офелия. Помнеше най-вече колко ядосан бе, но то бе нищо в сравнение с яростта, с която излетя оттам и отиде да си намери нещо за пиене.

Блъскаше по вратата толкова силно, че я ядоса и тя дойде да отвори.

— Какво искате? — извика Офелия, преди изобщо да види кой стои на прага.

Показа изненада, че е той, а веднага след това се притесни някой да не го види. Дори му каза да си върви и затвори вратата.

А той, глупакът, вместо да прецени, че моментът не е подходящ да се разправя с нея, бе влязъл и затворил вратата зад себе си. Тя бе отишла да отвори, като се прикриваше с пеньоар, който обаче захвърли веднага. На него обаче изобщо не му мина през ума колко неприлично е да бъде в стаята й, след като беше полуоблечена. Гневът го беше довел тук и замъгляваше разсъдъка му. Затова и не бе забелязал сигналите за опасност.

Разбра обаче, че тя изтълкува погрешно причината, поради която бе дошъл. И ако Дънкан не забелязваше, че е полуоблечена, тя очевидно не забелязваше гнева му.

Изгледа го престорено свенливо и го смъмри:

— Това можеше да почака до утре, но разбирам какво значи един мъж да няма търпение. Но побързай, тъй като някое от другите момичета, с които деля тази стая, може също да реши да си легне по-рано. Дори ще улесня нещата. Отговорът ми е „да“.

— „Да“ не е отговорът, за който съм тук — изръмжа той.

Офелия се намръщи, след което направи заключението.

— Да не искаш да кажеш, че си дошъл да ти се извиня още веднъж? Честно, не знам по какъв начин да те уверя, че съжалявам за злополучната ни първа среща. Ето казах го още веднъж. Е, сега можем ли да продължим със сдобряването и…

— Не, единственото, което искам да разбера от теб, е, какво си направила или казала на Сабрина, че да я разстроиш толкова.

— Сабрина ли? — процеди тя, след което на свой ред се разгневи. — Дошъл си да ме разпитваш за Сабрина? Излез веднага! Нямам какво да казвам за това ужасно момиче.

— На мен обаче ще ми кажеш…

— Какво? Как ме обиди ли? Как ме разстрои толкова, че се качих тук да страдам сама, преди някой да забележи сълзите ми? Тя била разстроена! Ако е разстроена, то е, защото съжалява за всички неприятни неща, които ми наговори. Това е отговорът. А сега…

Точно тогава вратата се отвори отново. А младата дама, която застана на прага, първо се шокира, после се смути, подсмихна се, извини се и затвори вратата.

Дънкан още не бе успял да осъзнае какви последствия може да има това, когато неговата събеседница изкрещя:

— Виж какво направи! Не излезе, когато ти казах. Сега ме компрометира напълно, така че ще трябва да се ожениш за мен. Не мога да повярвам на късмета си! От всички възможни хора да се появи точно тя! Най-ужасният ми враг.

— Няма начин…

— Даже не си помисляй да не оправиш кашата, която забърка, Дънкан Мактавиш. Може да опиташ да убедиш Мейвис да не споменава това, което видя току-що, но уверявам те, няма да успееш. А дори да се съгласи, просто ще те излъже. Тя ме презира. Не видя ли щастието в очите й — радва се, че сега има средство, с което да ме унищожи? Годежът ни ще трябва да бъде незабавно подновен.

Колкото и да му се искаше да мисли, че това е заговор, от който ще успее да се измъкне някак си, за случилото се си бе виновен той. Беше си го докарал със собственото си нетърпение. Можеше да изчака до сутринта, за да говори с нея. Можеше да се махне оттук веднага, щом разбра, че тя се приготвя за сън. Можеше да тръгне след нейната неприятелка и поне да се опита да си осигури мълчанието й, вместо да повярва на Офелия, че нищо не е в състояние да накара това момиче да мълчи. Той самият не се съмняваше и за миг, че Офелия наистина има врагове, които с радост биха я видели съсипана. Вместо това той се бе опитал да изтрие от паметта си цялата неприятна ситуация с алкохол и бе успял толкова добре, че помнеше съвсем смътно разговора с двамата си дядовци. Те се появиха по някое време в стаята му, за да му кажат, че все пак ще трябва да се ожени за Офелия Рийд.

Колкото до това, което се опитваше да намекне Рейфиъл, трябваше да разсее заблуждението му.

— Ти не разбираш, човече. Тя нямаше представа, че ще я потърся, така че не е имало как да ми подготви капан. Това не беше нейно дело, тук съм категоричен. Аз си докарах всичко сам на главата, с моя темперамент и нетърпение, и при това положение не мога да позволя случилото се да я съсипе, тъй като вината си е само моя. Не бих могъл да се понасям, ако не постъпя достойно.

— По дяволите, ти си имал чест и за даване назаем, а? — заяви с презрение Рейфиъл и напусна стаята.