Серия
Семейство Райд (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Heir, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 219 гласа)
Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Корекция
maskara (2009)
Сканиране
?
Сканиране
Ralna (2009)
Допълнителна корекция
hrUssI (2012)

Издание:

Джоана Линдзи. Наследникът

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2001

Редактор: Саша Попова

ISBN: 954-585-271-2


Глава 13

Дънкан бе оставил Сабрина на хълма, тъй като не знаеше, че двамата всъщност са в една посока. А тя не бързаше да го последва — тъкмо обратното. Беше останала навън и изгуби напълно представа за времето, докато си повтори многократно всяка казана от него дума, за да я запечата завинаги в съзнанието си.

Какъв вълнуващ следобед бе прекарала! Най-вълнуващия, който помнеше, но всъщност тя никога досега не бе прекарвала в компанията на красив мъж. И то с такъв характер. Не беше пожелал да се посмее с нея. Трябваше да положи доста усилия, докато го накара да го направи. А след тръгването му тя се бе чудила дълго какво ли дотолкова го бе смутило, че да е в такова кисело настроение.

Но когато си тръгна, той определено се усмихваше и това й достави необяснимо удоволствие и подобри настроението й. Определено го бе харесала. Обикновено не правеше прибързани преценки, но в случая беше трудно да не хареса мъж като него, да не хареса гласа му, усмивката му, чувството му за хумор, когато му даде воля и, разбира се, вида му. Беше разбунил всичките й сетива, но въпреки това всеки миг в неговата компания й бе много приятен.

Е, не си правеше илюзии. Този мъж не беше за такива като нея. Той беше за Офелия и за момичетата от нейния тип. Жалко, много жалко, но такова беше положението. Красивите бяха за красивите, следователно тя самата можеше да се надява на някой най-обикновен, добър мъж, интелигентен, находчив, мил, който щеше да си прави с радост дълги разходки заедно с нея, да се смее и да седи с нея на хълма, за да наблюдават залеза…

Господи! Слънцето наистина се готвеше да залезе. Кога беше минало толкова време?

Сабрина скочи и измина тичешком почти целия път до Съмърс Глейд. Мина през задния вход, за да срещне колкото се може по-малко хора. Не й се искаше да я видят в този обрулен от вятъра вид. Качи се до стаята си по стълбището за прислугата. Леля й Алис обаче я чакаше там, така че явно нямаше да се отърве лесно. Но Алис приготвяше нетърпеливо багажа й и я погледна само за миг разсеяно, преди да постави още една рокля в отворения върху леглото куфар.

— Къде беше? — попита тя. — Трябваше да си тръгнем преди няколко часа с останалите.

— С останалите ли? Значи на лорд Невил все пак не му стана приятно, че трябва да приеме половин Лондон?

Алис изцъка.

— Не знам дали му е станало приятно или не, но бе така любезен да организира празненство в дома си, след което изведнъж се извини и отказа да го прави. Но какво може да се очаква от един вдетинен стар глупак? Ние точно се готвехме да слезем в салона, когато неговата икономка се появи и ни помоли да напуснем имението. На бедната очевидно й беше много неудобно.

Сабрина се приближи до леля си, за да й помогне.

— Не може да виниш лорд Невил, след като това събиране на лондонското общество тук не беше негова идея. Несъмнено смята, че трябва да се даде възможност Офелия и нейния годеник да останат насаме, за да се опознаят…

— Това трудно ще стане, скъпа, тъй като семейство Рийд вече си тръгнаха обратно за Лондон.

— Тръгнаха ли си? — намръщи се Сабрина. — Само защото маркизът отказа да забавлява поканените от тях хора? Офелия не трябваше да се обижда заради това.

— Нямам представа. Не ги видях, преди да си тръгнат. Хилари може би ги е видяла. Питай нея.

Сабрина направи точно това, докато чакаха във вестибюла с багажа. Икономът изпрати за един от екипажите на своя господар, тъй като бяха пристигнали с екипажа на семейство Рийд и нямаше как да се придвижат.

— Мери каза, че ще ми пише — каза тя в отговор на въпроса на своята племенница. — Обясни, че е прекалено разстроена, за да говори за това сега. И наистина изглеждаше много разстроена, бедната.

— А Офелия? Видя ли я?

— Да — отвърна Хилари и додаде шепнешком: — И както изглежда баща й най-сетне я е смъмрил за самонадеяността й. Едната й буза беше подозрително червена. Аз лично не съм привърженичка на физическите наказания, но дъщерята на Мери мина всякакви граници и беше крайно време да й се даде урок.

Сабрина занемя.

— И баща й наистина й е ударил плесница?

Леля й кимна.

— Отбелязаните на бузата й пет пръста бяха доказателство.

— Но те не се възпротивиха, когато тя ни покани — отбеляза момичето.

— Надали щяха да ни забележат, ако бяхме само ние, но днес пристигнаха още петдесет и шест човека, всичките поканени от Офелия, сякаш вече бе станала маркиза и имаше право да кани всеки, когото реши. Нищо чудно, че Невил се е възпротивил, след като е преброил новодошлите. Аз бих постъпила по същия начин, ако поканените от мен гости поканят още петдесет и шест човека. Скъпа моя, това е действително крайно неблагоприлично.

По този въпрос нямаше две мнения и Офелия несъмнено също го знаеше много добре, но Сабрина никога не бе споменавала на лелите си за опитите на Офелия да се отърве от наложения й брак с нежелан годеник. Просто не й беше удобно да говори за поведението й, тъй като не го одобряваше, а на всичкото отгоре майка й бе добра приятелка на Хилари.

Последният замисъл на Офелия да покани половината представители на висшето общество от Лондон в Съмърс Глейд имаше за цел да вбеси маркиза. Но това бе, преди да се бе запознала със своя годеник и ако бе успяла да го види, несъмнено вече съжаляваше за своите машинации.

Всичките планове на Офелия и средствата за тяхното осъществяване бяха наистина изключително сложни. Сабрина се радваше, че повече няма да бъде замесена в тях. Беше възпитана да бъде пряма. Не беше в неин стил да крои пъклени планове, за да постигне желания ефект. Около Офелия никога не беше скучно, но Сабрина вече мечтаеше за малко скука, само и само да се отърве от подобен нездрав кипеж.

Надяваше се обаче да види още веднъж Дънкан Мактавиш, преди да тръгне от Съмърс Глейд, тъй като бе малко вероятно да го види някога повече, поне не и преди сватбата, на която със сигурност щяха да бъдат поканени. Сега, след като Офелия се бе върнала в Лондон, той най-вероятно също щеше да замине за там. Той обаче не се появи край входа. Не след дълго техният екипаж пристигна и те потеглиха.