Серия
Семейство Райд (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Heir, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 219 гласа)
Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Корекция
maskara (2009)
Сканиране
?
Сканиране
Ralna (2009)
Допълнителна корекция
hrUssI (2012)

Издание:

Джоана Линдзи. Наследникът

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2001

Редактор: Саша Попова

ISBN: 954-585-271-2


Глава 32

Събуди се с усмивка, все още под впечатление на чудесния сън. Беше сънувала, че се люби с Дънкан Мактавиш. Нищо толкова прекрасно и същевременна толкова малко вероятно не можеше да бъде истина. Убедеността й изчезна, когато забеляза захвърлените си на купчина върху пода дрехи и най-отгоре — фустите, изцапани с кръв.

Отпусна се на леглото и стоя дълго така замаяна. Припомняше си радостта, невероятното… щастие. Сигурно щеше да прекара целия ден в еуфорично вцепенение, ако на вратата не се почука. Това бе сигнал за пристигането на камериерката, която обслужваше и нея, и двете й лели. Младата жена хукна да скрие фустата, преди вратата да се отвори.

Така и не разбра как успя да издържи обличането и да слезе долу при Хилари и Алис, без да се издаде, че животът й се е променил из основи и едвам се сдържа от щастие. Искаше й се да сподели всичко, което се бе случило, но, разбира се, не можеше да го направи. Те може би щяха да разберат. Може би щяха да се развълнуват като нея и да се изпълнят с очакване за незабавно обявяване на предстоящата сватба. И точно поради това не можеше да каже нищо.

Дънкан не й бе предложил да се омъжи за него, макар да бе обявил, че ще говорят тази сутрин. Това всъщност може би означаваше, че щеше да й направи предложение сега. Тя поне го очакваше от него и бе една от причините да се чувства толкова щастлива, но същевременно щеше да му даде да разбере, че не е длъжен да го прави. Ако случилото се бе само един импулс от негова страна, тя нямаше да го принуди да се ожени за нея, като разкаже на други за станалото. Каквото и да последваше, тя нямаше да съжалява. И как можеше да съжалява, след като го обичаше? А ако той й предложеше брак, трябваше да го направи не защото лелите й настояват.

Нямаше търпение да отиде в Съмърс Глейд и да види Дънкан, затова накара Хилари и Алис да излязат по-скоро и да се качат на чакащата отвън карета. Беше малко смущаващо обаче да седи в същия екипаж, изпълнена с незабравими спомени за случилото се. Поруменя леко по време на краткото пътуване, но лелите й не забелязаха.

Пристигнаха навреме за закуската и двете стари моми, побързаха да отидат при бюфета. Племенницата им, която се надяваше първо да намери Дънкан, отклони поканата им да ги придружи. Но се натъкна на Рейфиъл, който очевидно бе твърдо решен да не я пусне.

Може би трябваше да му каже, че бе имал право, поне отчасти. На Дънкан не му трябваше „пробуждане“, както бе заявил Рейф, а просто възможност и тя му я бе предоставила снощи, побягвайки като обезумяла от имението. По този начин го бе накарала да я последва. Случилото се показваше много ясно защо младите дами имат нужда от придружител. Когато останеха насаме с мъж, който ги привлича, те се излагаха на изкушение в най-чиста форма, на което бе почти невъзможно да устоят.

Сабрина бе доста разсеяна и търсеше с поглед своя домакин из тълпата гости. Тя слушаше с половин ухо Рейфиъл, но все пак долови сухотата в тона му и отвращението му.

— Поводът за това празненство се промени и то се превърна в празнично — обясняваше й той. — Разбира се, това зависи от двете страни, но дълбоко се съмнявам, че която и да е от тях има кой знае каква причина да празнува. На лудо влюбените в ледената кралица глупаци със сигурност няма да им е до празнуване, макар че всъщност трябва да скачат от радост, тъй като това ги спасява от една по-лоша от смъртта съдба. А младите дами, които си въобразяваха, че имат някакъв шанс с уважаемия новодошъл, в това число и ти самата, скъпа, ще останат силно разочаровани.

Последната забележка накара Сабрина да попита:

— За какво говориш?

— Говоря за щастливата новина, която всъщност е абсурдна.

— Е, много ти благодаря за яснотата.

— Не ми се сърди, Сабрина. Просто предпочитам да не бъда първият, който ще ти го каже — въздъхна младият мъж и се отдалечи.

— Е, това определено ми обясни страшно много неща — измърмори раздразнено тя под нос.

Понечи да тръгне след него, за да го накара да й обясни по-добре за какво става дума, но в този момент в стаята нахлу Хилари и след като я видя, се насочи право към нея.

— Не мога да повярвам! — възкликна тя.

Разпознала признаците на приближаваща буря, Сабрина побърза по навик да поуталожи темперамента на леля си.

— Аз също — кимна тя, но веднага се усмихна. — И в какво не вярваме?

— Не си прави труда да изпробваш тази тактика върху мен, скъпа! Това е наистина прекалено невероятно, за да бъде отминато само с едно повдигане на раменете. А аз бях толкова сигурна, че този път съм отгатнала правилно. Това показва, че предположенията трябва да бъдат оставени на лондонските борсови брокери.

Младата жена премигна. Какво беше това, шега или сериозно изказване?

— Да не си купила акции?

Хилари изсумтя презрително.

— Не говоря за акции, а за прищевките на любовните връзки. Помня много добре как ти твърдеше, че това е само приятелство. Аз обаче бях убедена, че тук има нещо повече…

— Чакай малко — прекъсна я племенницата й, едновременно развеселена и започваща да губи търпение. — Как така съм замесена? За кой от моите приятели става дума?

Хилари я погледна намръщено.

— Не ми казвай, че още не си чула? Било е обявено снощи, очевидно веднага след нашето тръгване с Алис, затова научихме едва днес. Ти, разбира се, се прибра преди нас заради главоболието си, но все някой трябва да ти е съобщил вече? Тази сутрин никой не говори за нищо друго.

Всичко започваше да прилича все повече на безсмисления разговор, който бе провела току-що с Рейфиъл и бе достатъчно да я изпълни с неприятни предчувствия:

— Какво съобщение?

— Че бившите годеници са се сдобрили и са отново щастливо сгодени.

Сабрина пребледня. Зави й се свят и тя се хвана за ръката на леля си, за да се задържи. Хилари обаче не забеляза, тъй като все още не можеше да възприеме новината.

— Просто няма никакъв смисъл за мен, абсолютно никакъв. Защо трябваше да си създават всички грижи разходи около организирането на това събиране, да докарат тези млади дами тук, за да може господинът да избере, ако е знаел през цялото време, че случилото се не е нещо повече от дреболия, която може да бъде лесно поправена.

— Кой ако е знаел?

— Невил, разбира се. Надявам се осъзнава какво разочарование предизвика направеното от него съобщение. Празненство, как ли пък не. Това си е истинска трагедия.

Трагедия не беше. Но определено беше шок. Не, не можеше да се каже, че случилото се бе неочаквано — просто бе забравила за известно време, че това е най-вероятния изход. Значи Офелия е била права през цялото време за жалост, самата Сабрина — също. Случилото се предишната нощ бе само един импулс от страна на Дънкан, възможност, която един мъж не би пропуснал, а тя определено не бе се опитала да предотврати. Но не съжаляваше.

Онова, което я измъчваше и съсипваше, беше фактът, че след като я бе любил, бе отишъл да се сдобри с Офелия и да й поиска ръката. Ако между двете събития имаше малко време, дори само седмица, ударът щеше да бъде омекотен. Но очевидно случилото се в каретата бе катализатор, който му бе помогнал да осъзнае къде всъщност са истинските му чувства.

Точно в този момент Офелия влезе в стаята и бе поздравена с половин уста от неколцина от присъстващите. Тя обаче явно не забеляза, тъй като сияеше, опиянена от триумфа. Рейфиъл се бе оказал прав в едно — на никой не му беше до празнуване. Присъстващите тук млади мъже, с изключение на него самия, който очевидно никак не я харесваше, несъмнено бяха разочаровани, ако не и с разбити сърца, че отново нямаха никакъв шанс. И поне една от младите гостенки бе с разбити надежди…

Сабрина нямаше да понесе да изслуша отново самодоволните хвалби на Офелия. А знаеше, че щеше да й се наложи, ако й даде дори най-малък повод. Освен това й се струваше, че единственият начин да се отърве бе като си тръгне и то незабавно, преди лондончанката да я е забелязала.

— Не се чувствам добре, лельо Хилари.

— Изобщо не те виня, скъпа. И на мен ми се гади. Какво ще кажеш да се прибираме?

— Хайде.