Серия
Семейство Райд (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Heir, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 219 гласа)
Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Корекция
maskara (2009)
Сканиране
?
Сканиране
Ralna (2009)
Допълнителна корекция
hrUssI (2012)

Издание:

Джоана Линдзи. Наследникът

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2001

Редактор: Саша Попова

ISBN: 954-585-271-2


Глава 38

Валеше много силно и почти нищо не се виждаше. Дънкан стоеше край прозореца на дневната и наблюдаваше пороя, като се питаше дали Сабрина също гледа стихията. Тя обичаше дъжда, обичаше бурите, очевидно обичаше всичко, свързано с природата, независимо кое време на годината беше. Помнеше радостното й изражение, когато я изведе на терасата в дъжда…

— Не може постоянно да ме избягваш.

Гласът определено му подейства изнервящо, макар да бе видял отражението в прозореца. Поради мрачното време лампите в къщата вече бяха запалени, но вероятно щеше да види отражението й даже без тези светлини, заради светлорусите й коси и бялата кожа.

Не се обърна. Наистина не му се говореше с нея, за каквото и да било, най-малко пък за причината да я избягва. Все още не беше решил как да действа.

Можеше да й каже истината, че едвам я понася, но това вероятно само щеше да ги отчужди още повече дори преди сватбата. Всъщност, като се имаха предвид всички обстоятелства, това разрешение му се струваше идеално… поне за него самия. Другият вариант беше да се опита да се погоди с нея, да направи най-доброто от един нежелан брак. Не беше сигурен, че е в състояние да осъществи подобно нещо, а и то несъмнено рано или късно щеше да доведе до отчуждаване. Защо тогава да си прави труда?

Всъщност знаеше много добре отговора на този въпрос. Щеше да се постарае заради Арчи. Арчи искаше внукът му да се ожени и да му осигури наследници. Нямаше да получи тези наследници, както се надяваше, но Дънкан разполагаше с достатъчно време, за да го накара да види логиката във всичко това. Нямаше обаче да има никакви наследници, ако Дънкан не успееше да легне със собствената си съпруга.

— Какво ще си помислят хората?

Нима беше още тук? Младият мъж въздъхна в себе си и се обърна.

— Например, че не искаме да се оженим ли?

Сам остана изненадан от думите си. Те излязоха сами от устата му, въпреки вътрешната борба, която бе водил до преди малко. Толкова за намерението му да се преструва. Предпочиташе обаче истината, а и може би щяха да успеят някак си да намерят начин да се справят.

Тази мисъл го накара да се запита дали все пак не бе възможно Офелия да се промени или вече бе прекалено погълната от собствената си особа? Дали някога щеше да пожелае да я промени? Отговорът й показа, че това бе една обречена на неуспех кауза.

— Е, аз не желая да се омъжвам за теб — заяви тя. — Поне вече не искам, откакто дядо ти ми показа колко скучен ще бъде животът ми тук. Но ти… няма причина ти да продължаваш да се преструваш, Дънкан. Знаеш добре, че нямаш нищо против да се ожениш за мен. Несъмнено единственото, с което не си съгласен, е начинът, по които се сгодихме повторно.

Не може да се каже, че младият мъж изгуби напълно ума и дума, но все пак му бе необходимо известно време, докато достатъчно се окопити от изумлението, за да бъде в състояние да отговори:

— Никога ли не ти е минавало през ума, Офелия, че съвсем не за всички външният вид е най-важното нещо, че някои мъже предпочитат истински качества у момичето, за което се женят, вместо красиво лице?

Тя го гледа известно време неразбиращо, после се изсмя снизходително и отвърна:

— Получила съм стотици предложения за брак, които доказват противното, и повечето от тях бяха направени от мъже, които почти не ме познават. Какви изводи можеш да си направиш от това относно мъжките предпочитания?

— Какъв е моят извод ли? Ами те явно са те убедили, че твоята красота е единственото, което има значение. И те очакваше доста грубо събуждане, ако се бе омъжила за някой от тях, след като те опознае. Ще бъда откровен с теб. Не ми харесва държанието ти, не ми харесва злобата, която излъчваш, не ми харесва начинът, по който се отнасяш с хората, сякаш никой няма значение за теб.

— Ако мислиш…

Той прекъсна възмутения й отговор с цялото спокойствие, на което бе способен:

— Замълчи за момент и ме остави да ти обясня защо казвам всичко това. Ако ще се женим, а както изглежда, няма какво да ни спаси от такова развитие на нещата, ще можем да избираме само между две положения: или да живеем в мир един с друг, или да направим с общи усилия живота си ад. Но единственият начин да постигнем мира, е като промениш поведението си. Мислиш ли, че ще можеш да го направиш?

— В поведението ми няма нищо нередно.

Дънкан въздъхна.

— Ако дори не си в състояние да признаеш, че твоето високомерие и злобни намеци заслужават порицанието ми, тогава няма какво повече да говорим.

— Значи една дребна обида от моя страна е достатъчна, за да ме наречеш злобна? А не те ли интересува да разбереш защо те обидих? Не те ли интересува, че не исках да се омъжа за теб, че бях разярена, задето ме бяха сгодили за теб, без поне да ме попитат дали искам? Мечтаех да се отърва от годежа, това е всичко. Какво толкова лошо има?

— Имало е значи и други възможности. Най-очевидната от тях е да беше споделила с мен чувствата си и тогава щяхме най-приятелски да развалим годежа.

— Сигурно се шегуваш. Знаех добре, че видиш ли ме веднъж, нищо няма да може да те спре и ще пожелаеш да се ожениш за мен… освен ако не бъдеш предизвикан да анулираш годежа в момент на гняв, както и направи.

Разбра логиката на доводите й… Поне до известна степен. Той действително бе решил, че е невероятен късметлия, когато я видя. Незабавно бе запленен от красотата й, също както и другите мъже несъмнено. Ако тогава му беше казала, че не иска да се омъжи за него, може би щеше да се опита да я накара да промени мнението си поне, преди да я опознае и да открие, че не може да харесва създание като нея. Така че честността от нейна страна може би нямаше да промени нищо.

Но вместо да бъде честна, тя се бе опитала да го манипулира със своите обиди и бе успяла. А това съвсем не бе целият й план…

— Разпространяването на клюки с цел очерняне на моето име същата цел ли преследваше?

— Не ставай глупав — смъмри го Офелия. — Това изобщо не беше заради теб самия, а за да покажа на родителите си, че ти изобщо не си идеалният съпруг за мен, както си мислеха и по този начин да ги убедя да развалят годежа. Това обаче не се получи. Те бяха твърдо решени да ни оженят. Но нека не се преструваме, че ти пострада от това и нямаше как да не пострадаш, освен ако слуховете не се окажеха верни. Беше достатъчно хората да се запознаят с теб, за да установят, че слуховете са напълно безпочвени.

Младежът поклати глава.

— Нима не осъзнаваш колко противно е цялото това кроене на планове? Ако беше постъпила честно, може би нямаше да…

— Да не постигна нищо — довърши вместо него младата жена. Сега вече тонът й бе станал горчив. — Аз опитах този начин, Дънкан. Заявих на родителите си от самото начало, че не искам да се женя за мъж, когото не съм виждала. А сега ми кажи нещо, но честно. Ти как се почувства, като разбра, че си сгоден за жена, която не познаваш? — въздъхна тя. — Няма значение, явно не си имал нищо против, след като беше готов да го направиш.

Дънкан се изчерви, защото това не беше съвсем вярно. Неговата реакция на съобщението, че друг му е избрал съпруга, бе същата като нейната, или поне като такава, каквато му я представяше.

— Аз научих за това само няколко дни преди да дойда тук — призна той. — Достатъчно съм голям, за да си избера сам съпруга. Невил бе сгрешил, като е сметнал, че е в състояние да го стори вместо мен. Смятах да разваля годежа, но ме помолиха все пак да се запозная с теб и аз така и направих.

Сега бе неин ред да се изчерви.

— Е, аз откъде можеше да знам? — възкликна тя. — Но след като се възхищаваш толкова много на честността, кажи ми, щеше ли да анулираш годежа, ако не те бях обидила?

Тъй като току-що бе мислил върху това, той отговори, без да се бави:

— Не, поне не веднага. Ти си красавица, това не може да се отрече. Но нямаше да ми бъде необходимо много време, за да си дам сметка какво се крие под повърхността и да не го одобря. Нямаме обаче никакъв избор в това, което става сега и както разбирам, то е твое дело, тъй като ти си направила свой враг момичето, което ни видя заедно. Ако беше някой друг, а не тя, сега нямаше да се намираме в тази ситуация.

— Надали. Купуването на мълчание е деликатна и несигурна работа.

Дънкан завъртя очи към тавана.

— Не всички трябва да бъдат купувани. Някои хора, колкото и да не ти се вярва, биха разбрали и не биха искали да видят, че страдаме или животът ни се съсипва само заради някаква невинна среща, която може да бъде изтълкувана неправилно.

— Прекалено много вярваш в честността на човешката природа — смъмри го тя.

— Ти пък изобщо не вярваш. И така, отново се намираме в изходна позиция, вързани един за друг. А аз продължавам да искам да разбера дали си готова да се промениш. Можеш ли да престанеш да си създаваш неприятели, само защото не ти е допаднало нещо казано или направено от други хора? Можеш ли да се откажеш от кроенето на пъклени планове и жаждата за мъст? Можеш ли да престанеш да лъжеш единствено с цел да задоволиш нуждите си или…

— О, достатъчно — прекъсна го сухо младата жена. — Какво ще кажеш изобщо да престана да дишам?

— Сарказмът няма да ти помогне.

— Това не беше сарказъм. Ти, изглежда, си прекалено възвишен за моите вкусове, Дънкан. Защо тогава просто не признаем, че не си подхождаме и никога няма да си допаднем? Мислех, че няма да имам нищо против да се омъжа за теб, като те видях, но после размислих, особено след разговора си с лорд Невил, където ми бе обяснено подробно каква убийствена скука ще бъде животът ми тук. Повярвай ми, аз искам не по-малко от теб да се измъкна от този годеж. Готова съм дори да умолявам, представяш ли си, да умолявам Мейвис да си държи устата затворена. Но знам, че това няма да помогне. Тя ме мрази и вероятно винаги ме е мразила.

— Защо? — попита шотландецът. — Сигурно си направила нещо, за да я предизвикаш.

— Не бъди наивен. Не съм направила нищо друго, освен да се родя с тази външност, която изпълва със завист и ревност другите жени и това от своя страна предизвика враждебност от най-грозен вид. Те се опитват да го прикриват, но невинаги успяват. Мейвис, подобно на толкова други, просто се преструваше, че ми е приятелка, защото съм много популярна и за нея беше по-добре да бъде покрай мен. Мислиш, че не го съзнавам, но аз просто съм свикнала с това. Да не смяташ, че е лесно да не обръщаш внимание?

— Струва ми се, че ако не те смятах отговорна за всичката омраза, насочена към теб, щях да те съжалявам.

— Как смееш! — извика Офелия. — И ако искаш да се измъкнеш от тази ужасна ситуация, която, трябва ли да ти напомням, ти предизвика сам с проклетия си темперамент, тогава направи нещо! Не мога да препускам из цялата страна и да се опитвам да открия Мейвис, но ти можеш. Затова престани да страдаш, без да правиш нищо, и ни измъкни и двамата от тази каша.

И тя се отдалечи, като го остави в същото положение, в което го бе заварила — изгубил надежда за своето бъдеще. Как да намери Нюболт, когато не познаваше страната и нямаше представа даже къде да я търси? Офелия обаче имаше право. Той наистина страдаше и не разсъждаваше трезво. Беше позволил ситуацията да го потопи в такава болка, че вече не беше в състояние да види какъвто и да било изход. Но фактът, че не вярваше да има някакъв шанс за избавление не беше причина да не търси такъв.

Единствената му надежда оставаха хората, които дядо му беше изпратил да я търсят — хора с опит в подобни ситуации, поне така го беше уверил старецът. Но това не беше достатъчно успокоение, като се има предвид, че денят на сватбата неумолимо наближаваше.