Серия
Семейство Райд (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Heir, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 219 гласа)
Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Корекция
maskara (2009)
Сканиране
?
Сканиране
Ralna (2009)
Допълнителна корекция
hrUssI (2012)

Издание:

Джоана Линдзи. Наследникът

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2001

Редактор: Саша Попова

ISBN: 954-585-271-2


Глава 21

Сабрина спа непробудно до късно на другата сутрин. Алис влезе да я събуди и спомена бодро, че не разполага с много време, за да се приготви, защото каретата вече е готова и ги чака. Беше прекалено сънена, за да разбере за какво точно става въпрос, а леля й излезе от стаята, преди да успее да й зададе някакъв свързан въпрос или поне да разбере за каква карета става дума.

Но въпреки това не побърза. Спомни си предишната вечер и се отпусна с усмивка обратно върху възглавницата, за да се наслади още малко на спомена от снощните събития, както бе направила и когато си легна. Това всъщност бе причината да заспи чак призори и сега да се успи.

Хилари подаде през вратата и обяви:

— Всички са готови, скъпа, чакаме само теб. Побързай!

Вратата отново се затвори и Сабрина, вече обхваната от силно любопитство, отметна завивките и се втурна по коридора след леля си, която вече почти бе стигнала до стълбите.

— За какво сте готови? Да не би да съм забравила за нещо, което е трябвало да правим днес?

Хилари се намръщи.

— Малоумната ми сестра не ти ли каза? Тя трябваше да те събуди и да ти съобщи. Знаех си, че аз трябваше да го свърша.

— Спомена за някаква карета…

— О, значи ти е казала — промърмори разочаровано Хилари, простила се с надеждата да се скара хубавичко с Алис. — Хайде, побързай. Кочияшът чака вече повече от час.

Това изкуши Сабрина да погледне през прозореца на стаята си. Отпред отново ги чакаше каретата на лорд Невил, която изобщо не трябваше да е тук.

Ужаси я подозрението, което незабавно й дойде наум. Очевидно Дънкан беше забравил да каже на кочияша, че няма да има нужда от него тази сутрин и той бе дошъл да я вземе и отведе в Съмърс Глейд. И сега поради това недоразумение и двете й лели мислеха, че всички са поканени в Съмърс Глейд, заедно с Офелия.

Какво друго можеха да си помислят? От нея се бе очаквало да каже на Дънкан, че няма да ходи повече на неговите празнични вечери, не и без своята гостенка, и щом каретата бе тук, значи идваше да вземе всички. Нямаше какъв друг извод да си направят.

За момент си помисли да се върне в леглото и да остане цял ден в него. Искаше й се да удари Дънкан по главата със слънчевото си чадърче, задето бе забравил какво бяха говорили, и със сигурност щеше да го направи, ако бе време за носене на такива чадърчета. Представи си колко щеше да се вбеси той, когато Офелия се появи в дома му. Но всичко щеше да бъде по негова вина. Защо тогава изпитваше чувство за вина? Може би защото подозираше, че той щеше да обвини нея само защото Офелия бе нейна гостенка.

В крайна сметка реши да побърза. Избра една от утринните си рокли, която й отиваше най-много, не защото външността щеше да й помогне с нещо, а защото щеше да подсили смелостта й, ако се наложеше. Трябваше да предупреди лелите си, но така че Офелия да не чуе. Макар да не харесваше лондончанката, щеше да й е трудно да й обясни, че това всъщност не е поканата, на която толкова се бе надявала.

Ала всички я чакаха долу, така че нямаше как да говори с някоя от лелите си, без да се наложи да я дръпне настрани, а това със сигурност щеше да предизвика въпроси от страна на останалите две дами. Но всъщност изобщо не й се отдаде възможност да го стори, тъй като Офелия тутакси я сграбчи за ръката и я помъкна към каретата, изгаряща очевидно от нетърпение.

Краткото пътуване премина мъчително за Сабрина, която разиграваше в главата си всевъзможни варианти на развой на събитията, един от друг по-неприятни. Представи си даже как Дънкан ги изхвърля и четирите от дома си. Може би все още имаше шанс да предотврати това, като признае истината.

В крайна сметка именно нетърпението на Офелия даде възможност да предупреди поне лелите си, когато каретата пристигна в Съмърс Глейд и лондончанката изскочи първа навън, Сабрина хвана Хилари за ръката и прошепна припряно:

— Не трябваше да идваме! Дънкан не я е поканил.

Хилари я потупа по бузата и отговори, без капчица притеснение:

— В такъв случай е променил намеренията си, тъй като кочияшът ни съобщи, че е упълномощен да придружи всички, в това число и гостите, които се намират в дома ни.

Сабрина занемя от изненада. Тя постоя още известно време в каретата и най-накрая слезе. Не знаеше вече какво да мисли. Искаше й се да вярва, че Дънкан бе направил отново компромис, както бе постъпил вчера, само и само тя да може да отиде на празненството, но трябваше да бъде реалистка. Не знаеше какво се бе случило при вчерашната среща в странноприемницата. Може би той искаше да си върне Офелия, но не желаеше тя да разбира засега. В такъв случай Сабрина му бе дала великолепно извинение да я покани, за да бъде близо до него.

На Офелия, естествено, не й беше нужно много време, за да ги изостави. Когато Сабрина влезе в къщата, тя вече беше изчезнала, нетърпелива да намери лондонските си приятели и да им покаже, че отново е в играта. Беше свикнала да бъде център на вниманието, независимо къде се намира. А фактът, че беше тук, на празненството на своя бивш годеник, щеше да преобърне на сто и осемдесет градуса слуховете за нея.

Беше получила каквото иска. И плуваше отново в свои води — сред лондонското висше общество. Нищо чудно, че днес беше по-красива от всякога и до нея Сабрина, макар да бе облякла една от най-хубавите си утринни рокли, изобщо не се забелязваше.

Е, не й оставаше нищо друго, освен да приеме този факт и да се забавлява, доколкото може. Не че сега това щеше да бъде възможно. Днес нямаше да бъде като предишната вечер, когато Дънкан не се бе отделил от нея. Днес вече Офелия беше тук.

Бяха пристигнали навреме за закуската. Хилари и Алис вече се бяха нахранили, но Сабрина не бе успяла, затова влезе в източната трапезария, където сервираха храната. Неколцина от гостите очевидно също бяха станали късно или просто не обичаха да закусват рано. Рейфиъл Лок и сестра му бяха сред малцината, които пълнеха чиниите си, преди да седнат.

— Най-после сама — заяви той веднага щом я забеляза.

— Най-после ли?

— Е, през цялото време снощи се опитвах да измисля начин да те измъкна от ноктите на варварина и ето че сега се появяваш сама, без той да те следва по петите.

Сабрина се изчерви, но не заради себе си.

— Иска ми се да не го наричаш така. Той не е такъв.

Младият мъж се засмя.

— Разбира се, но все пак трябва да има нещо, с което да си правя каламбури, нали?

— Защо? — попита тя.

— Ами, първо, защото е много забавен, като се ядосва. Второ, защото го харесвам. И трето, защото някой трябва да го научи как да приема шегите и аз се нагърбих със задачата да го посветя в тънкостите на английския хумор.

— О, а аз си помислих, че това е проява на злост от твоя страна — отвърна Сабрина.

Събеседникът й избухна в смях, с което привлече погледите на всички присъстващи и накара сестра му да се приближи.

— Какво ти се струва толкова забавно тази сутрин? — попита тя, като прикри прозявката си.

— Това, че тази сутрин явно си била толкова сънена, та си забравила да напомниш на камериерката да закопчее последните няколко…

Бедното момиче изохка смутено и тутакси се обърна с гръб към брат си, като му нареди:

— Не стой така, ами ме закопчай!

Рейфиъл очевидно възнамеряваше да остави сестра си да стои дълго така, в очакване роклята й да бъде закопчана догоре. Сабрина я съжали, наведе се и прошепна в ухото й:

— Той се шегува. Всичко е наред. Изглеждаш прекрасно.

Манди хвърли обиден поглед към брат си и преди да се отдалечи, възкликна, искрено възмутена:

— Негодник!

Сабрина поклати глава. Събеседникът й беше много красив — и братът, и сестрата Лок се открояваха в това отношение — но той очевидно бе също така и непоправим шегаджия. В това нямаше нищо лошо по принцип. Тя самата също си падаше по шегите, но с една основана разлика, целта на нейните шеги бе да развеселява хората, не да ги дразни.

— Какво има? — попита с усмивка той, като видя да клати глава насреща му.

— Много лошо от твоя страна.

— Може би — съгласи се Рейфиъл, — но това поне я разбуди, нали? Не можех да я оставя да изглежда като сънливка, когато всъщност е дошла да си търси съпруг. Колкото по-скоро го направи, толкова по-скоро ще се отърва от ролята на неин компаньон.

— А, значи всичко е било за нейно добро?

— Разбира се. Само не ми казвай, че наистина си ме помислила за негодник. Това със сигурност ще ми разбие сърцето.

Сабрина отхапа от наденичката, изпечена в тесто, и посочи към масата.

— Ей там има сервирани сърца и бъбречета, ако имаш нужда да замениш своите.

— Уф! — изпъшка той, но широко й се усмихна. — Имаш късмет, скъпа, че не съм от онези, които се обезкуражават така лесно. Може би ще са ми необходими още няколко дни, докато те убедя да се омъжиш за мен. Щом осъзнаеш колко идеално си подхождаме, ще се предадеш.

Тя се засмя — очевидно това бе новата посока на шегичките му.

— Двамата с теб не си подхождаме изобщо и ти добре го знаеш.

— Разбира се, че си подхождаме — настоя младият мъж. — Предците и на двама ни са херцози.

— Но моите предци са свързани със скандал, който, уви, не може да бъде забравен — напомни му тя.

— Е, моите пък се хранят със скандали.

— И на коя маса ги сервират сутрин?

Рейфиъл се засмя достатъчно гръмко, за да привлече отново погледите към тях. Сабрина започваше да се забавлява, но същевременно се чудеше защо този млад благородник й обръща такова внимание. Това със сигурност щеше да породи клюки, ако той не се отделеше от нея в най-скоро време. Беше прекалено известен, за да не стане така.

Но в крайна сметка реши, че Рейфиъл просто е отегчен и се чуди как да си прекара времето. Всеки, който се опита да свърже името й с неговото, беше истински глупак, затова нямаше смисъл да се притеснява.