Серия
Семейство Райд (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Heir, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 219 гласа)
Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Корекция
maskara (2009)
Сканиране
?
Сканиране
Ralna (2009)
Допълнителна корекция
hrUssI (2012)

Издание:

Джоана Линдзи. Наследникът

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2001

Редактор: Саша Попова

ISBN: 954-585-271-2


Глава 44

Всичко стана много бързо. Рейфиъл напъна вратата с рамо, защото не отговориха достатъчно бързо, счупи ключалката — имаше наистина силно рамо — и измърмори:

— Какво е това, по дяволите?

После се строполи на пода.

На светлината на фенера, който бяха поставили край задния вход, Дънкан видя, как приятелят му пада, забеляза оръжието в ръката на човека, който го бе ударил по главата с него, и се хвърли върху него. Чу се изстрел.

Прозвучаха писъци някъде в предната част на къщата на горния етаж. Изстрелът проехтя оглушително над квартала в смълчания нощен час. Миризма на барут изпълни въздуха. Куршумът мина на косъм от врата на Дънкан и го разгневи още повече, което го накара да разкървави хубавичко лицето на нападателя.

Трябваше да подходят по-предпазливо, а не с нетърпението, което ги изпълваше. Но след като бяха търсили два дни подред, най-сетне едно момче ги бе довело дотук през някакви задни дворове. Бяха им затръшвали вратата в лицето, подире им бяха лаяли кучета, а сега се беше наложило да прескачат зидове, вместо да минат нормално по улицата, само за да намерят празна, поне на вид, къща… Е, всичко това определено нямаше как да не ги разтревожи.

Дънкан се замисли за миг кого ли бе повалил на земята. Едва ли беше Джон Нюболт. По-скоро някой от неговите слуги, който, напълно разбираемо, се бе втурнал с оръжие в ръка, за да види кой се опитва да се промъкне в къщата. По дяволите! Сега щеше да се наложи да дават обяснения. Властите несъмнено щяха да пристигнат скоро след цялата тази тупурдия.

Провери дали Рейфиъл не е мъртъв. Жив беше, вече идваше в съзнание и започваше да охка. Дънкан отиде да вземе фенера. Момчето, естествено, бе офейкал.

Върна се в стаята и тъкмо успя само да остави фенера на масата, когато на вратата, която водеше към вътрешността на къщата, се появиха нови двама мъже. Единият насочи пистолет към гърдите му. Шотландецът не се беше сетил да вдигне от пода пистолета, изпробван върху приятеля му.

— Кво е туй, по дяволите?

— Кво става тук?

— Дребно недоразумение, струва ми се — обясни Дънкан. — Идвам да се срещна с Джон Нюболт, или по-скоро с неговата братовчедка. За него ли работиш?

Двамата се спогледаха и единият отвърна:

— Разбира съ, но часът изобщо не е подходящ за посещения. Ела утре сутрин.

— Ще остана. Налага се. За теб е все едно и също.

— Шъ си тръгнеш, иначе лошо ти съ пише — заяви мъжът, който държеше пистолета и го размаха пред лицето на Дънкан, да не би случайно да не го е забелязал.

Но другият неочаквано се намеси:

— Добре, шъ ви заведем при мистър Нюболт. Той сигурно шъ съ зарадва да си има компания.

Радостта, с която бяха изречени тези думи не беше първото предупреждение за Дънкан, че нещо не е наред. Като говореха за Нюболт, мъжете употребиха „мистър“, вместо „лорд“.

Фенерът, който бе донесъл, осветяваше късия коридор и даже отчасти големия вестибюл. Младежът съжали, че не го взе със себе си. Придружителите му трябваше да се сетят за това. Беше странно къщата да тъне в мрак, освен ако всички не бяха заспали. Тези мъже обаче бяха напълно облечени, следователно не бяха станали от леглата си, за да проверят какъв е подозрителния шум в задната част на къщата.

Въпросният шум обаче очевидно бе разбудил всички обитатели на къщата, включително и намиращите се на горния етаж. Поне това си помисли, когато с ъгълчето на окото зърна края на женска пола в горната част на стълбата. Понечи да завие натам, но усети, че дулото на пистолета се забива в гърба му и го принуждава да продължи напред.

Това бе последното предупреждение, от което се нуждаеше. Щеше да обяснява после, ако бе сгрешил. Завъртя се рязко към мъжа зад себе си, изби оръжието му и стовари юмрук в носа му. Онзи политна назад, падна възнак върху някаква маса и не помръдна повече.

Другият, който сега се намираше зад Дънкан, изръмжа и скочи върху гърба му, като го стисна за гърлото и започна да го души. Начинанието му бе обречено на неуспех, но той явно реши, че е постигнал целта си, защото се изсмя тържествуващо. Шотландецът, който вече достатъчно се бе разярил, преметна мършавия мъж и насочи юмрука си право в лицето му, но той извика и изгуби съзнание, преди да бе успял да го удари. Отвратен, Дънкан го пусна на пода.

И тогава, за свое изумление, дочу глас, който разпозна веднага, въпреки яростта си.

— Как можа да застанеш срещу дулата на оръжията им?

Вместо да отговори, той попита на свой ред:

— Какво, по дяволите, правиш тук?

Жената също не отговори, все още под впечатлението на изживяния ужас.

— Той можеше да те убие на място!

Тогава младият мъж осъзна кое е причинило гнева й и рече:

— Когато те очаква мрачно бъдеще, заплахите и опасностите нямат същото значение, както ако животът ти е хубав.

— Това е безразсъдство, каквото и да говориш.

Той нямаше намерение да оспорва твърдението й.

— А сега ти отговори на моя въпрос.

— Да… ако си се погрижил за всичките.

— Кои всички?

— Нещастниците, които нахлули тук и държали Мейвис и Джон като пленници почти седмица. Общо четирима са.

— Досега се натъкнах на трима…

— В такъв случай ние ще се заключим горе, докато приключиш. Но бъди предпазлив. Поне трима от тях имат пистолети и… — Тя млъкна, защото на предната врата се заблъска. — Това е вероятно Мики, нашият кочияш. Пусни го. Той ще ти помогне да намериш последния. А Джон е в мазето. Моля те, провери дали е добре.

Дънкан остана неподвижен за секунда, след като тя изчезна в тъмния коридор. Все още не можеше да повярва, че я бе срещнал тук, както и че се бе държала така мъжки. Но после се усмихна, като се сети за гнева й, породен от краткия му сблъсък с опасността.