Серия
Семейство Райд (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Heir, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 219 гласа)
Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Корекция
maskara (2009)
Сканиране
?
Сканиране
Ralna (2009)
Допълнителна корекция
hrUssI (2012)

Издание:

Джоана Линдзи. Наследникът

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2001

Редактор: Саша Попова

ISBN: 954-585-271-2


Глава 45

Сабрина се върна в стаята при Мейвис, откри опипом резето и залости вратата. Все още беше изумена, че вратата не беше заключена отвън, както я бе заварила, когато я доведоха като пленница в помещението. Вероятно толкова бе ядосала с приказките си онези нехранимайковци, че бяха забравили да заключат вратата, след като я натикаха в стаята. Ако знаеше, двете с Мейвис вече щяха да са напуснали къщата и сега щяха да седят в чакащата отпред карета. А изпратените от тях представители на властта щяха да освободят братовчеда на Мейвис. Не че това вече имаше значение.

— Спасени сме! — извика тя. — Е, почти, или по-точно — в момента ни спасяват, затова ще трябва да стоим тук, докато всичко приключи.

— Кой е нашият спасител?

— Дънкан Мактавиш.

— Но какво прави той тук?

— Търси теб, струва ми се. Лорд Невил е изпратил хора да те търсят, откакто си напуснала Съмърс Глейд. А и родителите ти са разбрали, че не си там, където са мислили.

— О, чудесно, сега ще трябва да давам обяснения — изпъшка Мейвис. — И защо ме е търсил Бърмингдейл? Освен, ако… хмм, няма значение.

— Всичко е наред — увери я приятелката й, разбрала накъде бие. — Знам какво си видяла онази нощ в Съмърс Глейд.

— Така ли?

— Да, Дънкан ми каза.

— Е, това, струва ми се, не би трябвало да ме изненадва. Двамата изглеждахте много интимно.

— Да, сигурно — отвърна Сабрина с глас, който й изневери. Трябваше да се овладее и да не позволи на мисълта, че двамата са близки да се отрази отрицателно върху самообладанието й в един такъв момент. — Но ти защо напусна празненството така внезапно онази нощ?

— А ти защо го напусна?

Сабрина премигна.

— Моля?

— Видях как изтича от Съмърс Глейд по-рано същата вечер и как Дънкан побърза да те последва. Надявах се, наистина се надявах, че от това ще излезе нещо, че той ще ти поиска ръката. — Тя въздъхна. — Но, изглежда, е искал просто да се увери, че си добре, тъй като само след час той се срещна с онази вещица. Очевидно се бяха сдобрили. Това беше последният удар за мен. Офелия отново беше победила. Тя получава всичко, което пожелае.

— Май е точно така, нали? — въздъхна на свой ред Сабрина.

— А аз започвах да си мисля, че светът наистина става нормален, когато Дънкан развали годежа си с нея. Тя започна всичко, но пъклените й планове се обърнаха срещу нея самата. Прекалено късно бе осъзнала каква изгодна партия изтървава. После открих, че това е било само временно, че в крайна сметка тя щеше да го получи… дойде ми прекалено много. Жени като Офелия побеждават, независимо как действат. Наистина не е справедливо! При това да спечели отново, веднага след като се опита да очерни името ми и да убеди всички, че съм лъжкиня, което изобщо не е вярно… Това ме разстрои. Трябваше да се махна, и то незабавно, преди да съм станала за посмешище.

Сабрина я разбираше много добре, тъй като съвсем същото се бе случило с нея самата. Тя трябваше да си тръгне поради същата причина — преди сълзите, които не бе в състояние да сдържа повече, да са я поставили в глупаво положение.

— Значи дойде направо тук?

— Да. Имах нужда да остана малко насаме, да премисля случилото се, за да не се измъчвам излишно. Мислех, че това ще ми отнеме един-два дена… но онези скитници промениха плана ми.

— Относно времето — да, но не и относно желанието ти да се усамотиш. Изолацията подейства ли ти както се бе надявала?

— Да. Стигнах до заключението, че винаги ще ненавиждам хора като Офелия. Тя е навредила прекалено много, за да й бъде простено, и не само на мен. Но няма да позволя това да ме разстройва повече. Просто от сега нататък ще стоя далече от нея и ще опитам да забравя за съществуването й.

— След като винаги си я мразила, защо тогава беше в компанията й?

— Защото не съм я мразила винаги. С нея сме приятелки от деца, представяш ли си! Бяхме много близки, достатъчно близки, за да ходя често у тях и да виждам как родителите й я глезят. Затова си обяснявам донякъде защо е такава. Аз все й прощавах… докато не срещнах Александър.

— Александър ли?

— Мъжа, в когото се влюбих. Той ме ухажваше. Познаваше Офелия и ме уверяваше, че красотата й изобщо не го впечатлява. На нея не й хареса, че той я пренебрегва и се зае да промени положението. И в същия ден, в който тя започна да му обръща внимание, той бе причислен към тълпата глупаци, които я „боготворяха“. Престана да идва у нас. Започна да ходи у тях. Бях съсипана. И най-лошото — знаех, че Офелия не го искаше за себе си, просто бе ядосана, задето той не й обръща достатъчно внимание. Веднага щом Александър започна да я боготвори, тя забрави за него. Той се опита да поднови ухажването си към мен, но аз вече не го исках. Другите приятелки на Офелия може и да нямат нищо против да се задоволяват с нейните „остатъци“, но не и аз. Трябваше да му простя. Знаех, че това, което бе изпитвал към Офелия, не е било истинско — просто преклонение пред красотата й. Но аз бях прекалено твърда и в крайна сметка той се ожени за друга.

— Съжалявам.

— Недей. В голяма степен това се дължеше на собствения ми инат и гордост.

— Но по-късно продължихте да бъдете приятелки, нали? Или това се е случило наскоро?

— Сложих край на приятелството ни още тогава, но тя дойде и ме умоляваше да й простя, закле се, че не се е опитвала да ми го отнеме и ако той е можел да насочва така лесно вниманието си към някоя друга, значи не ме е заслужавал. Позволих й да ме уговори, защото бяхме много близки приятелки. Но отношенията ни вече не бяха същите и постепенно аз се изпълвах с все повече и повече горчивина, като наблюдавах как манипулира хората, само и само винаги да става нейното, наблюдавах злобните й интриги, които пускаше в действие, когато някой предизвикаше завистта й. Даже в един момент ти стана една от жертвите на нейната завист.

— Аз ли?

Сабрина едва не се изсмя при мисълта, че някой може да й завижда, камо ли Офелия.

— Вероятно няма да ми повярваш, след като тя ме обяви публично за лъжкиня, но тя е тази, която подкладе отново вашия стар семеен скандал. И не беше просто неволно изпускане. Направи го нарочно, когато забеляза, че неколцина от обожателите й те обграждат с вниманието си. Това я изпълни с ревност. Не говоря за нормалната ревност. Тя никога не е изпитвала интерес към определен мъж, за да ревнува по нормалния начин. Тя просто не може да понася да не бъде абсолютният център на внимание. Просто реших, че трябва да знаеш това, след като явно все още си близка с нея.

Сабрина не можеше да повярва на ушите си. Не се съмняваше в казаното от Мейвис. Просто й се струваше прекалено крайно Офелия да извърши подобно нещо заради някаква толкова дребна причина. Избухването на стария скандал и съсипването на шанса й да се омъжи не я бяха направили нещастна. Но ако беше някое друго момиче, което взема по-присърце този въпрос, резултатът можеше да бъде катастрофален. Нима Офелия не се замисляше за последствията от своите действия? Или просто не я интересуваше кого и как ще нарани?

— Вече си давам сметка, че Офелия никога не ми е била приятелка — призна Сабрина.

— Добре. Поне не се заблуждаваш като бедните Едит и Джейн. Аз самата най-сетне започнах наистина да я презирам и единствената причина да продължавам да бъда около нея беше очакването, надеждата някой, който и да е, най-после да я постави на място. Исках да бъда там, за да го видя. Знам, че е дребнаво от моя страна. Но тя никога не е получила това, което заслужава, и вероятно никога няма и да го получи.

— Може би ще ти стане по-добре, ако разбереш, че Дънкан всъщност не иска да се жени за нея.

— Каква беше тогава тази любовна среща?

— Това, на което си се натъкнала, съвсем не е било такова, каквото ти се е сторило.

— О, хайде, Сабрина, не бъди наивна — смъмри я Мейвис. — Офелия бе полуоблечена. Очевидно се готвеха да си легнат.

— В стая, в която тя спи с още толкова други момичета? При положение, че всяко едно от тях може да се върне във всеки момент?

Мейвис се намръщи.

— Изобщо не помислих за това. Какво тогава е правил той там?

— Дал е воля на гнева си, така поне ми каза. Искал е да получи от нея отговор на някои въпроси, нищо повече.

— Виж, това не ме изненадва. Всеизвестен факт е способността й да вбесява хората и в резултат на това те правят неща, които не биха направили по принцип.

Сабрина се изчерви, тъй като приятелката й бе описала съвсем точно собствената й реакция онази вечер.

— Но те наистина са отново сгодени, защото тя убедила семейството му, че ти ще разпространиш клюката, за да й навредиш. Точно заради това те търси и лорд Невил. Той не иска Дънкан да се ожени за нея. Дънкан също не желае да се свързва с нея. Но съвестта не му позволява да постъпи другояче, след като неговият собствен гняв го бе накарал да отиде в стаята й и би довел до окончателното й компрометиране, ако не се оженят.

— Мили боже, искаш да кажеш, че го е спечелила заради мен? Както излиза, че аз й го поднесох на тепсия? О, не, в никакъв случай! Ако това е единствената причина, поради която той се жени за нея, тогава може да има уверението ми, че няма да изрека никога пред никого това, което видях. Проклетата й репутация е абсолютно гарантирана, стига тя да не получи това, което иска.

Сабрина се усмихна, изпитала огромно облекчение заради Дънкан.

— И аз си мислех, че ще реагираш така.