Серия
Семейство Райд (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Heir, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 219 гласа)
Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Корекция
maskara (2009)
Сканиране
?
Сканиране
Ralna (2009)
Допълнителна корекция
hrUssI (2012)

Издание:

Джоана Линдзи. Наследникът

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2001

Редактор: Саша Попова

ISBN: 954-585-271-2


Глава 50

Дънкан се извърна бавно към нея. Тя бе спряла някъде по средата на стълбището. Гневът, който породи забележката й, бе потушен почти веднага от мисълта, че, слава богу, от днес нататък никога повече няма да му се налага да има нещо общо с нея.

Затова тонът му почти не издаваше доколко не може да я понася, когато отговори:

— Ако бях варваринът, на когото продължаваш да ме оприличаваш, нямаше да се сгодим отново, дори всички гости в Съмърс Глейд да ме бяха видели в стаята ти през онази нощ. Нямаше изобщо да се замисля за твоята репутация.

— Но ти беше отговорен за случилото се! — припомни му тя и почервеня цялата.

— Да не искаш да кажеш, че варварите все пак поемат своята отговорност?

— О, добре, не си варварин.

— Невероятен ден! Струва ми се, че ще припадна — засмя се презрително Рейфиъл. — Ледената кралица оттегли думите си.

Офелия се обърна и го изгледа изпепеляващо, но в този миг забеляза Мейвис. Не успя да прикрие изумлението си и забравила напълно за другите трима в подножието на стълбището, тя се спусна надолу към своята някогашна приятелка.

— Мейвис, знаех си, че ще дойдеш, преди да е станало прекалено късно! Знаех, че няма да забравиш годините на нашето приятелство. Трябва да ми простиш. Не може да ме оставиш да страдам до края на живота си заради някакви си думи, които, както знаеш, даже не съм изрекла сериозно.

Дънкан завъртя очи, като чу как изглеждаше в нейните очи перспективата да бъде омъжена за него. Междувременно Сабрина и Рейфиъл също се приближиха към Мейвис. Тя изглеждаше съвсем объркана. Най-сетне попита:

— Преди да е станало прекалено късно ли?

Погледна към Сабрина за потвърждение. Тя й се усмихна и кимна. Можеше да се забележи как товарът се смъкна от плещите й и в този момент тя проумя, че може да си поиграе на котка и мишка със своята неприятелка.

Офелия обаче също не пропусна смисъла на този въпрос.

— Мислела си, че вече сме женени? Значи си дошла тук да злорадстваш?

— Да не би да се казвам Офелия? — отвърна Мейвис. — Ти си царица на злорадстването, не аз.

Офелия се наежи. Виждаше се, че просто не смее да върне обидата, както го бе правила досега. Все пак й бе необходимо известно време, докато се овладее и спре отровния си език зад зъбите. Значи все още смяташе, че има нужда от сътрудничеството на някогашната си приятелка.

— Какво тогава правиш тук?

— Както каза, мислех, че вече сте се венчали. Напълно логично е в такъв случай да се отбия, за да пожелая щастие на младоженците, нали?

Офелия изсумтя презрително.

— Щастие? Когато се презираме един друг?

Мейвис се престори, че не й вярва.

— Искаш да кажеш, че е възможно да съществува мъж, който да не се строполи в краката ти от обожание? Шокирана съм, наистина.

Офелия стисна устни и понижи поверително глас с надеждата да я чуе само Мейвис.

— Той не е англичанин — заяви тя, сякаш това бе единственото възможно обяснение.

— Значи е голям късметлия, ако това е единственото необходимо условие да не бъде заслепен от теб.

— Необходимо е много по-малко — възпротиви се с усмивка Рейфиъл.

Това напомни на Офелия, че не е сама.

— Имаш ли нещо против да ни оставиш? Имам поверителен разговор.

— Нямам нищо против. Но не означава, че ще ви оставя. Не, в никакъв случай, тъй като за нищо на света не бих искал да изпусна това, уверявам те.

— Да изпуснеш това ли? Да видиш как ме унижават? Нима всички ме мразите толкова много?

Никой не отрече твърдението й и вероятно тази бе причината страните й да пламнат. Прииска й се да избяга. Да се махне. Но все още не можеше да остави Мейвис, ако имаше дори и най-малка надежда да я накара да промени мнението си в нейна полза.

Затова се опита да не обръща внимание на тримата натрапници, каквито бяха те според нея, и се обърна отново към Мейвис. Но тя я наблюдаваше с любопитство.

— Двама мъже, Офелия? — възкликна с престорено недоверие тя. — И нито един от тях не е омаян от великолепната ти особа? Това не ти ли говори нещо?

— Какво искаш да кажеш пък сега? — попита тя нетърпеливо.

— Че може би причината не е в тях? Може би е в теб? Нещо си объркала, Фили. — Мейвис използва детското име, което Офелия бе забранила на приятелките си отдавна да използват. — Напоследък прекалено често показваш истинската си природа, преди да успееш да заблудиш с претенциите си новопоявилите се. Просто хората не са толкова слепи, колкото ги мислиш. Някои дори виждат, че под красивата външност, която представяш пред света, няма нищо друго, освен черен, смразяващ до мозъка на костите лед.

Последната забележка накара Офелия да изхълца. Но все още не можеше да остави събеседничката си, колкото и да й се искаше да го направи.

Дънкан също започваше да се безпокои от думите, които чуваше. Все пак Мейвис очевидно нямаше да помогне. Явно Офелия също достигаше до това заключение. Ако само преди минути Сабрина не го бе уведомила за причината за идването на Мейвис, разговорът, на който ставаше свидетел, щеше да го съсипе.

— Приключи ли с нападките по мой адрес? — попита остро Офелия. Всички усетиха обидата в гласа й, макар тя да се прокрадна само за миг.

Всички, с изключение на Мейвис, но дори да я бе усетила, надали щеше да сложи край на тирадата си. Това бе нейното отмъщение и Дънкан постъпи достатъчно мъдро да стои по-далеч, макар вече да започваше да изпитва съжаление към русата красавица.

— Откога истината е обида? — възпротиви се Мейвис.

— Добре тогава, значи аз съм възможно най-неприятната особа. Моят годеник вече ме увери в това. Дори Лок го потвърди. След като има толкова много доказателства срещу мен, трябва да е така.

Сега вече и Мейвис усети болката й, но не се трогна.

— О, моля те! — възкликна презрително тя. — Не мисли, че можеш да прилагаш тази тактика към мен, Фили. Забравяш, че те познавам. Знам, че използваш всички възможни трикове, за да получиш каквото си решила.

— Аз също те познавам и двете знаем, че в крайна сметка ще съжаляваш за това, което наговори тук. Просто не е в природата ти да бъдеш толкова отмъстителна. Знаеш, че предпочиташ да ми простиш. Познаваме се прекалено отдавна…

— Помня, че веднъж вече ти простих — прекъсна я рязко Мейвис. Този път кипящият в нея гняв се изля на повърхността. — Но от това не излезе нищо хубаво. Ти си остана същата. И продължи да съсипваш живота и на другите, както направи с моя.

— Честно, Мейвис, нали и двете бяхме единодушни, че за теб бе по-добре да се отървеш от Александър.

— Ти се опита да ми пробуташ тази версия като утеха, но тя не свърши работа. Сърцето ми все още не може да приеме загубата. Вместо да я превъзмогна, аз се изпълних с такава горчивина, че вече сама не мога да се позная. И единствената причина да търпя присъствието ти през цялото това време е надеждата да видя рано или късно как и ти страдаш.

Последното разкритие очевидно изненада Офелия и я накара да се възпротиви.

— Мейвис, не е възможно да ме мразиш толкова много?

— Така ли? Все още ли не си дала сметка, Фили, че никой не те харесва? Ти нямаш един истински приятел, защото винаги използваш хората около себе си. И противно на това, което си мислиш, ние не сме чак толкова глупави, че да не го осъзнаем.

— Не е вярно — отвърна с тъничък глас Офелия. — Джейн и Едит все още са ми приятелки.

— Нима? Значи са дошли за сватбата ти? Сватбата на своята „най-добра“ приятелка? — Мълчанието на Офелия бе достатъчно красноречиво, както и отчаяното изражение, което се изписа за момент на лицето й. Усмивката на Мейвис, макар да не можеше да се нарече точно „усмивка“, отразяваше триумфа й. — Така си и мислех — додаде тя. — Дори Джейн и Едит прозряха най-сетне истината. Но как би могло да бъде иначе, когато ти се нахвърли срещу мен пред тях? Те знаят вече, че не могат да ти имат доверие. Разбира се, всъщност винаги са го знаели, след като прекарваха по-голямата част от времето си с теб в опити да успокоят наранената ти гордост, защото знаеха, че можеш да обърнеш злобата си към тях, както към всеки друг.

— Никога не бих го направила.

— Мили боже, Офелия, лъжи другите колкото си искаш, но изобщо не се опитвай да излъжеш мен! Аз бях до теб, когато насочваше отровния си език към тях и си им причинявала кога по-големи, кога по-малки неприятности. И за какво? Заради някаква дреболия, която даже не заслужаваше да бъде спомената, но която, кой знае защо, те засягаше. Но ти приемаш нещата лично, защото мислиш, че всичко трябва да се върти около теб.

— Какво да правя, така съм устроена.

Мейвис поклати глава.

— И какво от това? Ти просто никога не си се опитвала да бъдеш друга. Предпочиташ да се извиняваш дори пред самата себе си за твоите злополучни връзки. Това нищо ли не ти подсказва, Фили? Не виждаш ли, че продължаваш да се държиш като упорито дете? Че никога няма да пораснеш? Не е ли крайно време да го направиш?

— Достатъчно. Изрази се съвсем ясно.

— Така ли? Но думите ми успяха ли да ти отворят очите? Ще измислиш твоите поредни извинения, ще ме наречеш глупачка и лъжкиня, и ще продължиш да живееш безгрижно както досега, без да обръщаш внимание на ничие мнение, освен на твоето собствено, както направи отново и сега.

— Не виждам как мога да си живея безгрижно, след като съм обречена да го правя тук… Мейвис, умолявам те! Ето, казах го. За това ли дойде? Да ме чуеш да те моля? Щастлива ли си сега? Моля те, не ме карай да се омъжа за човек, който ме презира.

Мейвис поклати отново глава.

— Виждаш ли каква егоцентричка си, Фили! Никога не би ти минало през ума, че може да съм дошла заради лорд Дънкан, нали? Аз обаче съм тук точно заради това — да сложа край на една трагедия, каквато би бил бракът с теб за когото и да било. Мълчанието ми е гарантирано, но не заради теб. Не бих ти помогнала даже да те видя да се давиш. Правя го заради Дънкан, тъй като нито един мъж не заслужава да бъде окован с теб до края на живота си. — Това бе последното, което имаше да каже младата жена. Тя заобиколи бившата си приятелка, като застана с гръб към нея, и се обърна към младия шотландец. — Лорд Дънкан, съжалявам, наистина много съжалявам, че не ви уверих в мълчанието си още снощи. Почти позволих на огорчението си от Офелия да накърни почтеността ми. Но знам, че това не е извинение.

— Не, не се тревожете — усмихна й се той. — Облекчението ми е толкова голямо, че не съм в състояние да изпитам нищо друго, освен безкрайна благодарност.

Тя кимна, все още смутена, задето го бе оставила да страда дори само още един ден. След това се обърна към Сабрина, взе ръката й и я стисна.

— Благодаря ти, че ми напомни колко неегоистично и стоплящо сърцето е истинското приятелство. Отсега нататък с гордост бих те наричала моя приятелка, ако нямаш нищо против?

— Разбира се — отвърна младата жена. — Но говориш така, сякаш си тръгваш.

— Действително си тръгвам. Не мога да отлагам повече. Трябва да се прибера у дома. Предполагам, че баща ми вече е изготвил дълъг списък с наказания и съм си заслужила всяко едно от тях.

Офелия се измъкна незабелязано. Знаеше, че тях това не ги интересува. Знаеше също така, че не е в състояние да сдържа повече това, което чувстваше и бързаше да се усамоти, за да му даде воля. Изтича нагоре по стълбите, но когато зави по коридора на втория етаж, се сблъска в Рейфиъл Лок.

Той също се бе измъкнал незабелязано, малко преди нея самата, с намерението да я издебне насаме. Беше смаян от изречените от Мейвис Нюболт обвинения, все неща, за които не бе и предполагал, и смяташе, че Офелия не е достатъчно разкаяна за всичко, което бе направила.

Затова бе решил да й каже и своето мнение по този въпрос. Но не беше очаквал да види стичащите се по красивото й лице сълзи.

— За бога, ама те са истински, нали? — възкликна той, като я отдалечи от себе си и докосна с пръст мократа й буза. — И реши да не ги споделяш с никого? Впечатлен съм.

— Остави… ме — промълви задавено тя.

Той обаче не го направи. Несръчно и смаян от собствения си импулс, я придърпа отново към гърдите си и й даде възможност да склони на рамото му. Беше ужасяващо да се превръща по собствена воля в кърпичка за нечии сълзи и в случая несъмнено щеше да съжалява за стореното.

Въздъхна, но вече не можеше да направи нищо по въпроса. Слабото тяло на Офелия трепнеше от напиращите емоции. Невероятно беше колко много сълзи се изляха на рамото му. Но той не си и помисли, че ледът в нея се е разтопил. И никога нямаше да си помисли подобно нещо. Семейство Лок никога не бе възпитавало глупаци.