Серия
Семейство Райд (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Heir, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 219 гласа)
Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Корекция
maskara (2009)
Сканиране
?
Сканиране
Ralna (2009)
Допълнителна корекция
hrUssI (2012)

Издание:

Джоана Линдзи. Наследникът

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2001

Редактор: Саша Попова

ISBN: 954-585-271-2


Глава 46

Сабрина бе очаквала Дънкан да почука всеки момент на вратата им. Не беше забравила, че я бе залостила и тя не може да се отвори без нейна помощ.

Сега обаче на прага стоеше четвъртият нехранимайко с ключ в ръка. Той беше най-спретнатият от четиримата и единственият без оръжие… Поне тя не го беше видяла да носи такова. Което не означаваше, че няма нещо скрито под дрехите си само защото й се бе сторил най-безопасен от четиримата…

Първите му думи също не бяха причина за тревога.

— Елате, дами, тук съм, за да ви спася. Долу вилнее някакъв едър шотландец.

— Този шотландец по една случайност ни е приятел — отбеляза Сабрина.

— Точно от това се страхувах — промълви той и задъвка долната си устна по начин, който издаваше колко много се притеснява наистина. — Е, в такъв случай една от вас идва с мен, за да ме спаси. И предпочитам да не сте вие, госпожице бъбривке.

Сабрина, леко възмутена от определението, отговори хладно:

— Нима си решен да създаваш още неудобства на моята приятелка? Достатъчно беше, че я държахте толкова дълго тук. А ако искате да се спасите, предлагам ви да използвате онзи прозорец.

— Но ние сме на втория етаж — възкликна той, сякаш тя бе забравила този факт.

— Е, и? Предполагам, че дори да пострадаш, докато скачаш, няма да бъде толкова трагично, както ако Дънкан Мактавиш те пипне.

Мъжът се обърна към Сабрина.

— Вижте какво, госпожице, аз съм този, който командва тук и нямам намерение да се отказвам от идеята да използвам една от вас като залог да изляза невредим от тази каша, особено след като даже не ни дадохте проклетите четиридесет лири, които ни дължахте!

— Е, ако това е единственото, което все още искате…

Не се наложи да довърши мисълта си. Мейвис, която вече бе съвсем наясно с разположението на мебелите в тъмната стая, бе успяла да намери нещо тежко и се възползва от възможността, която й се предостави, когато той се обърна с гръб към нея, за да го стовари върху главата му.

После остави предмета, изтупа припряно длани и измърмори по адрес на загубилия съзнание:

— Това беше, задето ме хранихте само с хляб.

Сабрина не успя да се усмихне, защото в този момент вратата отново се отвори. Този път беше Дънкан. Той изгледа проснатия на пода мъж, вдигна очи към нея и заяви с обвинителен тон:

— Обеща да заключиш.

— Така и направих — опита се да се защити тя. — Но забравих, че той има ключ и…

— Така ли? — промърмори ядосано младия мъж и метна през рамо изгубилия съзнание мъж. Преди да стигне вратата, обаче добави: — Вече можете да слизате. Нюболт отиде да потърси някой, който да отведе тези хубавци.

— Значи е добре?

— Напълно, само дето го е срам, че е позволил на някакви си нехранимайковци да го държат затворен тук почти седмица. О, и малко ядосан, бих казал.

— Уведоми ли лелите ми, че всичко е под контрол? — попита Сабрина, като го последва надолу по стълбите.

— Изобщо не знам, че лелите ти са тук! Къде са?

Младата жена се изчерви леко, задето не бе споменала за присъствието им. Явно приключенията не бяха нейната стихия, след като вършеше глупост след глупост.

— Отвън, в нашата карета. Връщам се веднага — обяви тя и хукна през главния вход, преди да е забелязал смущението й.

Беше й необходимо повече време, отколкото предполагаше, докато ги успокои, че никой вече не е изложен на опасност. Беше се забавила прекалено дълго в къщата и бе напълно естествено да са толкова разстроени. Но щом започнаха да спорят дали да се прибират веднага, или да намерят някоя все още отворена странноприемница, тя разбра, че се бяха успокоили достатъчно и може да се върне пак в къщата.

Все още не бе съобщила на Дънкан щастливата новина, че Мейвис няма да каже на никого за това, което бе видяла през онази нощ в Съмърс Глейд, но може би тя самата вече му го беше казала. Беше я последвала по стълбите и нищо чудно да бе побързала да го успокои, че не се налага да се жени за Офелия.

Изненада се, като го завари сам в подножието на стълбището. Нямаше вид на човек, който току-що бе спасил по един почти чудодеен начин две дами и един господин или на човек, спасен от нежелан брак. По-скоро приличаше на човек, изгубил най-добрия си приятел.

Сабрина се притесни.

— Какво се е случило?

— Тя няма да ми помогне. Отказа категорично да си мълчи, ако не се оженя за Офелия.

Младата жена се намръщи.

— Глупости! Вече ме увери, че ще го направи.

— Значи те е излъгала. Щастлива е, че по този начин Офелия ще получи каквото заслужава. И не желае да го обсъжда повече.

Сабрина приседна замаяно на второто стъпало.

— Не разбирам. Тя мислеше, че през онази нощ си бил с Офелия, защото вече сте били отново сгодени и изглеждаше нещастна при мисълта, че Офелия получава отново каквото желае. Точно заради това си е тръгнала — почувствала се е напълно обезсърчена. Но когато й обясних какво се е случило в действителност и че ти ще се ожениш за Офелия само за да спасиш репутацията й, тъй като Мейвис ви е видяла, тя се закле да не казва на никого. Защо си е променила намеренията? Какво й каза?

— Истината.

— А нима аз не й казах истината? — попита съвсем объркана младата жена.

— Да, казала си я — увери я Дънкан. — Имаше обаче още една малка подробност, която ти не знаеш, и аз я споменах. Бях забравил за миг колко мрази Офелия това момиче. Разчитах на състраданието й, но то явно заема второ място пред желанието Офелия поне веднъж да получи каквото заслужава.

— Каква истина?

— Офелия не иска вече да се омъжва за мен. След разговора с Невил, в който той й обяснил какви задължения ще има бъдещата маркиза, тя реши, че ще има прекалено много работа като моя съпруга. Рейф имаше право — тя се интересува единствено от титлата, не от мен, и сега, когато се оказа, че титлата е свързана с повече изисквания, отколкото е предполагала, тя иска годежът отново да се анулира.

Сабрина не знаеше дали да плаче, или да се смее. Изпита огромно облекчение от факта, че Офелия не желае повече Дънкан за съпруг и че в действителност никога не го бе желала. Но въпреки това щеше да го има заради омразата, която бе породила у своята някогашна приятелка, дотолкова, че тя предпочиташе да й отмъсти, отколкото да постъпи справедливо.

— Ще говоря отново с нея.

— Заповядай, опитай, но аз видях с очите си триумфа, че най-после разполага със средство — което аз самият напъхах в ръцете й — да отмъсти на своята неприятелка. И тя няма да се откаже от тази възможност.