Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мария Антоанета (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ange Pitou, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2009)

Издание:

ИК „Труд“, 2004

Художник: Виктор Паунов

ISBN 954-528-442-0

История

  1. — Добавяне

70.
Непредвидена развръзка

Пиршество при мъка е или още по-голяма мъка, или пълно утешение.

След два часа Питу забеляза, че болката му не нараства.

Той стана, когато другарите му вече не бяха в състояние да станат.

Произнесе пред тях реч за въздържаността на спартанците, когато всички бяха мъртво пияни.

И си каза, че ще бъде добре да се поразходи, когато до един захъркаха под масата.

Колкото до девойките от Арамон, за тяхна чест трябва да заявим, че изчезнаха преди десерта, без главите, нозете и сърцата им да бяха изрекли нещо многозначително.

Питу, юнак над юнаците, не можа да се възпре да не поразсъждава.

От всички тези сърдечни излияния, от всички тези хубости, от цялата тази пищност не бе останало нищо в душата и паметта му освен последните погледи и последните думи на Катрин.

Той си припомняше, в полумрака, забулващ паметта му, че много пъти ръката й бе докосвала неговата, че рамото й свойски се бе отъркало о неговото, че дори в миговете на спора някои интимности на девойката му бяха разкрили щедрите й прелести и сладостни съблазни.

Тогава, пиян на свой ред от онова, което бе пренебрегнал в хладнокръвието си, момъкът се заозърта наоколо подобно на човек, който се пробужда.

Той питаше сенките защо е била нужна толкова строгост към една млада жена, изтъкана от любов, нежност, изящество, към една жена, която в зората на живота си можеше в края на краищата да има своята илюзия. Уви! Та кой не е имал?

Питу се питаше също така защо той, една мечка, един грозник, един бедняк, да успее да вдъхне любовни чувства на най-красивото момиче от околността, когато един изискан сеньор, паунът на този край, си правеше труда да се перчи около нея.

Питу се гордееше, че има собствени заслуги; сравняваше се с теменужката, която излъчва потайно и невидимо своето ухание.

Невидимо, що се отнасяше до уханието, това си бе съвършено вярно; ала истината е във виното, пък било то и арамонско вино.

И така, подкрепен от философията срещу лошите си наклонности, момъкът си призна, че поведението му спрямо девойката е било неуместно, ако не и осъдително.

Помисли си, че това е начинът да я накара да го намрази и че сметката му не е била от най-сполучливите; че, заслепена от господин Дьо Шарни, Катрин би имала претекст да не оцени бляскавите и безспорни качества на Питу, щом е проявил лош характер.

Значи бе необходимо да й докаже, че характерът му е добър.

Как?

Един ловелас[1] би си казал: „Тази девойка ме мами и разиграва, ще я изиграя и ще се подиграя с нея. Ще я отблъсна, ще я заставя да се срамува от любовта си като от безчестие. Ще я принудя да се бои, ще я опозоря, покрита с тръни ще й се стори пътеката към мен.“

Питу, тази блага, тази красива душа, нагорещена до бяло от виното и от щастието, си каза, че ще накара Катрин да се засрами, задето не е обикнала такъв славен момък като него, и един ден да се упреква, че е имала други мисли.

И освен това нужно ли е да се споменава, целомъдрените мисли на Питу не можеха да допуснат, че хубавата, непорочна и горда Катрин бе за господин Изидор нещо повече от мила селска кокетка, прехласваща се от дантелените жаба и кожените панталони, напъхани в ботуши с шпори.

Но колко мъка причиняваше на пияния Питу това, че Катрин се беше влюбила в едно жабо и едни шпори!

Някой ден господин Изидор щеше да отиде в града, да се ожени за графиня, нямаше и да погледне повече Катрин и романът щеше да свърши.

Всички тези разсъждения, достойни за старец, бяха внушени на храбрия предводител на арамонските национални гвардейци от виното, което подмладява старците.

И за да докаже на Катрин, че е човек с добър характер, той реши да си вземе назад лошите думи, които бе изрекъл вечерта.

За тази цел обаче трябваше най-напред да я настигне.

Времето не съществува за пияния, който няма часовник.

Питу нямаше часовник и едва бе направил десетина крачки вън от къщата, когато се оказа пиян като Бакхус.

Изобщо не си спомняше, че се бе разделил с Катрин преди повече от три часа и че на нея й беше нужен най-много час, за да се прибере в Писльо.

Той се втурна в гората, цепейки смело през гъсталака, та да стигне Писльо, избягвайки завоите на утъпканите пътища.

Нека го оставим да нанася щети със силни ритници и удари с тояга на дърветата, храстите и къпинаците в гората на херцог Д’Орлеан, която му се отплащаше с лихвите.

Да се върнем при Катрин — замислена и отчаяна, тя напредваше към вкъщи, следвайки майка си.

На няколко крачки от фермата имаше ров, издълбан от порой — там пътят се стесняваше и конете трябваше да вървят един подир друг.

Госпожа Бийо мина първа.

В този момент Катрин чу тихо подсвиркване, което я зовеше.

Обърна се и забеляза в мрака галона на шапката на лакея на Изидор.

Тя остави майка си да продължи сама, което жената стори, без да се страхува, тъй като бяха на стотина крачки от дома.

Лакеят се приближи до Катрин.

— Госпожице — каза й, — господин Изидор настоява да ви види тази вечер. Той ви моли да го чакате към единайсет часа където пожелаете.

— Боже мой! — притесни се девойката. — Да не му се е случило нещастие?

— Не знам, госпожице, но получи от Париж писмо, запечатано с черен печат. Тук съм вече цял час.

От църквата във Виле-Котре удари десет часът и ударите отекнаха тежко във въздуха, носейки се тръпнещи на бронзовите си криле.

Катрин се огледа наоколо.

— Ами — поде тя — мястото е тъмно и уединено, ще чакам господаря ви тук.

Лакеят се качи отново на коня и препусна в галоп.

Девойката, цялата разтреперана, се прибра във фермата.

За какво ли можеше да я вика Изидор в подобен час, ако не заради някаква беда?

Една любовна среща приема по-весели краски.

Ала въпросът не беше в това. Изидор искаше среща през нощта, без значение в колко часа и къде; тя би могла да го чака и на гробището на Виле-Котре в полунощ.

Катрин даже не пожела да разсъждава, прегърна майка си и влезе в стаята си, сякаш се готвеше да спи.

Без да проявява недоверие, госпожа Бийо се съблече и си легна.

Впрочем и да не бе повярвала, горката жена, дъщеря й не беше ли свободна? Не беше ли господарка по заповед свише?

Оттеглила се в стаята си, Катрин нито се съблече, нито си легна.

Трескаво зачака.

Чу часовникът да отброява десет и половина, после единайсет без четвърт.

В единайсет без четвърт угаси лампата и слезе в трапезарията.

Прозорците гледаха към пътя; девойката отвори един прозорец и скочи леко на земята.

Остави го открехнат, за да може да се прибере, и се задоволи да долепи капаците един до друг.

Сетне хукна в нощта към указаното място и там, с подскачащо сърце и люлеещи се нозе, с една ръка върху пламналата си глава, другата върху гръдта, пулсираща до пръсване, тя зачака.

Не чака дълго. В единайсет часа шум от препускащи коне стигна до ушите й.

Катрин направи крачка напред.

Изидор бе близо до нея.

Лакеят стоеше встрани.

Без да слиза от коня, Изидор й протегна ръка, вдигна я на стремето, целуна я и й каза:

— Катрин, вчера[2] във Версай са убили брат ми Жорж. Катрин, брат ми Оливие ме вика. Катрин, заминавам.

Отекна болезнено възклицание и Катрин яростно притисна в обятията си Шарни.

— О! — простена с уплах. — Щом са убили брат ви Жорж, те ще убият и вас.

— Катрин, каквото и да става, по-големият ми брат ме чака. Катрин, вие знаете дали ви обичам.

— Ах! Останете, останете — умоляваше девойката, която от онова, което й съобщи Изидор, бе доловила само едно: че заминава.

— Ами честта, Катрин! Ами брат ми Жорж! Ами отмъщението!

— О, клета аз! — извика тя.

И се отпусна назад, студена и трепереща, в ръцете на конника.

Една сълза се търкулна от очите на Изидор и падна на шията й.

— Вие плачете — отрони девойката. — Благодаря, вие ме обичате!

— А, да, Катрин, обичам те, но разбираш ли, брат ми, най-големият, главата на семейството, ми пише: „Ела“. Трябва да му се подчиня.

— Вървете — рече тя, — не ви задържам повече.

— Последна целувка, Катрин.

— Сбогом!

И примирена, защото бе съзнала, че нищо не може да възпре Изидор да откликне на заповедта на брат си, девойката се свлече от прегръдката на любимия на земята.

Изидор извърна очи, въздъхна, поколеба се за миг, ала теглен от неумолимата заповед, която бе получил, подкара коня си в галоп, отправяйки сетно „сбогом“ към Катрин.

Лакеят го последва през полето.

Катрин остана на земята, на мястото, където бе паднала, преграждайки с тялото си тесния път.

Почти веднага на възвишението се появи един човек, идващ от Виле-Котре; вървеше с големи крачки към фермата и в бързината за малко да се блъсне в безжизненото тяло, проснато на пътя.

Той загуби равновесие, залитна, отърколи се и дойде на себе си чак когато пипна с ръце неподвижното тяло.

— Катрин! — промълви. — Катрин мъртва!

И нададе ужасяващ вик, който накара кучетата във фермата да завият.

— О! — изплака. — Кой е убил Катрин?

И седна, треперещ, блед, вледенен, с бездиханното тяло на коленете си.

Бележки

[1] От собств. Lovelace — съблазнител, прелъстител, донжуан (по името на герой от романа „Клариса Харлоу“ на английския белетрист Самюел Ричардсън) — бел.прев.

[2] Жорж Дьо Шарни е убит призори на 6 октомври — бел.фр.изд.

Край
Читателите на „Анж Питу“ са прочели и: