Александър Дюма
Анж Питу (11)

11.
Нощта на 12 срещу 13 юли^[1]

 

Отначало улицата се бе сторила празна и пуста на Бийо и Питу, защото драгуните, втурвайки се да преследват основната маса бегълци, се бяха отправили към пазара „Сент Оноре“ и се бяха пръснали по улиците „Луи льо Гран“ и „Гайон“. Но колкото повече Бийо напредваше към Пале Роаял, процеждайки инстинктивно през зъби думата „мъст“, по съседните ъгли, на изхода на алеите, на прага на вратите се появяваха хора, които, отначало безмълвни и слисани, се оглеждаха наоколо и уверили се в отсъствието на драгуните, се присъединяваха към това погребално шествие, повтаряйки най-напред полугласно, после високо и накрая с крясъци: „Мъст! Мъст!“

Питу вървеше подир арендатора с шапката на савоеца в ръка.

Така тази злокобна и страховита процесия стигна до площада при Пале Роаял, където цял един народ, опиянен от гняв, се бе събрал и молеше за подкрепата на френските войници срещу чужденците.

— Какви са тези хора в униформа? — попита Бийо, като се спря пред военен отряд, който стоеше с пушки при нозе, преграждайки площада от парадния вход на двореца до улица „Шартр“.

— Това са френските гвардейци! — отвърнаха нестройни гласове.

— А! — рече Бийо, приближавайки се и показвайки на войниците тялото на савоеца, което бе вече безжизнен труп. — Аха! Вие сте французи и оставяте германците да ни колят!

Гвардейците неволно отстъпиха назад.

— Мъртъв е! — разнесе се шепот в редиците.

— Да, мъртъв е! Мъртъв, убит, както и мнозина други.

— И от кого?

— От драгуните от полка на кралските германци. Нима не чухте виковете, изстрелите и тропота на конете?

— Така е! Така е! — изтръгна се като ехо от двеста-триста гърла. — Клаха народа на площад „Вандом“.

— И вие сте от този народ, по дяволите! — изкрещя Бийо, обръщайки се към войниците. — Та това е подлост, да позволите да избиват братята ви!

— Подлост! — промърмориха няколко заплашителни гласа в редиците.

— Да… подлост! Казах го и го повтарям. Хайде — продължи арендаторът, като направи три крачки към мястото, откъдето бяха дошли заканите, — няма ли да убиете и мен, за да докажете, че не сте страхливци?

— Е, какво пък! Добре… добре — рече един от войниците. — Вие сте храбрец, приятелю. Но вие сте буржоа и можете да правите каквото поискате. А войникът си е войник, той изпълнява заповеди.

— Значи излиза — викна Бийо, — че ако получите заповед да стреляте по нас, сиреч по хора без оръжие, ще стреляте — вие, наследниците на мъжете от Фонтьоноа^[2], които великодушно дадоха преднина на англичаните, като ги оставиха първи да открият огън!

— Аз знам много добре, че няма да стрелям — обади се някой отзад.

— Нито пък аз, нито пък аз — подеха стотина гласове.

— Тогава не разрешавайте и на другите да стрелят по нас — каза Бийо. — Да ни оставите да бъдем изклани от германците е все едно да ни изколите самите вие.

— Драгуните! Драгуните! — проехтяха викове, докато в същото време тълпата започна да приижда на площада, бягайки по улица „Ришельо“.

И се чу отдалечен, ала бързо приближаващ се тропот на тежка кавалерия.

— На оръжие! На оръжие! — зовяха бегълците.

— Бога ми — изръмжа Бийо, хвърляйки на земята тялото на савоеца, което все още не бе оставил, — поне ни дайте пушките си, ако не искате да си служите с тях.

— Щом е така, почакайте, дявол да го вземе! Ще си послужим, и то как — закани се войникът, към когото се бе обърнал Бийо, измъквайки от ръцете му пушката си, която арендаторът бе вече сграбчил. — Хайде, хайде, патрон в зъбите^[3]! И ако австрийците кажат нещо на тези добри люде, ще видят те.

— Да, да, ще видят — отвърнаха войниците, вадейки патрони от паласките и поставяйки ги в устата си.

— О, гръм и мълния! — процеди Бийо, тропайки с крак. — И да ме питаш защо не си взех ловната пушка! Но все ще има някой убит от онези австрийски негодяи и аз ще грабна мускетона^[4] му.

— Докато чакате — обади се глас, — вземете тази карабина, тя е заредена.

И един непознат мъж пъхна една тежка карабина в ръцете на Бийо.

Точно в този миг драгуните нахлуха на площада, блъскайки и посичайки всичко, което им се изпречеше.

Офицерът, който командваше френските гвардейци, излезе четири крачки напред.

— Хей, господа драгуни! — викна той. — Спрете, ако обичате!

Било защото не го чуха, било защото не пожелаха да го чуят, било най-накрая защото препускаха твърде бързо, за да спрат, драгуните направиха половин завъртане надясно, като при това блъснаха една жена и един старец, които изчезнаха под копитата на конете.

— Хайде, огън! — изкрещя Бийо.

Той беше близо до командващия и би могло да се помисли, че зовът идва от офицера. Гвардейците вдигнаха пушките си и стреляха последователно, което закова драгуните на място.

— Ей, господа гвардейци! — каза един германски офицер, заставайки пред ескадрона, в който бе настъпил безпорядък. — Знаете ли, че стреляте по нас?

— По дяволите! Как да не знаем — отговори Бийо.

И стреля по офицера, който падна.

Тогава френските гвардейци дадоха втори залп и германците, виждайки, че този път си имат работа не с буржоа, които хукват при първия саблен удар, а с войници, очакващи ги неотстъпно на поста си, препуснаха обратно към площад „Вандом“ сред толкова мощен взрив от триумфални възгласи и викове „браво!“, че множество коне побягнаха подплашени и си разбиха челата в затворените капаци на къщите.

— Да живеят френските гвардейци! — ликуваше народът.

— Да живеят войниците на родината! — викна Бийо.

— Благодарим — отвръщаха те, — видяхме огъня и получихме кръщението си.

— И аз също видях огъня — рече Питу.

— Е, и какво? — попита Бийо.

— Ами какво! Струва ми се, че не е толкова страшен, колкото си го представях.

— А сега — подхвана арендаторът, който бе имал време да огледа карабината и беше разбрал, че е доста ценно оръжие, — на кого е пушката?

— На господаря ми — каза същият мъж, който му я бе дал. — Но господарят ми намира, че вие си служите твърде добре с нея, за да си я вземе обратно.

Бийо се обърна и забеляза един лакей с ливреята на херцог Д’Орлеан.

— А къде е господарят ти? — попита той.

Лакеят му показа едни полуотворени жалузи, иззад които принцът беше видял всичко, което се бе случило.

— Значи господарят ти е с нас? — рече Бийо.

— Със сърцето и душата си при народа — отговори лакеят.

— В такъв случай още веднъж, да живее херцог Д’Орлеан! — викна Бийо. — Приятели, херцог Д’Орлеан е с нас, да живее херцог Д’Орлеан!

И посочи жалузите, зад които стоеше принцът.

Тогава жалузите се отвориха и принцът поздрави трикратно.

После се затвориха отново.

Макар и мигновена, тази поява вдигна градуса на ентусиазма до краен предел.

— Да живее херцог Д’Орлеан! — ревнаха две-три хиляди гласа.

— Да разбием оръжейните магазини — подхвърли някой от тълпата.

— Да вървим в Инвалидите^[5]! — викнаха неколцина стари войници. — Сомбрьой има двайсет хиляди пушки.

— Към Инвалидите!

— Към Кметството! — предложиха други. — Превото^[6] на търговците Флесел^[7] има ключове от оръжейния склад на стражата, ще ги даде.

— Към Кметството! — повториха част от присъстващите.

И множеството се отправи в трите указани посоки. Междувременно драгуните се бяха събрали около барон Дьо Безенвал и принц Дьо Ламбеск на площад „Луи XV“^[8].

Това не бе известно на Бийо и Питу, които не бяха тръгнали с нито една от трите групи и се намираха почти сами на площада пред Пале Роаял.

— Е, драги господин Бийо, къде отиваме, моля? — попита Питу.

— Ох! — рече Бийо. — Бих желал да последваме тези юначни хора. Не при оръжейниците, защото имам толкова хубава карабина, но в Кметството или в Инвалидите. Все пак обаче, идвайки в Париж не за да се бия, а за да науча адреса на господин Жилбер, струва ми се, че трябва да отскоча до колежа „Луи льо Гран“, където е синът му, и да оставя за по-късно, след като се видя с доктора, да се хвърля отново в цялата тази бъркотия.

И очите на арендатора замятаха мълнии.

— Изглежда ми логично да идем най-напред в колежа „Луи льо Гран“ — потвърди поучително Питу, — понеже затова сме дошли в Париж.

— Тогава взимай една пушка, една сабя, някакво оръжие от някой от онези негодници, които са налягали там — посочи Бийо към петимата или шестима драгуни, проснати на земята, — и да вървим в колежа „Луи льо Гран“.

— Но тези оръжия изобщо не са мои — каза Питу колебливо.

— Ами на кого са? — попита Бийо.

— Те са на краля.

— Те са на народа — отсече Бийо.

И момъкът, успокоен от думите на арендатора, когото познаваше като човек, който не би ощетил съседа си дори с едно зрънце просо, се приближи предпазливо до драгуна, който бе най-близо до него, и след като се увери, че е мъртъв, взе сабята му, мускетона и паласката.

Питу имаше голямо желание да вземе каската му, само че не беше сигурен, че онова, което Бийо бе казал за нападателните оръжия, се отнасяше и за защитните.

Докато се въоръжаваше обаче, Анж надаваше ухо към площад „Вандом“.

— Охо! — поклати глава той. — Струва ми се, че кралските германци идат отново.

Наистина се чуваше тропот от приближаващ се кавалерийски отряд. Питу се подаде иззад ъгъла при кафене „Ла Режанс“ и забеляза горе на улица „Сент Оноре“ един драгунски патрул, който напредваше с мускетони, опрени на бедрата на ездачите.

— Ей! Бързо, бързо — каза Питу, — ето ги, връщат се.

Бийо хвърли поглед наоколо, за да види има ли начин да им бъде оказана съпротива. Площадът бе почти празен.

— Да вървим в колежа „Луи льо Гран“ — рече той.

И пое по улица „Шартр“, следван от Питу, който, не знаейки за какво се употребява ремъкът на мускетона, го бе закачил на колана си и влачеше голямата сабя.

— Боже мой! — възкликна Бийо. — Имаш вид на търговец на железария. Я закачи това желязо.

— Къде? — чудеше се Питу.

— О, по дяволите! — изруга арендаторът.

И окачи сабята на колана му, което позволи на момъка да развие бързина на ходене, каквато иначе не би могъл да постигне.

До площад „Луи XV“ не се случи нищо, ала ето че в един миг се натъкнаха на колоната, която отиваше към Инвалидите и която внезапно бе спряна.

— Е, какво има? — попита Бийо.

— Това, че не може да се мине по моста „Луи XV“.

— А по кейовете?

— Нито пък по кейовете.

— През Елисейските полета?

— И оттам не.

— Тогава да се върнем обратно и да минем по моста „Тюйлери“.

Предложението бе съвършено просто и тълпата, следвайки Бийо, показа, че е готова да го приеме. Но едва бяха извървели половината път до градината на Тюйлери, когато лъснаха саби. Кеят бе отцепен от един ескадрон драгуни.

— А така! Ама тези проклети драгуни да не са навсякъде? — прошепна арендаторът.

— Я гледайте, драги господин Бийо — каза Питу, — май сме в капан.

— Ами! — отвърна Бийо. — Не се хващат в капан току-така пет-шест хиляди души, а ние сме поне толкова.

Драгуните напредваха бавно, с малки крачки наистина, ала видимо напредваха.

— Остава ни улица „Роаял“ — рече Бийо, — ела оттук, ела, Питу.

Анж последва арендатора като негова сянка.

Една редица от войници обаче бе преградила улицата при вратата „Сент Оноре“.

— Аха! Ти може и да се окажеш прав, Питу, приятелю мой.

— Абе…! — каза само Питу.

Ала с тона, с който бе промърморено, това звукосъчетание изразяваше цялото съжаление, което момъкът изпитваше, че не се бе излъгал.

Брожението и възгласите сред тълпата показваха, че тя е не по-малко чувствителна от него към положението, в което се намира.

Действително, посредством ловка маневра принц Дьо Ламбеск току-що бе обградил любопитни и бунтовници, на брой пет-шест хиляди, и затваряйки моста „Луи XV“, кейовете, Елисейските полета, улица „Роаял“ и манастира на цистерцианците, ги бе заклещил в един железен лък, чиято тетива беше зидът на градината на Тюйлери, труден за прехвърляне, и решетката на Пон Турнан, която бе почти невъзможно да се разбие.

Бийо прецени положението — то не беше добро. При все това, понеже бе човек спокоен, хладнокръвен и изобретателен в случай на опасност, озърна се наоколо и забелязвайки куп греди на брега на реката, рече на Питу:

— Имам една идея, ела.

Питу го последва, без да задава въпроси.

Бийо отиде до гредите, сграбчи една и се задоволи да каже на Питу:

— Помогни ми.

От своя страна Питу се задоволи да помогне на Бийо, без да попита в какво му помага; но това не го интересуваше, той имаше такова доверие в арендатора, че би слязъл и в подземното царство с него, без дори да отбележи, че стълбата му изглежда дълга, а избата дълбока.

Бийо бе хванал гредата от единия край, Питу я хвана от другия.

Двамата се върнаха обратно на кея, носейки товар, който пет-шест нормално яки мъже едва биха могли да повдигнат.

Силата винаги е била обект на възхищение от страна на тълпата; колкото и гъста да бе, тя се разцепи пред Бийо и Питу.

После, сякаш усетиха, че операцията, която се изпълнява, е несъмнено в общ интерес, неколцина мъже тръгнаха пред Бийо, викайки: „Път! Път!“

— Я ми кажете, господин Бийо — попита Питу след трийсетина крачки, — надалеч ли отиваме?

— Отиваме при желязната ограда на Тюйлери.

— Охо! — чу се възглас сред тълпата, която разбра.

И се отдръпна още по-живо встрани.

Питу погледна и прецени, че от мястото, където са, до оградата няма повече от трийсетина крачки.

— Ще отида! — изрече той с лаконичността на питагореец.

Впрочем работата стана още по-лесна, защото пет-шест от най-яките мъже поеха своята част от товара.

Резултатът бе забележително ускоряване на хода.

За пет минути стигнаха при оградата.

— Хайде — подкани Бийо, — заедно.

— Ясно — кимна Питу. — Ще направим бойна машина. Римляните са наричали това таран.

И гредата, приведена в движение, разби със страшен удар ключалката.

Войниците, които стояха на стража във вътрешността на Тюйлери, дотичаха, за да окажат съпротива. Но при третия удар вратата поддаде, завъртайки се тежко на пантите си, и тълпата нахлу в тази зейнала и мрачна паст.

По раздвижването, което настъпи, принц Дьо Ламбеск усети, че се е отворил изход за онези, които смяташе за свои пленници. Обзе го гняв. Той направи един скок напред с коня си, за да прецени по-добре положението. Драгуните, застанали зад него, помислиха, че е дадена заповед за тръгване, и го последваха. Конете, вече разгорещени, бяха неудържими; хората, които търсеха реванш за провала си на площада пред Пале Роаял, вероятно не се и опитваха да ги удържат.

Принцът осъзна, че е невъзможно да овладее стихията, и се остави да бъде повлечен, и един разтърсващ вик, нададен от жените и децата, се въздигна към небето, зов за мъст от Бога.

В тъмнината се разигра ужасяваща сцена. Онези, които бяха нападнати, побесняха от болка, онези, които нападаха, побесняха от ярост.

Горе на терасите се организира нещо като отбрана, към драгуните полетяха столове. Принц Дьо Ламбеск, уцелен в главата, отвърна със саблен удар, без да си дава сметка, че посяга на невинен, вместо да наказва виновен, и един седемдесетгодишен старец падна^[9].

Бийо го видя и изкрещя.

Начаса вдигна карабината, огнен език проряза мрака и принцът би бил мъртъв, ако в същия миг случайността не беше накарала коня му да се изправи на задните си крака.

Животното бе улучено с куршум във врата и се строполи.

Помислиха, че принцът е убит. Тогава драгуните нахълтаха в Тюйлери, преследвайки бягащите с пистолетни изстрели.

Ала бегълците, имайки голямо пространство пред себе си, се пръснаха под дърветата.

Бийо спокойно презареди карабината си.

— Бога ми! Ти беше прав, Питу — каза той, — наистина сме пристигнали навреме.

— Ако ще ставам храбрец — рече Питу, изпразвайки мускетона си по най-дебелия от драгуните, — струва ми се, че няма да е толкова трудно, колкото си мислех.

— Да — отвърна Бийо, — но безполезната храброст не е храброст. Ела оттук, Питу. И внимавай сабята да не ти се заплете в краката.

— Почакайте ме, драги господин Бийо. Ако ви изгубя, няма да мога да се оправя. Не познавам Париж като вас, никога не съм идвал.

— Ела, ела — подкани го Бийо и закрачи по насипа край водата, докато отмина линията на отрядите, които напредваха по кейовете, но този път толкова бързо, колкото можеха, за да помогнат, ако се наложеше, на драгуните на принц Дьо Ламбеск.

Стигнал до края на насипа, Бийо седна на парапета и скочи на кея.

Питу направи същото.