Александър Дюма
Анж Питу (33)

33.
Съветът

Кралят влезе бурно и тежко, както обикновено.

Видът му, излъчващ заетост и любопитство, силно контрастираше с ледената строгост на кралицата.

Тенът му бе свеж. Ранобуден и горд с доброто здраве, което бе вдишал с утринния въздух, той поемаше шумно дъх и потропваше енергично с крак по паркета.

— Докторът? — запита. — Къде е докторът?

— Добро утро, сир. Как сте тази сутрин? Уморен ли сте?

— Спах шест часа, това е моята участ. Много съм добре. Умът ми е бистър. Вие сте малко бледа, мадам. Предадоха ми, че сте повикали доктора.

— Ето го господин доктор Жилбер — рече Мария-Антоанета, посочвайки нишата до прозореца, където се бе спотаил докторът.

Лицето на краля просветна на мига.

— А! — каза той. — Повикали сте доктора, значи ли това, че страдате?

Червенина плъзна по страните на кралицата.

— Изчервявате се? — вдигна вежди Луи XVI.

Тя придоби пурпурен цвят.

— Отново някаква тайна? — настоя кралят.

— Каква тайна, господине? — попита надменно кралицата.

— Не ме разбирате, искам да кажа, че вие, която разполагате с вашите лекари фаворити, не може да сте потърсили доктор Жилбер без някакво намерение, което подозирам…

— Какво е то?

— Неизменно да криете от мен, когато страдате.

— А! — възкликна с облекчение Мария-Антоанета.

— Да — продължи Луи XVI, — ала внимавайте. Господин Жилбер е един от моите довереници и ако му разкажете нещо, непременно ще ми докладва.

Жилбер се усмихна.

— В този случай не, сир — поклати глава той.

— Ето че кралицата покварява хората ми.

Мария-Антоанета се засмя сподавено — смях, който обикновено подсказва желание разговорът да бъде прекратен или издава досада.

Жилбер разбра, кралят — не.

— Да видим, докторе — подхвана той, — понеже това забавлява кралицата, разкажете ми какво ви каза тя.

— Попитах доктора — намеси се Мария-Антоанета — защо сте го призовали в толкова ранен час. Признавам, че неговото присъствие във Версай още от сутринта буди любопитството ми и ме притеснява.

— Чаках доктора — отвърна Луи XVI, като се намръщи, — за да поговорим за политика.

— А, чудесно! — рече кралицата.

И седна, сякаш готова да слуша.

— Елате, докторе — направи знак кралят, насочвайки се към вратата.

Жилбер се поклони почтително на владетелката и понечи да последва суверена.

— Къде отивате? — извика тя. — Какво! Тръгвате ли си?

— Няма да говорим за особено весели неща, мадам. Добре е да спестим на кралицата поне една грижа.

— Наричате грижи мъките! — произнесе властно Мария-Антоанета.

— Още едно основание в подкрепа на думите ми, скъпа моя.

— Останете, настоявам — наблегна тя. — Господин Жилбер, предполагам, че няма да проявите непокорство.

— Господин Жилбер! Господин Жилбер! — каза кралят, силно раздразнен.

— Е, и какво?

— Какво! Господин Жилбер, който трябваше да ми даде мнение, да поговори свободно с мен, следвайки съвестта си, не ще го стори.

— И защо? — попита кралицата.

— Защото вие ще бъдете тук, мадам.

Докторът направи едно движение, на което Мария-Антоанета придаде особена важност.

— Поради каква причина — поде тя, за да го подкрепи, — господин Жилбер би рискувал да не ми се хареса, ако говори съгласно съвестта си?

— Лесно е за разбиране, мадам — отвърна кралят, — вие си имате собствена политика, която не винаги съвпада с нашата. Така че…

— Така че според вас господин Жилбер не споделя моята политика.

— Сигурно е вярно, мадам — отговори докторът, — като се имат предвид идеите ми, които Ваше Величество познава. Само че Ваше Величество може да бъде убедена, че и пред нея ще говоря истината без всякакви задръжки, както и ако съм насаме с краля.

— А! Това вече е нещо — кимна Мария-Антоанета.

— Истината не винаги е лицеприятна за изричане — побърза да промърмори Луи XVI.

— А ако е полезна? — вметна Жилбер.

— Или само добронамерена — допълни кралицата.

— В това не се съмняваме — прекъсна я суверенът. — Ала ако бяхте благоразумна, мадам, щяхте да предоставите на доктора цялата свобода, от която… се нуждая.

— Сир — подхвана Жилбер, — тъй като самата кралица предизвиква истината, тъй като познавам достатъчно благородния и мощен ум на Нейно Величество, за да не се боя от нея, предпочитам да говоря пред двамата си владетели.

— Да, но…

— Сир — вдигна глава кралицата, — аз настоявам.

— Вярвам в мъдростта на Ваше Величество — додаде Жилбер, покланяйки се на Мария-Антоанета. — Става дума за щастието и славата на Негово Величество кралят.

— С право вярвате — отбеляза тя. — Започвайте, господине.

— Всичко това е много хубаво — упорстваше Луи XVI, верен на своя навик, — само че в крайна сметка въпросът е деликатен и, колкото до мен, силно ще ме затрудните.

Кралицата не успя да прикрие един жест на нетърпение; изправи се, после седна отново и впери студен поглед в мислите на доктора.

Виждайки, че няма как да избяга от обикновения и необикновен въпрос, кралят се отпусна с тежка въздишка в креслото срещу Жилбер.

— За какво се отнася? — попита Мария-Антоанета, след като този своеобразен съвет се бе конституирал и настанил.

Докторът погледна за последен път Луи XVI, сякаш за да поиска разрешение да говори без спирачки.

— Хайде! Боже мой, хайде, господине, щом кралицата желае.

— Е, добре, мадам! — каза Жилбер. — Ще осведомя с няколко думи Ваше Величество за целта на моето утринно посещение във Версай. Дойдох да посъветвам Негово Величество да се яви в Париж.

Искра, паднала върху буретата барут, струпани в Кметството, не би произвела експлозията, която тези думи предизвикаха в сърцето на Мария-Антоанета.

— Кралят в Париж! Кралят! О!

И тя нададе вик на ужас, който накара Луи XVI да потръпне.

— Е — рече той, гледайки Жилбер, — казвах ли ви аз?

— Кралят! — продължи кралицата. — Кралят в един град, разтърсван от бунт! Кралят сред вилите и брадвите на тези злодеи, кралят сред тези люде, които изклаха швейцарците, които обезглавиха господин Дьо Лоне и господин Дьо Флесел! Кралят, прекосяващ площада пред Кметството и газещ в кръвта на своите бранители!… Вие сте обезумял, господине, за да предлагате такова нещо. О, повтарям ви, вие сте обезумял.

Жилбер сведе очи като човек, когото почитта възпира, ала не промълви дума.

Кралят, развълнуван до дън душа, се въртеше в креслото си, сякаш разпънат на уред за изтезания.

— Възможно ли е подобна идея — не спираше кралицата — да се роди в една умна глава, в едно френско сърце? Господине, нима не си давате сметка, че говорите на потомъка на свети Луи, на правнука на Луи XIV?

Кралят потропваше с крак по килима.

— Не предполагам все пак — додаде Мария-Антоанета, — че бихте искали да отнемете на краля помощта на гвардейците и на армията му, че бихте го извели от неговия дворец, който представлява крепост, за да го хвърлите сам и гол на настървените му врагове. Вие нямате желание кралят да бъде убит, нали, господин Жилбер?

— Ако ми бе минало през ума, че Ваше Величество и за миг ще си помисли, че съм способен на подобно предателство, не бих бил просто безумец, бих се смятал за негодник. Но, слава на Бога, мадам, вие не вярвате в това повече от мен. Не, дойдох да дам този съвет на моя крал, понеже съм убеден, че съветът е добър, дори по-добър от всички останали.

Кралицата впи пръсти в гръдта си с такава сила, че за малко не разкъса батистата.

Луи XVI сви рамене в израз на нетърпение.

— За Бога! — рече той. — Изслушайте го, мадам. Ще имате време да кажете „не“, след като сте го чули.

— Кралят е прав, мадам — кимна докторът, — защото това, което държа да съобщя на Ваши Величества, не ви е известно. Вие смятате, мадам, че разполагате със сигурна, предана армия, готова да умре за вас. Грешите! Половината от служещите във френските полкове заговорничат с обновителите в името на революционната идея.

— Господине — не се сдържа Мария-Антоанета, — внимавайте, оскърбявате армията!

— Тъкмо обратното, мадам — поклати глава Жилбер, — възхвалявам я. Човек може да уважава своята кралица и да проявява преданост към своя крал, обичайки родината си и посвещавайки се на свободата й.

Кралицата го прониза с поглед, мятащ искри като мълния.

— Господине — каза му тя, — този език…

— Да, този език ви наранява, мадам, чудесно разбирам, защото по всяка вероятност Ваше Величество го чува за първи път.

— Ще трябва да свикне — промърмори Луи XVI с примирието на здравия разум, което бе главната му сила.

— Никога! — процеди Мария-Антоанета. — Никога!

— Да видим, слушайте най-сетне! — извика кралят. — Смятам, че това, което говори докторът, не е лишено от смисъл.

Кралицата седна, цялата трепереща. Жилбер продължи.

— И така, мадам, аз видях Париж, докато вие не сте видели дори и Версай. Знаете ли какво иска да направи Париж в този момент?

— Не — отвърна кралят притеснен.

— Предполагам, не иска да превземе втори път Бастилията — вметна язвително кралицата.

— Разбира се, не, мадам — реагира спокойно докторът, — но Париж знае, че има и друга крепост между народа и неговия крал. Париж възнамерява, а вече и обсъжда, да събере представители на четирийсет и осемте съдебни окръга и да ги изпрати във Версай.

— Само да дойдат, само да дойдат! — светнаха очите на Мария-Антоанета в изблик на дива радост. — О, ще бъдат добре посрещнати.

— Почакайте, мадам — спря я Жилбер, — и внимавайте, тези пратеници няма да дойдат сами.

— А с кого?

— С двайсет хиляди души от националната гвардия^[1].

— От националната гвардия? — сви вежди кралицата — Какво е това?

— О, мадам, не пренебрегвайте тази институция, един ден тя ще бъде могъща сила, която ще раздава правосъдие.

— Двайсет хиляди души! — извика кралят.

— Е, господине — поде кралицата, — вие разполагате с десет хиляди, които струват колкото сто хиляди бунтовници. Повикайте ги, повикайте ги, хайде, тези двайсет хиляди мерзавци! Тук те ще намерят своето наказание и ще получат урока, от който се нуждае цялата тази революционна тиня, която бих измела за седмица, ако някой ме бе слушал дори и час.

Жилбер тъжно поклати глава.

— О, мадам — каза той, — колко се заблуждавате, или по-скоро колко са ви заблудили. Та само помислете. Гражданска война, предизвикана от кралица! Една-единствена го е сторила и е отнесла със себе си в гроба ужасното прозвище на чужденка^[2].

— Предизвикана от мен, господине, как да го разбирам? Аз ли бях тази, която стреля по Бастилията без предизвикателство?

— Мадам — намеси се кралят, — вместо да подкрепяте насилието, най-напред чуйте основанието.

— Слабостта!

— Моля ви, Антоанета, слушайте — рече строго Луи XVI, — не е дребна работа пристигането на двайсет хиляди души, които ще трябва да се сражават тук.

Сетне, като се обърна към Жилбер, каза:

— Продължете, господине, продължете.

— Всички тези изблици на омраза, които се разпалват от разстояние, всички тези самохвалства, които при удобен случай прерастват в дързост, целият този безпорядък на една битка, чийто изход е несигурен, спестете ги на краля и на самата себе си, мадам — призоваваше докторът. — Можете с благост да разпръснете тази армия, която вашето насилие вероятно ще умножи. Тълпата иска да дойде при краля. Позволете на краля да отиде при тълпата. Оставете го, обкръжен днес от своята армия, да засвидетелства утре храброст и политически дух. Двайсетте хиляди души, за които споменах, биха могли може би да покорят краля. Оставете краля сам да ги покори, защото тези двайсет хиляди души, мадам, това е народът.

Луи XVI не успя да сдържи един жест в знак на съгласие, който Мария-Антоанета мимоходом долови.

— Нещастник! — рече тя на Жилбер. — Ала вие не си давате сметка какво би означавало присъствието на краля в Париж при подобни условия.

— Говорете, мадам.

— Това би означавало: одобрявам… много добре направихте, като избихте моите швейцарци… много добре направихте, като изклахте моите офицери, като опустошихте столицата ми… много добре направихте, като ме свалихте от трона! Благодаря, господа, благодаря!

И една презрителна усмивка пробяга по устните на Мария-Антоанета.

— Не, мадам — отвърна Жилбер, — Ваше Величество се лъже.

— Господине!…

— Това би означавало: има някаква справедливост в негодуванието на народа, аз ще простя, аз съм водителят и кралят, аз ще оглавя френската революция, както някога Анри III е застанал начело на Лигата^[3]. Вашите генерали са мои офицери, вашите гвардейци — мои войници, вашите магистрати — мои служители. Вместо да ме отхвърляте, следвайте ме, ако можете. Величието на моята крачка ще докаже още веднъж, че аз съм кралят на Франция, следовникът на Карл Велики^[4].

— Докторът е прав — промълви тъжно Луи XVI.

— О! — извика Мария-Антоанета. — Сир, сир, за Бога! Не слушайте този човек, той е ваш враг!

— Мадам — рече Жилбер, — нека Негово Величество ви каже сам какво мисли.

— Мисля, господине — подхвана кралят, — че засега вие сте единственият, който се осмелява да ми разкрие истината.

— Истината! — процеди кралицата. — О, какво ми говорите, мили Боже!

— Да, мадам — кимна докторът, — и повярвайте, истината в този момент е единственият факел, който може да попречи тронът и монархията да полетят в бездната.

И произнасяйки тези думи, Жилбер се поклони смирено, почти коленичи пред Мария-Антоанета.