Александър Дюма
Анж Питу (39)

39.
Завръщането

Нощта бе дошла, заедно със своя кортеж от страхове и злокобни видения, когато изведнъж в покрайнините на двореца се чуха гласове.

Кралицата изтръпна и се изправи. Отвори най-близкия прозорец.

Почти в същия миг ликуващи прислужници се втурнаха при Нейно величество, викайки:

— Вестоносец, вестоносец!

Подир броени минути един хусар нахълта в преддверието. Това бе лейтенант, благородник, проводен от господин Дьо Шарни. Идваше в галоп от Севр^[1].

— А кралят? — попита Мария-Антоанета.

— Негово Величество ще бъде тук след четвърт час — отвърна офицерът, който едва можеше да говори.

— Жив и здрав ли е? — настояваше кралицата.

— Жив, здрав и усмихнат, мадам.

— Вие го видяхте, нали?

— Не, мадам, но господин Дьо Шарни ми каза, изпращайки ме.

Владетелката потрепери при споменаването на това име, което случаят свързваше с името на краля.

— Благодаря, господине, а сега си починете — кимна тя към младия благородник.

Той се поклони и излезе.

Хващайки двете си деца за ръка, Мария-Антоанета се отправи към голямото парадно стълбище, на което вече се събираха всички слуги и придворни.

Пронизващият й поглед съзря на първото стъпало една млада жена в бяло, облегната на каменната балюстрада, вперила жадно очи в сенките на нощта.

Това бе Андре, която появата на кралицата не успя да изтръгне от унеса й.

Очевидно готова да застане редом с владетелката, изобщо не бе забелязала своята господарка или не благоволяваше да я забележи.

Тя не беше забравила хапливостта на Мария-Антоанета, сразяваща хапливост, която бе трябвало да понася през целия ден.

Или пък, силно заинтересувана, очакваше заради себе си завръщането на Шарни, комуто бе засвидетелствала толкова нежно своите опасения.

Двоен удар на кинжал, който разтвори една все още кървяща рана в душата на кралицата.

Тя нададе разсеяно ухо към поздравленията и задоволството на другите си приятелки и на придворните.

Дори в миг се почувства облекчена от жестоката болка, която я бе смазвала цяла вечер. Сърцето й си отдъхна от безпокойството, което събуждаше в него пътуването на краля, застрашен от толкова врагове.

И благодарение на силния си дух Мария-Антоанета прогони онова, което не подхождаше на нейното сърце. Тя положи в нозете на Бога ревността си, принесе в жертва на свещената съпружеска клетва гнева и тайните си наслади.

Несъмнено Бог бе този, който й изпращаше като отдих и подкрепа спасителната способност да обича краля, своя съпруг, повече от всичко.

В този момент усети или вярваше, че е усетила отново, как монархическата гордост издига кралицата над всички земни страсти, а любовта й към краля представляваше нейната себичност.

Така че напълно бе потиснала и дребната отмъстителност на жената, и лекомисленото кокетничене на любовницата, когато светлините на ескорта се мярнаха в дъното на алеята. Огньовете на факлите нарастваха с всяка секунда поради бързината на препускането.

Чуваше се цвиленето и пръхтенето на конете. Земята трепереше в тишината на нощта от ритмичния тропот на наближаващите ескадрони.

Портите се отвориха, постовите се устремиха към суверена с възторжени възгласи. Колелата на каляската изтрополиха по паважа на обширния двор.

Заслепена, очарована, омаяна, опиянена от онова, което бе изпитала, от това, което чувстваше в този миг, кралицата се спусна по стъпалата към краля.

Слязъл от каляската, Луи XVI се изкачваше възможно най-бързо, заобиколен от офицерите си, развълнувани от събитията и от триумфа, докато долу гвардейците, смесили се непринудено с конярите и оръженосците, късаха от хамути и каляски кокардите, с които ентусиазмът на парижани ги бе окичил.

Кралят и кралицата се срещнаха на мраморната площадка. С вик на любов и радост тя притисна поривисто съпруга си в своите обятия.

И се разрида, сякаш бе мислила, че никога повече не ще го види.

Отдала се докрай на този изблик на препълненото си сърце, дори не забеляза ръкостискането между Шарни и Андре в мрака.

Това бе само едно ръкостискане, ала Андре бе първа най-долу на стъпалата; тя бе първата, която Шарни съзря и докосна.

Мария-Антоанета пусна децата си напред, та кралят да ги прегърне, и тогава дофинът, зървайки на шапката на баща си новата кокарда, върху която факлите мятаха кървави отблясъци, ахна по детски спонтанно:

— Я, татко! Какво имате на кокардата си? Кръв ли?

Това бе националното червено.

С вик кралицата погледна на свой ред.

Луи XVI навеждаше глава, за да целуне дъщеря си, а всъщност, за да скрие срама си.

Мария-Антоанета отскубна кокардата с дълбоко отвращение, извръщайки очи, разярена благородница, раняваща в сърцето една нация, която щеше да съумее да си отмъсти един ден.

— Махнете това, господине, махнете това — повтаряше тя.

И захвърли на стъпалата омразната кокарда, върху която преминаха стъпките на целия ескорт, отвеждащ краля в апартаментите му.

Това странно превращение бе помело съпружеското въодушевление на кралицата. Тя потърси с очи — но без да дава вид, че го прави, — господин Дьо Шарни, който стоеше на мястото си като войник.

— Благодаря ви, господине — каза му, когато погледите им се срещнаха, подир няколко секунди колебание от страна на графа. — Благодаря ви, вие удържахте на обещанието си.

— На кого говорите? — попита кралят.

— На господин Дьо Шарни — отвърна храбро Мария-Антоанета.

— Да, бедният Шарни, беше му доста трудно да стигне до мен. Не виждам обаче Жилбер — добави той.

Кралицата бе внимателна след получения през деня урок.

— Елате да вечеряте, сир — смени темата тя. — Господин Дьо Шарни — обърна се към графа, — потърсете мадам Дьо Шарни, нека дойде с вас. Ще вечеряме семейно.

В това Мария-Антоанета беше кралица. Ала въздъхна, виждайки как Шарни от тъжен става отново радостен.