Александър Дюма
Анж Питу (54)

54.
Нощта на 5 срещу 6 октомври^[1]

 

Нощта бе тиха, Събранието остана да заседава до три сутринта.

В три часа бяха изпратени двама разсилни, които обиколиха Версай, околностите на двореца и парка.

Всичко бе или изглеждаше спокойно.

В полунощ кралицата бе пожелала да излезе през портата за Трианон, но националната гвардия беше отказала да я пусне.

Тя бе изложила страховете си и й бяха отвърнали, че във Версай е в по-голяма безопасност, отколкото където и да било другаде.

Мария-Антоанета се бе оттеглила в малкия си апартамент и наистина се беше успокоила, виждайки, че е охраняван от най-сигурните й хора.

При вратата беше съзряла Жорж Дьо Шарни. Той бе въоръжен, облегнат на една къса пушка, каквито гвардейците носеха подобно на драгуните. Това противоречеше на обичайните правила — гвардейците от вътрешната охрана дежуряха само със сабите си.

Тя се беше приближила до него.

— А, това сте вие, бароне! — бе казала.

— Да, мадам.

— Винаги верен!

— Не съм ли на поста си?

— Кой ви изпрати тук?

— Брат ми, мадам.

— А къде е брат ви?

— При краля.

— И защо при краля?

— Защото е глава на семейството и в това си качество има правото да умре за краля, който е глава на държавата.

— Да — рече Мария-Антоанета с известна горчивина, — докато вие… вие имате правото да умрете само за кралицата.

— Ще бъде голямо щастие за мен, мадам — поклони се младият офицер, — ако някога Бог отреди да изпълня този дълг.

Тя понечи да се оттегли, ала едно подозрение я бодна в сърцето.

Спря се и като обърна наполовина глава, попита:

— А… графинята, какво става с нея?

— Графинята, мадам, се прибра преди десетина минути и помоли да й сложат легло в преддверието на апартамента на Ваше Величество.

Мария-Антоанета прехапа устни.

Невъзможно бе член на това семейство Дьо Шарни да бъде уловен, че пренебрегва дълга си.

— Благодаря, господине — каза кралицата, чаровно правейки му знак едновременно с ръка и глава, — благодаря ви, че бдите така добре над кралицата. Вие ще благодарите от мое име на брат си за това, че бди така добре над краля.

И с тези думи тя го остави. В преддверието намери Андре, която не бе легнала и почтително я чакаше. Не се сдържа и й протегна ръката си.

— Току-що благодарих на девера ви Жорж, графиньо — рече й. — Заръчах му да благодари на съпруга ви, а сега е ред да благодаря и на вас.

Андре направи реверанс и се отдръпна, за да пропусне кралицата, която влезе в спалнята си.

Мария-Антоанета не й каза да я последва; тази преданост, от която обичта и привързаността се бяха изпарили, и все пак, макар и ледена, си оставаше преданост до смърт, я караше да се чувства неудобно.

И така, в три сутринта всичко беше спокойно.

Жилбер бе излязъл от двореца заедно с господин Дьо Лафайет, който, прекарал дванайсет часа на коня, падаше от умора; на вратата беше срещнал Бийо, дошъл с националната гвардия; той бе видял Жилбер да тръгва и мислейки, че докторът би могъл да има нужда от него, се беше втурнал подире му, както кучето настига господаря си.

Та в три часа всичко бе спокойно. Събранието, отдъхнало си след огледа на разсилните, се беше оттеглило. Надяваха се, че този покой не ще бъде смутен.

Ала бяха пресметнали зле.

Обикновено при народните движения, които подготвят големите революции, настъпва един момент на застой, в който се смята, че всичко е свършено и може да се спи спокойно.

Това обаче е заблуда.

Зад хората, които са в първите редици, има такива, дето изчакват пробивът да бъде направен и да дойде времето, когато, уморени или удовлетворени, но и в единия, и в другия случай нежелаещи да отидат по-далеч, първопроходците си почиват.

Тогава тези непознати люде, мистериозни агенти на съдбовни страсти, плъзват в мрака, подхващат нещата оттам, докъдето са стигнали, и тласкайки ги до крайност, ужасяват при събуждането им онези, които са проправили пътя и са спрели по средата, мислейки, че са го изминали целия, че целта е осъществена.

В тази страховита нощ бе даден различен тласък от двете групи, пристигнали във Версай — едната вечерта, другата през нощта.

Първата беше дошла, защото бе гладна и искаше хляб.

Втората беше дошла от омраза и диреше мъст.

Знаем кой предвождаше първата група — Майар и Лафайет.

А втората — историята не назовава никого.

Ала, понеже историята мълчи, преданието назовава — Марат!

Ние вече го познаваме, видяхме го на празненствата по случай сватбата на Мария-Антоанета, да реже нозе на площад „Луи XV“.

Видяхме го и на площада пред Кметството, да тласка гражданите към площада на Бастилията.

Най-накрая го виждаме да се промъква в нощта като вълк, който слухти около кошарата, в очакване овчарят да заспи, за да се впусне в кървавото си дело.

Вериер!

Него представяме за първи път. Това беше едно недъгаво джудже, един уродлив гърбушко, стъпил на несъразмерно дълги крака. При всяка буря, която размътваше дъното на обществото, този кървав гном се издигаше с пяната и промърдваше на повърхността; два или три пъти в размирни времена го бяха забелязвали да минава през Париж, сгърбен върху черен кон, подобен на образ от Апокалипсиса или на някой от онези невъзможни демони, родени изпод молива на Кало^[2], за да изкушават свети Антоний.

Един ден, в един клуб, покачен на една маса, той бе нападал, заплашвал, обвинил Дантон^[3]. Това беше в момента, когато започваше да залязва популярността на човека от 2 септември. При тази злъчна атака Дантон се почувствал загубен, като лъв, който зърва на два пръста от устата си гнусната глава на змия. Той се огледал наоколо, търсейки било оръжие, било подкрепа. За щастие съзрял един друг гърбушко. Веднага го прегърнал през рамо и го вдигнал на масата, изправяйки го срещу неговия събрат.

— Приятелю — казал му, — отговорете на господина, давам ви думата.

Избухнал смях и Дантон бил спасен^[4].

Този път поне.

Така че предводители се намираха, преданието ги посочва — съществуваха Марат, Вериер, а още и херцог Д’Егийон.

Херцог Д’Егийон, сиреч един от смъртните врагове на кралицата.

Херцог Д’Егийон, предрешен като жена.

Кой казва това ли? Всички.

Абат Дьолил^[5] и абат Мори — тези двама абати, които толкова малко си приличат.

На първия приписват следния прословут стих:

Като мъж е подлец, като жена е убиец.

Колкото до абат Мори, там е по-различно.

Петнайсет дни след събитията, за които разказваме, херцог Д’Егийон го срещнал на терасата на фьойаните^[6] и понечил да се приближи до него.

— Върви си по пътя, мръснице — процедил абат Мори.

И се отдалечил с достолепие от херцога.

Та тъкмо тези трима души пристигнаха във Версай към четири часа.

Те водеха втората група, за която споменахме.

Тя се състоеше от онези, които идват подир хората, биещи се, за да победят.

Те идваха, за да плячкосват и убиват.

Впрочем вече бяха убивали при Бастилията, но не бяха плячкосвали.

Версай предлагаше чудесна възможност за реванш.

Към пет и половина сутринта дворецът изтръпна в съня си.

В Мраморния двор бе даден пушечен изстрел.

Пет-шестстотин души бяха изникнали изневиделица при оградата и като се подбуждаха, подтикваха, подстрекаваха взаимно, с едно-единствено усилие се прехвърлиха отвъд — едни изкатервайки се, други разбивайки решетките.

Тогава изстрелът на часовия бе вдигнал тревога.

Един от нападателите беше паднал мъртъв, трупът му лежеше прострян на паважа^[7].

Този изстрел разцепва пълчището от грабители, някои от които се целят в среброто на двореца, а други — кой знае, може би в короната на краля.

Застигната сякаш от мощен удар на брадва, вълната се разделя на две.

Едните се втурват да претърсват апартамента на кралицата, останалите се изкачват към параклиса, сиреч към апартамента на краля.

Да последваме най-напред онези, които се устремяват към покоите на владетеля.

Виждали сте как се надигат вълните при прилив, нали? Е, добре! Народната вълна е подобна, с тази разлика, че само приижда, без да отстъпва.

Цялата стража на краля в момента се състои от часовия, който бди пред вратата, и от един офицер, изскочил стремглаво от преддверието, въоръжен с алебарда, която току-що е изтръгнал от уплашения швейцарец.

— Кой там? — пита часовият. — Кой там?

И понеже не получава отговор, а вълната продължава да тътне, изкрещява за трети път:

— Кой там?

И се прицелва.

Офицерът съзнава какво би последвало от един изстрел, даден в апартамента; с рязък жест той отклонява пушката на часовия, хвърля се срещу нападателите и прегражда стълбището с алебардата си.

— Господа! Господа! — извиква. — Какво искате?

— Нищо, нищо — отвръщат присмехулно множество гласове. — Хайде, оставете ни да минем. Ние сме добри приятели на Негово Величество.

— Добри приятели сте на Негово Величество, а му носите война.

Този път отговор няма… Само зловещ смях, нищо друго. Един мъж хваща дръжката на алебардата и за да застави офицера да я пусне, впива зъби в ръката му.

Офицерът изтръгва алебардата от своя противник и като улавя дръжката от дъб в двата края, стоварва я с все сила връз главата на мъжа и му сцепва черепа.

От свирепия удар алебардата се строшава на две.

И офицерът вече има две оръжия — една тояга и един кинжал.

С тоягата той прави мулине^[8], с кинжала пробожда.

В това време часовият отваря отново вратата на преддверието и вика за помощ.

Излизат петима или шестима гвардейци.

— Господа, господа — призовава часовият, — на помощ на господин Дьо Шарни, на помощ!

Начаса сабите са извадени от ножниците, за миг блясват на светлината на лампата в горната част на стълбището и яростно се размахват отляво и отдясно на Шарни, посичайки нападателите.

Чуват се болезнени стонове, бликва кръв, вълната отстъпва, като се сурва по стъпалата, които сега открива, отдръпвайки се, и които се оказват алени и хлъзгави.

Вратата на преддверието се отваря за трети път и часовият извиква:

— Приберете се, господа, кралят нареди.

Гвардейците се възползват от смута, настанал сред тълпата. Те се хвърлят към вратата. Шарни влиза последен. Вратата се захлопва, двете широки резета щракват в гнездата си. Хиляди удари се посипват едновременно върху тази врата; зад нея струпват маси, столове, табуретки. Десет минути все ще устои.

Десет минути! През тези десет минути ще дойде подкрепление.

Да видим какво става при кралицата.

Втората група се е насочила към малкия апартамент, ала стълбата е тясна и едва двама души могат да минат редом по коридора. На пост е Жорж Дьо Шарни.

На третото „Кой там?“, останало без отговор, той стреля. При звука от изстрела вратата се отваря. Андре^[9] подава глава, бледа, но спокойна.

— Какво има? — пита тя.

— Мадам — извиква Жорж, — спасете Нейно величество, дошли са да я похитят. Сам съм срещу хиляди. Това няма значение, ще издържа възможно най-дълго, побързайте! Побързайте!

После, понеже нападателите налитат отгоре му, той дръпва вратата, добавяйки:

— Затворете резето, затворете го! Бъдете спокойна, ще живея достатъчно дълго, за да дам време на Нейно Величество да избяга.

И като се обръща, пронизва с байонета си първите двама, на които се натъква в коридора.

Кралицата е чула всичко и когато Андре влиза в спалнята й, заварва я станала.

Две от приближените й, мадам Ожие и мадам Тибо, я обличат припряно.

Сетне, полуоблечена, я избутват към апартамента на краля по таен коридор, докато Андре, все така невъзмутима и сякаш равнодушна към опасността, грозяща самата нея, затваря с резетата една подир друга вратите, през които минава по стъпките на обърканата Мария-Антоанета.