Александър Дюма
Анж Питу (10)

10.
Онова, което ставаше в края на пътя, по който вървеше Питу, сиреч в Париж

От Дамартен до Париж имаше още осем левги. Първите четири бяха изминати с лекота, но от Бурже нататък краката на Марго, макар и подтиквани от дългите нозе на Питу, все повече се сковаваха. Нощта падаше.

Когато стигнаха в Ла Вилет, на Бийо му се стори, че съзира откъм Париж да се извиват пламъци.

Той накара Питу да погледне червеникавата светлина на хоризонта.

— Ама вие не виждате ли — каза му момъкът, — че това е лагер на войски, които са запалили огньове?

— Какво! Войски ли? — попита Бийо.

— Има ги много от тази страна — рече Питу, — защо пък да няма и там?

Действително, поглеждайки внимателно надясно, арендаторът видя равнината Сен Дьони осеяна с тъмнеещи отряди пехота и кавалерия, които вървяха безмълвно в мрака.

Сегиз-тогиз оръжията им проблясваха под бледата светлина на звездите.

Питу, който при нощните си походи в гората бе навикнал да се ориентира в тъмното, дори показа на господаря си оръдия, затънали до главините на колелата сред разкаляните ниви.

— Охо! — изръмжа Бийо. — Значи там има нещо ново? Да побързаме, момче, да побързаме.

— Да, да, там има огън — извика Питу, който се бе надигнал на задницата на Марго. — Вижте! Вижте! Виждате ли искрите?

Марго се спря. Бийо скочи от седлото и отправяйки се към една група войници със синьо-жълти униформи, които лагеруваха под крайпътните дървета, попита:

— Другари, можете ли да ми кажете какво става в Париж?

Ала войниците му отговориха с няколко ругатни на немски.

— Какво, по дяволите, казват? — извърна се Бийо към Питу.

— Изобщо не е на латински, драги господин Бийо — промълви момъкът разтреперан, — това е всичко, което мога да кажа.

Бийо размисли и се огледа.

— Ама че съм глупак! — рече той. — Да взема да се обърна към кайзеровците^[1].

И от любопитство остана на средата на пътя. Един офицер се приближи до него.

— Фърфете си по бътя — каза му, — фърфете пързо.

— Простете, капитане — отвърна Бийо, — но отивам в Париж.

— Босле?

— И понеже ви виждам насред пътя, боя се, че не може да се мине през бариерите.

— Минафа се.

И Бийо се качи на коня и действително премина.

Ала само за да попадне на хусарите на Бершени^[2], които изпълваха Ла Вилет.

Този път си имаше работа със съотечественици, които разпита с по-голям успех.

— Господине — поде той, — какво става в Париж, моля?

— Става, че вашите побеснели парижани си искат своя Некер — каза един хусар — и стрелят по нас, сякаш това ни интересува.

— Искат си Некер^[3]! — извика Бийо. — Та какво се е случило с него?

— Ами кралят го уволни^[4].

— Кралят е уволнил господин Некер! — изрече арендаторът с изумлението на вярващ, който чува за светотатство. — Кралят е уволнил този велик човек?

— О, Боже мой! Да, драги, и дори нещо повече — този велик човек е на път за Брюксел.

— Е, добре! В такъв случай ще се повеселим! — изкрещя със страшен глас Бийо, без да го е грижа за грозящата го опасност, бунтувайки се сред хиляда и двеста, може да бяха и хиляда и петстотин роялистки кавалеристи.

Той яхна отново Марго и я пришпори свирепо към бариерите^[5].

Колкото повече се приближаваше, виждаше огънят да се разраства и да става по-ален — ярък огнен стълб се издигаше към небето.

Гореше самата бариера.

Една ревяща, разярена тълпа, в която жените, както обикновено, викаха и заплашваха по-ожесточено от мъжете, подклаждаше пламъците с останки от мебелите и книжата на данъчните служители на бариерата.

От към пътя унгарските и германските полкове наблюдаваха това опустошение с пушки при нозе и окото им не мигваше.

Бийо изобщо не се спря пред тази огнена преграда. Той смушка животното да препусне през пожара. Марго прескочи храбро пламтящата бариера, ала от другата страна се натъкна на плътна маса от хора, изтеглящи се от центъра на града към предградията, едни пеейки, други скандирайки: „На оръжие!“

Бийо имаше вид на такъв, какъвто си беше, сиреч солиден земеделец, който идва в Париж по свои дела. Може би викаше малко по-високо: „Път! Път!“ Но Питу повтаряше толкова учтиво след него: „Път! Дайте път, моля ви!“, че единият коригираше другия. Никой нямаше интерес да пречи на Бийо да си върви по своите работи, така че го пропуснаха да мине.

Марго беше възвърнала силите си; огънят бе поопърлил косъма й и всички тези необичайни крясъци я караха да настръхва. Сега Бийо бе принуден да сдържа сетните й усилия от страх да не стъпче многобройните любопитни, струпали се пред портите, и не по-малко многобройните любопитни, устремени към бариерата.

Бийо се промъкна, дърпайки наляво и надясно Марго, чак до булеварда; ала там бе заставен да спре.

Преминаваше шествие, идващо от Бастилията и насочило се към склада за мебели, тези два каменни възела, закопчаващи по онова време пояса около хълбоците на Париж^[6].

Това шествие, което заливаше булеварда, следваше една носилка. На нея бяха сложени два бюста — единият забулен с траурен воал, другият — увенчан с цветя.

Забуленият с креп бе на Некер, министъра, не изпаднал в немилост, а уволнен; увенчаният с цветя беше на херцог Д’Орлеан, който в кралския двор открито бе взел страната на икономиста от Женева.

Бийо се поинтересува каква е тази процесия, казаха му, че това е израз на народната почит към господин Некер и неговия защитник, херцог Д’Орлеан.

Арендаторът бе роден в край, в който името на херцог Д’Орлеан се тачеше от век и половина насам. Той принадлежеше към школата на философите, следователно гледаше на Некер не само като на велик министър, но и като на апостол на хуманността.

Обяснението, което получи, му бе достатъчно, за да се въодушеви. Бийо скочи от коня, без много добре да знае какво прави, викайки: „Да живее херцог Д’Орлеан! Да живее Некер!“, и се смеси с тълпата.

Щом веднъж се слееш с тълпата, индивидуалната свобода изчезва. Както е известно на всекиго, човек загубва собствената си свободна воля, иска онова, което иска тълпата, и прави всичко, което прави тя. Впрочем на Бийо му бе още по-лесно да се остави да бъде увлечен, защото беше по-скоро в челото, отколкото на опашката на процесията.

Шествието крещеше с все сила: „Да живее Некер! Стига чужди войски! Долу чуждите войски!“

Бийо вля мощния си глас в този нестроен хор.

Едно превъзходство, каквото и да е то, винаги се оценява от народа. Парижанинът от предградията със слаб или дрезгав глас, изтощен от гладуване или разяден от виното, парижанинът от предградията отдаде дължимото на плътния, свеж и звучен глас на Бийо и му стори път, така че без много да бъде блъскан, мушкан с лакти или притискан, арендаторът успя да се добере чак до носилката.

След десет минути един от носачите, чийто ентусиазъм надхвърляше силите му, му отстъпи мястото си.

Както се вижда, Бийо бързо напредваше.

Вчера обикновен пропагандатор на брошурата на доктор Жилбер, днес той беше едно от оръдията на триумфа на Некер и херцог Д’Орлеан.

Ала едва бе стигнал до този преден пост, когато една мисъл прониза съзнанието му:

Какво стана с Питу? Какво стана с Марго?

Все така крепейки носилката, Бийо извърна глава и на отблясъците от факлите, които придружаваха шествието, на светлината, струяща от всички прозорци наоколо, забеляза насред тълпата нещо като подвижно възвишение, образувано от пет-шест викащи и жестикулиращи фигури.

Не беше трудно да се различи сред тях гласът и да се разпознаят дългите ръце на Питу.

Момъкът правеше каквото можеше, за да брани Марго, но въпреки усилията му кобилата бе завладяна. Сега Марго не носеше Бийо и Питу — товар, вече твърде почетен за бедното животно.

Кобилата носеше всичко, което можеше да издържи на гърба си, на задницата, на шията.

В нощта, която придава фантастични размери на нещата, Марго приличаше на слон, натоварен с ловци, тръгнали да правят хайка за тигър.

На широкия й гръб се бяха настанили пет-шест екзалтирани парижани, които крещяха: „Да живее Некер! Да живее херцог Д’Орлеан! Долу чужденците!“

На което Питу отговаряше:

— Ще задушите Марго.

Опиянението бе всеобщо.

На Бийо му мина за миг през ума да отиде и да помогне на Питу и на Марго, ала размисли, че ако дори за секунда се откаже от завоюваната чест да държи един от прътите на носилката, повече не ще успее да се добере отново. Сетне съобрази, че в крайна сметка, поради уговорената с Льофран размяна на конете, Марго му принадлежи и че ако с животното се случи някакво нещастие, ще става въпрос за триста-четиристотин ливри, и че той, Бийо, е достатъчно богат, за да пожертва триста-четиристотин ливри за родината.

В това време шествието зави наляво и слезе по улица „Монмартр“ до площад „Виктоар“. При Пале Роаял имаше голямо задръстване, група хора със зелени листа на шапките скандираха: „На оръжие!“

Трябваше да се разбере дали запушилите улица „Вивиен“ бяха приятели или врагове. Зеленото бе цветът на граф Д’Артоа. Защо бяха със зелени кокарди?

След мигновен разговор положението се изясни.

Научавайки за изгонването на Некер, един млад мъж бе излязъл от кафене „Фоа“, беше се качил на една маса и с размахан пистолет в ръка бе извикал: „На оръжие!“

При този възглас всички, разхождащи се наоколо, се бяха втурнали към него, крещейки на свой ред: „На оръжие!“

Вече споменахме, че чуждестранните полкове се намираха край Париж. Сякаш имаше австрийско нашествие — имената на командващите тези полкове стряскаха френските уши: Рейнак, Салис-Самад, Дисбах, Естерхази, Рьомер^[7]. Стигаше само да бъдат назовани, за да се даде на тълпата да разбере, че това са вражески имена. Младият мъж ги назова. Той съобщи, че швейцарците, разположени на лагер на Елисейските полета с четири оръдия, трябва да влязат същата вечер в Париж, предшествани от драгуните на принц Дьо Ламбеск. Мъжът предложи нова кокарда, която да не е като тяхната, откъсна едно листо от кестен и го затъкна на шапката си. В един-единствен миг всички присъстващи го бяха последвали. Три хиляди души за десет минути оголиха дърветата около Пале Роаял.

Сутринта името на младия мъж бе никому неизвестно, вечерта бе в устата на всички.

Този млад мъж се наричаше Камий Демулен^[8].

Познаха се, побратимиха се, прегърнаха се; и шествието продължи по пътя си.

По време на принудителния престой любопитството на онези, които не можеха да видят нищо, дори вдигайки се на пръсти, бе натоварило с ново бреме юздите, седлото, подопашния ремък и стремената на Марго, така че в момента, когато трябваше да тръгне отново, клетата кобила буквално се сгромоляса.

На ъгъла на улица „Ришельо“ Бийо хвърли поглед назад. Марго беше изчезнала.

Той въздъхна в памет на бедното животно. После с все сила призова трикратно Питу, както правели римляните на погребенията на близките си. Стори му се, че чува от недрата на тълпата да излиза един глас, който отвръща на неговия. Ала този глас се изгуби в неясните полузаплашителни, полувъзторжени викове, въздигащи се към небето.

Шествието следваше своя ход.

Всички магазини бяха затворени, но всички прозорци бяха отворени и от тях долитаха окуражителни възгласи, които опияняваха още повече тълпата.

Така стигнаха до площад „Вандом“.

Там обаче процесията бе спряна от едно непредвидено препятствие.

Подобно на стволовете на дървета, които се подмятат по вълните на придошла река и които, срещайки подпората на някой мост, отскачат назад върху останките, носени подире им, народната армия налетя на отряд от германски наемници на площад „Вандом“.

Тези чуждестранни войници бяха драгуни, които, като съзряха прииждащото множество по улица „Сент Оноре“, което започваше да се разлива по площад „Вандом“, отпуснаха юздите на конете, загубили търпение да стоят на едно място цели пет часа, и препуснаха в галоп, връхлитайки върху народа.

Носачите на носилката поеха първия удар и бяха съборени под тежестта на товара си. Един савоец, който вървеше пред Бийо, се изправи пръв, грабна отново изображението на херцог Д’Орлеан и закрепвайки го на края на един прът, го издигна над главата си, викайки: „Да живее херцог Д’Орлеан!“, когото никога не бе виждал, или пък: „Да живее Некер!“, когото не познаваше.

Бийо щеше да стори същото с бюста на Некер, ала беше изпреварен. Един млад, двайсет и четири-двайсет и пет годишен мъж, облечен достатъчно елегантно, за да заслужи определението конте, го бе проследил с поглед, което му беше по-лесно, отколкото на Бийо, който го носеше, и веднага щом бюстът докосна земята, той се хвърли отгоре му.

Арендаторът напразно търсеше наоколо, ликът на Некер беше вече на върха на нещо като пика и, приближен до този на херцог Д’Орлеан, привличаше голяма част от множеството.

Изведнъж един проблясък осветява площада. В същия миг се разнася гърмеж, просвистяват куршуми. Нещо тежко удря Бийо по челото и той пада. В първия миг мисли, че е мъртъв.

Но тъй като не загубва съзнание, и понеже, освен остра болка в главата, не чувства нищо друго, решава, че най-много да е ранен, и вдигайки ръка към челото си, за да провери сериозността на раната, установява едновременно, че само е контузен в главата и че ръцете му са червени от кръв.

Младият мъж с хубавите дрехи, който крачеше пред Бийо, току-що бе получил един куршум в гърдите. Мъртвият беше той. Тази кръв бе негова. Ударът, усетен от Бийо, беше от бюста на Некер, който, загубил опора, се бе стоварил на главата му.

Арендаторът надава вик, наполовина от ужас, наполовина от ярост.

Той се отдръпва от младия човек, гърчещ се в конвулсиите на агонията. Онези, които го заобикалят, също отстъпват, а викът, който се е изтръгнал от Бийо, подет от тълпата, се проточва като скръбно ехо до последните групи по улица „Сент Оноре“.

Този вик е един нов бунт. Разнася се втори гърмеж и веднага дълбоки дупки, издълбани в масата от хора, обозначават пътя на куршумите.

Да поеме бюста, чието лице е омърсено с кръв, да го вдигне над главата си, да протестира с мъжкия си глас с риск да бъде убит подобно на красивия млад мъж, чието безжизнено тяло е простряно в нозете му — това е, към което възмущението подтиква Бийо и което той прави в устрема на своя ентусиазъм.

Ала в миг една широка и силна длан ляга на рамото на арендатора и го притиска така, че е принуден да се огъне под тежестта й. Бийо иска да се изплъзне, но една друга длан, не по-малко тежка от първата, се стоварва на другото му рамо. Ръмжейки гневно, той се обръща, за да види с какъв противник си има работа.

— Питу! — извиква.

— Да, да — отвръща момъкът, — наведете се.

И удвоявайки усилията си, Питу успява да накара упорстващия арендатор да залегне до него.

Едва е положен с лице към земята, когато отеква трети залп. Савоецът, който носи бюста на херцог Д’Орлеан, се превива на свой ред, ударен от куршум в бедрото.

После се чува трошене на паваж под желязо. Драгуните зареждат трети път. Един кон, полудял и яростен, като онзи от Апокалипсиса^[9], профучава над нещастния савоец, който усеща ледено острие да прониква в гърдите му. Той пада върху Бийо и Питу.

Бурята отминава, достигайки до дъното на улицата, където заглъхва сред ужас и смърт. Единствено труповете остават по паважа. Всички побягват в съседните улици. Прозорците се затварят. Зловеща тишина сменя вдъхновените викове и гневните възгласи.

Бийо изчака един миг, удържан от благоразумния Питу; сетне, усещайки, че опасността се отдалечава заедно с шума, той се надигна на едно коляно, докато Питу, подобно на заека, скрит в леговището си, започна да надига не главата, а ушите си.

— Е, господин Бийо! — рече Питу. — Мисля, че право казвахте и че пристигнахме в добър момент.

— Хайде, помогни ми.

— Какво ще правим? Ще бягаме ли?

— Не. Младото конте е мъртво, но бедният савоец е само припаднал, както ми се струва. Помогни ми да го качим на гърба ми. Не можем да го оставим тук да бъде довършен от тези проклети германци.

Бийо говореше на език, който стигаше право до сърцето на Питу. Той не намери какво да възрази, освен да се подчини. Хвана тялото на окървавения савоец и го натовари, както би направил с някой чувал, на рамото на якия арендатор, който, като видя, че улица „Сент Оноре“ е свободна и видимо пуста, пое заедно с Питу по пътя към Пале Роаял.