Александър Дюма
Анж Питу (66)

66.
Питу триумфира

Абат Фортие, порядъчният човек, бе твърде далеч от това да подозира било бурята, която му готвеше тази дълбока дипломация, било доверието, с което се ползваше Питу пред водачите на правителството.

Духовникът бе зает да доказва на Себастиен, че лошите общества са пагубни за добродетелта и невинността; че Париж е една бездна; че самите ангели биха се покварили, ако подобно на онези, които се заблудили по пътя за Гомор^[1], не се завърнат бързо на небето; и приемайки трагично посещението на Питу, този паднал ангел, абатът призоваваше момъка, с цялото красноречие, на което бе способен, да остане добър и истински роялист.

Нека кажем, че под добър и истински роялист абат Фортие съвсем не разбираше онова, което доктор Жилбер влагаше в тези думи.

Достолепният абат забравяше, че поради тази разлика в тълкуването на едни и същи слова неговата пропаганда бе лошо деяние, понеже той се опитваше, естествено неволно, да настрои ума на сина срещу този на бащата.

Впрочем трябва да признаем, че не го намираше особено податлив.

Странно! Във възрастта, когато децата са като онази мека глина, за която говори поетът^[2]; във възрастта, когато всяко влияние, което ги докосне, оставя своя отпечатък, Себастиен вече бе мъж по решителност и непоколебимост на мисълта.

Беше ли това наследство от една аристократична натура, която презираше до погнуса плебея?

Или пък беше наистина аристократизмът на плебея, доведен у Жилбер до стоицизъм?

Абат Фортие изобщо не бе в състояние да вникне в подобна загадка; той познаваше доктора като малко екзалтиран патриот; стремеше се с оздравителната непосредственост на духовниците да премоделира сина му за благото на краля и Бога.

Себастиен обаче, макар да изглеждаше много съсредоточен, не слушаше съветите му; мислеше си за неясните видения, които от известно време бяха започнали отново да го връхлитат под големите дървета на парка на Виле-Котре, когато абат Фортие водеше учениците си към Клуисовия камък или кулата „Омон“, за онези халюцинации, съставляващи неговия втори живот, един измамлив живот на поетично блаженство, редом с вялата проза на учението му в колежа.

Изведнъж портата откъм улица „Соасон“, блъсната със сила, се отвори и пропусна група хора.

Това бяха най-напред кметът на Виле-Котре, помощникът му и секретарят на кметството.

Зад тях се виждаха две жандармерийски шапки, а зад шапките стърчаха пет-шест любопитни глави.

Обезпокоен, абатът тръгна право към кмета.

— Какво всъщност има, господин Лонпре? — взря се в него той.

— Господин абат — отвърна важно кметът, — запознахте ли се с новата разпоредба на военното министерство?

— Не, господин кмете.

— Направете си труда да го сторите.

Абатът взе писмото и го прочете.

Целият побледня.

— Е, какво? — попита той притеснено.

— Господин абат, тези господа от националната гвардия в Арамон са тук и чакат да им предадете оръжието. — Фортие подскочи, сякаш се готвеше да разкъса господата от националната гвардия.

Тогава, преценявайки, че е дошъл моментът да се появи, Питу се приближи, следван от лейтенанта и сержанта си.

— Ето ги — каза кметът.

Лицето на абата от бледо стана червено.

— Тези смешници! — изкрещя той. — Тези нехранимайковци!

Кметът бе простодушен човек, още нямаше определена политическа позиция; гледаше и вълкът да е сит, и агнето да е цяло; не искаше да се смразява нито с Бога, нито с националната гвардия.

Епитетите на абат Фортие извикаха у него силен смях, с който овладя положението.

— Чувате ли как господин абатът се отнася към националната гвардия от Арамон — рече той на Питу и двамата му офицери.

— То е, защото господин абатът Фортие ни е виждал като деца и все още ни мисли за деца — поясни Питу с благата си кротост.

— Но тези деца са станали мъже — обади се глухо Манике, протягайки към абата осакатената си длан.

— И тези мъже са змии! — кресна Фортие, извън себе си от гняв.

— Но змии, които хапят, ако някой ги нарани — намеси се на свой ред сержант Клод.

В тези заплахи кметът предугади бъдещата революция.

Абатът съзря мъченичеството си.

— Какво се иска от мен в края на краищата? — извика той.

— Една част от оръжието, което имате тук — каза кметът, стараейки се да внесе дух на помирение.

— Това оръжие не е мое — отвърна абатът.

— А чие е?

— На монсеньор херцог Д’Орлеан.

— Съгласен съм, господин абат — кимна Питу, — ала това не пречи.

— Как така не пречи? — възнегодува абатът.

— Ами така, и ние сме дошли да поискаме това оръжие.

— Ще пиша на монсеньор херцога — заяви величествено Фортие.

— Господин абатът забравя — изрече кметът полугласно, — че това е напразно отлагане. Ако попитате монсеньор, ще ви отговори, че трябва да дадете на патриотите не само пушките на неговите неприятели, англичаните, но и оръдията на неговия предтеча Луи XIV.

Тази истина болезнено порази абата.

Той прошепна:

— Circumdedisti me hostibus meis.^[3]

— Да, господин абат — каза Питу, — това е вярно. Ала само с вашите политически врагове. Защото ние мразим във вас единствено лошия патриот.

— Глупак! — изкрещя абат Фортие в порив на възбуда, която го дари с известно красноречие. — Абсурден и опасен глупак! Кой от нас двамата е добрият патриот — аз, който искам да запазя оръжието за мира на отечеството, или ти, който го искаш за раздор и гражданска война? Кой е добрият син — аз, който държа маслиновата клонка, за да почитам нашата обща майка, или ти, който търсиш желязо, за да разкъсаш гръдта й?

Кметът се обърна, за да скрие вълнението си, и обръщайки се, направи таен знак на абата, сякаш казваше: „Много добре!“

Помощникът му ровеше в цветята с бастуна си.

Питу изпадна в затруднение.

Виждайки това, двамата му подчинени смръщиха вежди.

Единствен Себастиен, дете-спартанец, остана невъзмутим.

Той се приближи до Питу и пошушна:

— Ама за какво всъщност става въпрос?

Питу му обясни накратко.

— Заповедта подписана ли е? — попита момчето.

— От министъра и от генерал Лафайет, и е написана с почерка на баща ти.

— Тогава — гордо отвърна детето — защо се колебаят да й се подчинят?

И в разширените му зеници, в потръпващите ноздри, в строгостта на челото се разкри неумолимият властен дух на двете породи, които го бяха създали.

Абатът чу думите, които излизаха от устата на това дете; той потрепери и сведе глава.

— Три поколения врагове срещу нас! — промълви.

— Хайде, господин абат — подкани го кметът, — трябва да склоните!

Фортие направи една крачка, опипвайки ключовете, които носеше на колана си, остатък от монашески навик.

— Не! Хиляди пъти не! — извика той. — Това не е моя собственост и ще изчакам заповед от своя господар.

— Ах, господин абат! — възкликна кметът, който не можа да сдържи неодобрението си.

— Това е бунт — обърна се Себастиен към духовника. — Внимавайте, драги господине!

— Tu quoque!^[4] — измърмори абат Фортие, покривайки глава със свещеническата си одежда, за да имитира жеста на Цезар^[5].

— Хайде, хайде, господин абат — каза Питу, — не се тревожете. Оръжията ви ще бъдат в добри ръце за доброто на родината.

— Млъкни, Юда! — процеди Фортие. — След като предаде стария си учител, защо да не предадеш и отечеството си?

Смазан от съвестта си, Питу сведе чело. Онова, което бе сторил, не беше присъщо на благородно сърце, а на ловък управник.

Но свеждайки глава, видя лейтенанта и сержанта, които изглеждаха покрусени, че имат такъв слаб водач.

Питу осъзна, че ако не постигне желания резултат, престижът му ще бъде сринат.

Гордостта нави пружината на този сърцат защитник на Френската революция.

Той вдигна отново глава и рече:

— Господин абат, колкото и да съм покорен на бившия си учител, не мога да отмина без коментар тези оскърбителни думи.

— А, значи и ще коментираш? — присмя се абатът, надявайки се с иронията си да извади Питу от равновесие.

— Да, господин абат, ще коментирам и ще видите, че коментарът ми е справедлив — продължи Питу. — Вие ме наричате предател, понеже отказахте да ми дадете доброволно това оръжие, което ви поисках с маслинова клонка в ръка и което днес изтръгвам от вас посредством заповед на правителството. Е, добре, господин абат! Предпочитам да изглежда, че съм погазил признателността, отколкото да помогна заедно с вас на контрареволюцията. Да живее родината! На оръжие! На оръжие!

В това време кметът направи на Питу същия знак, който бе направил на абата, добавяйки:

— Ах! Много добре! Много добре!

Наистина тази реч имаше поразяващи последици за Фортие и наелектризира присъстващите.

Кметът изчезна, давайки знак на помощника си да остане.

Помощникът също гореше от желание да се измъкне, ала отсъствието на двете главни длъжностни лица в града със сигурност би се забелязало.

Така че той последва заедно със секретаря жандармите, които тръгнаха подир тримата национални гвардейци към музея на абат Фортие, музей, чиито тайни Питу познаваше, бидейки откърмен в този сарай^[6].

Себастиен скочи като млад лъв и се втурна по стъпките на патриотите.

Другите деца гледаха смаяно.

Колкото до абата, след като отвори вратата на своя музей, той се строполи на първия попаднал му стол, полумъртъв от гняв и срам.

Веднъж влезли в музея, двамата придружители на Питу понечиха да разграбят всичко, но честната плахост на командира отново се намеси.

Понеже подоопечните му гвардейци бяха трийсет и трима, нареди да бъдат изнесени трийсет и три пушки.

И понеже евентуално би могло да се наложи да стреля с пушка, а при подобни обстоятелства Питу не смяташе да остава по-назад, той взе за себе си една, трийсет и четвъртата, истинска офицерска пушка, по-къса и по-лека от останалите, която въпреки калибъра си можеше еднакво сполучливо да изпрати оловото си по някой питомен или див заек, както и куршум по някой мним патриот или истински прусак.

Освен това си избра една права сабя, като тази на господин Дьо Лафайет, вероятно принадлежала на герой от Фонтьоноа или Филипсбург, която окачи на колана си.

Двамата му другари грабнаха всеки по една дузина пушки и дори не се огънаха под такава огромна тежест, толкова опияняваща бе радостта им.

Питу нарами останалите.

Минаха през парка, за да не прекосяват Виле-Котре и да избегнат скандала.

Впрочем това беше и по-краткият път.

Пък и предимството му бе, че отнемаше на тримата офицери всяка възможност да се срещнат с привърженици на идея, противоположна на тяхната. Питу не се страхуваше от сблъсък, а и пушката, която си бе избрал, свидетелстваше за смелостта му. Само че бе станал разсъдлив и откакто разсъждаваше, беше забелязал, че ако една пушка е полезна за зашитата на един човек, десет не са.

Нашите трима герои, натоварени с тези плячкосани трофеи, пресякоха парка тичешком и стигнаха до една поляна, където трябваше да спрат, останали без сила, облени в пот; най-накрая, смазани от сладка и славна умора, те отнесоха у Питу скъпоценното имущество, което родината им бе поверила, може би малко слепешката.

Същата вечер се състоя събрание на националната гвардия и командирът Питу връчи по една пушка на всеки войник, казвайки, както спартанските майки са казвали на своите синове, сочейки щита:

— С него или върху него.

Тогава в това малко общество, преобразено от гения на Питу, настъпи такъв кипеж, че то наподоби мравуняк в ден на земетресение.

Радостта от притежаването на пушка у тези хора, във висша степен бракониери, на които вечното потисничество на горските стражари беше вдъхнало стръв към лова, бе толкова голяма, че за тях Питу изглеждаше като бог на земята.

Забравиха дългите му крака, дългите му ръце, едрите му колене и глава, забравиха най-сетне гротескното му минало и той се превърна и остана дух покровител на областта през цялото време, докато русият Феб правеше посещението си на красивата Амфитрита^[7].

Следващият ден бе посветен от ентусиастите на това, да овладяват, поправят и лъскат пушките си като познавачи по инстинкт: едни, доволни, ако подсипът беше добър, други, чудейки се как да коригират неравенството в жребия, ако им се бе паднало по-нискокачествено оръжие.

В това време Питу, оттеглил се в стаята си, като великия Агамемнон в своята шатра, мислеше^[8], докато останалите лъскаха, блъскаше си главата, докато хората му си деряха ръцете.

За какво мислеше Питу, ще попита читателят, симпатизиращ на този раждащ се гений.

Питу, станал пастир на народа, мислеше за кухата суетност на величията в този свят.

Действително наближаваше моментът, когато от цялото това построение, издигнато с не малко труд, нямаше да остане и помен.

Пушките бяха раздадени предната вечер. Денят бе използван, за да бъдат приведени в изправност. На следващия ден трябваше да покаже на своите войници как се стреля, а той не знаеше и първата команда за зареждане в дванайсет такта.

Питу винаги бе зареждал пушката си, без да отброява тактове и както бе могъл.

Колкото до маневрите, там нещата бяха още по-зле.

Та какъв щеше да е този командир на национална гвардия, който нямаше понятие как се прави зареждане в дванайсет такта и не умееше да ръководи маневри?

Пишещият тези редове познаваше само един: истината е, че той бе земляк на нашия герой.

Така че, обхванал глава с две ръце, със замъглен поглед и неподвижно тяло, Питу мислеше.

Нито Цезар в храсталаците на дивата Галия, нито Ханибал, изгубен в заснежените Алпи, нито Колумб, заблуден в непознатия океан, никой от тези знаменити люде не е разсъждавал по-патетично пред лицето на неизвестното и не е посвещавал по-настойчиво мисълта си на Diis ignotis^[9], тези страховити божества, които са тайната на живота и смъртта, както стори Питу през този дълъг ден.

— О! — промълви той. — Времето върви, утрешният ден наближава и ще блесне с цялата си сила какво нищожество съм. Утре победоносният военачалник, който превзе Бастилията, ще бъде третиран като глупак от цялото събрание на арамонците, както е бил… вече не знам кой, от събранията на гърците.

Утре ще ме освиркат!… След като днес съм триумфатор?

Това няма да го бъде. Не бива да го допускам. Катрин ще узнае и ще бъда опозорен.

Питу пое дълбоко дъх.

— Какво може да ме измъкне от положението? — запита се. — Дързостта? Не, не. Дързостта трае една минута, а командата по пруски маниер — цели дванайсет такта.

Каква странна идея, да се обучават французи по пруски маниер?

Ами ако заявя, че съм твърде добър патриот, за да уча французи по пруски образец, и че ще измисля по-национален вариант?

Не, ще се объркам.

Видях веднъж маймуна на панаира във Виле-Котре. Тя правеше военни упражнения, но вероятно ги правеше като маймуна, сиреч неправилно.

— А! — извика той изведнъж. — Идея!

И отваряйки пергела на дългите си нозе, понечи да хукне на мига, когато една мисъл го възпря.

— Изчезването ми ще ги учуди — рече си. — Трябва да предупредя моите хора.

Тогава, отваряйки вратата, повика Клод и Дезире и им каза следното:

— Обявете военните упражнения за вдругиден.

— Ама защо не за утре? — попитаха двамата нисши офицери.

— Защото сте уморени, вие и сержантът — отвърна Питу. — А преди да обуча войниците, искам най-напред да обуча началниците. И освен това, свикнете, моля ви — добави със строг глас, — винаги да ми се подчинявате по служба, без да правите забележки.

Подчинените сведоха глави.

— Това е добре — кимна Питу. — Значи упражненията ще започнат вдругиден, в четири часа сутринта.

Офицерите се поклониха, излязоха и понеже бе девет вечерта, отидоха да си легнат.

Питу ги изчака да тръгнат. Щом завиха зад ъгъла, той се устреми в противоположната посока и за пет минути стигна до най-мрачната и гъста част на гората.

Да видим каква бе спасителната идея на командира.