Александър Дюма
Анж Питу (58)

58.
Как Питу, който вече веднъж бе прокълнат и прогонен от леля си заради един варваризъм и три солецизма, беше отново прокълнат и прогонен заради един петел с ориз

Питу естествено пристигна във Виле-Котре през онази част на парка, която наричаха „Фазанарията“; той прекоси залата за танци, пуста в делнични дни, където преди три седмици бе водил Катрин.

Колко неща се бяха случили на Питу и на Франция през тези три седмици!

После, като мина по дългата алея с кестените, стигна до площада пред замъка и почука на задната врата на колежа на абат Фортие.

Бяха изтекли три години^[1], откакто Питу бе напуснал Арамон, и само три седмици, откакто бе тръгнал от Виле-Котре; следователно беше съвършено нормално, че не го познаха в Арамон, а във Виле-Котре го познаха.

За миг се пръсна слухът, че е пристигнал заедно с младия Себастиен Жилбер, че двамата са влезли през задната врата на колежа на абат Фортие, че Себастиен изглежда почти така, както при отпътуването си от Виле-Котре, но че Питу има каска и сабя.

В резултат пред голямата порта се насъбра тълпа, тъй като решиха, че щом Питу е влязъл през малката порта на замъка, ще излезе през голямата на улица „Соасон“.

Оттам бе пътят му за Пльо.

Наистина момъкът се задържа у абат Фортие само колкото да предаде на сестра му писмото на доктора, Себастиен Жилбер и пет двойни луи, предназначени за заплащането на пансиона.

Отначало сестрата на абат Фортие много се уплаши, когато видя този страховит войник да влиза през градинската врата; ала скоро разпозна честната и кротка физиономия под драгунската каска, което малко я успокои.

Накрая гледката на петте двойни луи я успокои напълно.

Лесно бе да се обясни страхът на бедната стара мома — абат Фортие бе отишъл на разходка със своите ученици и тя беше съвсем сама в дома.

Щом връчи писмото и петте двойни луи, Питу прегърна Себастиен и излезе, като нахлупи каската на главата си, перчейки се по войнишки.

Себастиен бе пролял няколко сълзи, разделяйки се с Питу, макар че раздялата нямаше да бъде задълго и че неговата компания изобщо не беше забавна; но веселостта, благият характер и вечната любезност на Питу бяха трогнали сърцето на младия Жилбер. Питу бе като тези едри добри кучета нюфаундлендска порода, които понякога много ви уморяват, сетне обаче неизменно уталожват яда ви, лизвайки ви.

Онова, което смекчи тъгата на Себастиен, бе, че Питу му обеща да идва да го вижда често. Онова, което смекчи тъгата на Питу, бе, че Себастиен му благодари.

Сега да последваме нашия герой от колежа на абат Фортие до къщата на неговата леля Анжелик, разположена, както е известно, в покрайнините на Пльо.

На излизане Питу откри, че го очакват двайсетина души. Военните му труфила, чието описание вече бе обиколило целия град, бяха отчасти причината за струпването. Виждайки го да се връща така от Париж, където се биеха, предполагаха, че Питу се е бил, и искаха да научат новини.

Тези новини момъкът ги поднесе с подобаваща величественост; той разказа за превземането на Бастилията, за подвизите на Бийо, на господин Майар, на господин Ели, на господин Юлен; как арендаторът бе паднал в рова на крепостта и как той, Питу, го бе извадил оттам; как най-накрая бяха спасили господин Жилбер, който от осем или десет дни бил в затвора.

Слушателите вече знаеха почти всичко, което им разправяше Питу, ала те бяха чели тези подробности във вестниците, а колкото и интересно да пише един вестникар, не би могъл да се мери с очевидец, който разказва, може да бъде прекъснат и да подхване отново, да бъде попитан и да отговори.

А пък Питу подхващаше, отговаряше, уточняваше и най-дребните детайли, проявяваше голяма благосклонност към всички прекъсвания, голяма любезност при всички отговори.

От това последва, че подир близо час на вести, разказвани при портата на абат Фортие на улица „Соасон“, претъпкана със слушатели, на един от присъстващите, забелязал признаци на безпокойство по лицето на момъка, му хрумна да каже:

— Ама бедният Питу е уморен, а ние го държим тук на крак, вместо да го оставим да се прибере при леля си Анжелик. Милата стара мома! Ще бъде толкова щастлива да го види отново.

— Не че съм уморен — обясни Питу, — ами съм гладен. Никога не се уморявам, само дето винаги съм гладен!

При тази простодушна декларация тълпата, която уважаваше потребностите на стомаха на Питу, се разтвори почтително и той, сподирян от неколцина любопитни, по-настървени от останалите, можа да поеме към Пльо, сиреч към дома на леля Анжелик.

Леля Анжелик я нямаше, несъмнено бе отишла да навести съседите и вратата беше затворена.

Мнозина предложиха на Питу да го заведат у тях, за да получи храната, от която имаше нужда, ала той гордо отказа.

— Но ти виждаш, драги Питу — рекоха му, — че вратата на леля ти е затворена.

— Вратата на една леля не ще може да остане затворена пред един покорен и изгладнял племенник — каза назидателно момъкът.

И измъквайки сабята си, чийто вид накара жените и децата да се отдръпнат, той вкара върха й между езичето и отвора на бравата, натисна силно и вратата се отвори за голямо възхищение на присъстващите, които вече не подлагаха на съмнение подвизите на Питу, откакто го видяха така дръзко да се излага на гнева на старата мома.

Вътрешността на дома бе същата, каквато я помнеше — прословутото кожено кресло заемаше царствено средата на стаята; два-три разкривени стола образуваха окуцялата свита на тежкото кресло; в дъното бе раклата за хляб, вдясно — бюфетът, срещу бюфета — камината.

Питу влезе в къщата с кротка усмивка; той нямаше нищо против тези овехтели мебели; тъкмо обратното, те му бяха приятели от детинство. Бяха корави, вярно е, почти толкова корави, колкото и леля Анжелик, но ако ги отвореше, човек можеше да намери в тях поне нещо добро, докато ако бъдеше отворена леля Анжелик, сигурно бе, че вътре ще се окаже още по-сухо и лошо, отколкото отвън.

Още същия миг Питу даде едно доказателство за онова, което бързаме да изложим, на хората, които го следваха и виждайки какво става, стояха пред вратата, любопитни да научат какво ще се случи при завръщането на леля Анжелик.

Впрочем не беше трудно да се забележи, че тези няколко души изпитват симпатия към Питу.

Споменахме, че той бе гладен, толкова гладен, че чертите на лицето му се бяха променили.

Ето защо нямаше намерение да се помайва; отиде право при раклата за хляб и при бюфета.

Едно време — казваме едно време, макар че бяха изтекли едва три седмици от заминаването на Питу, тъй като според нас времето се измерва не с неговата продължителност, а с изпълващите го събития, — та едно време, подтикван от зъл дух или неустоим глад, две пъклени сили, които много си приличат, Питу сядаше на прага на затворената врата и изчакваше смирено завръщането на леля Анжелик; когато тя се появеше, той я поздравяваше с блага усмивка; правеше си труда да стане, за да й стори място да мине; влизаше неизменно след нея и вземаше хляба и ножа, за да я накара да отдели полагащото му се; после, с отрязаната част от хляба, хвърляше един жаден поглед, влажен и магнетичен — поне така си мислеше, — магнетичен до степен да привлече сиренето или лакомствата, намиращи се на плота на бюфета.

Електричество, което рядко даваше резултат, но все пак понякога даваше.

Днес обаче Питу действаше като мъж — той отвори спокойно раклата за хляб, извади от джоба широкия си нож с дървена дръжка, посегна към хляба и отряза един крайщник, който нищо чудно да тежеше цял килограм, както елегантно се изразяват след въвеждането на новите мерки^[2].

Сетне пусна хляба в раклата и затвори капака.

Подир което, със същата невъзмутимост, се приближи до бюфета.

За миг му се стори, че чува ръмженето на леля Анжелик, ала пантите на бюфета изскърцаха и този шум, със своята реалност, заглуши другия, който бе плод единствено на въображението му.

По времето, когато Питу живееше в къщата, лелята се зареждаше с трайни провизии — сирене от Марол или пък тънко парче сланина, увито със зелените листа на огромна зелка; но откакто този баснословен гладник бе напуснал околността, Анжелик, въпреки своето скъперничество, си приготвяше ястия, които траеха една седмица и не бяха лишени от кулинарна стойност.

Това бе понякога говеждо печено с моркови и лукчета, попили мазнината му; друг път яхния от овнешко с вкусни картофи, едри като детски главички или продълговати като тиквички; или телешки джолан, който подправяше с няколко глави лук и скилидки чесън, накиснати в оцет; или пък гигантски омлет, опържен в големия тиган, приятно зачервен, поръсен с лук и магданоз, или изпъстрен с резенчета сланина, едно-единствено от които бе достатъчно на старата да се засити дори в дните, когато имаше апетит.

През цялата седмица леля Анжелик докосваше скъпоценното творение със сдържаност, накърнявайки целостта му точно толкова, колкото го изискваха нуждите й.

Всеки ден тя се наслаждаваше на това да бъде сама и да похапва такива пикантни неща и, изпаднала в блаженство, колкото пъти посягаше към гозбата и поднасяше залък към устата си, толкова пъти се сещаше за племенника си Анж Питу.

Питу има късмет.

Той попадна там в деня, беше понеделник, когато леля Анжелик бе опекла с ориз един стар петел, увит в тесто и задушен така добре, че костите се бяха отделили и месото бе станало почти крехко.

Блюдото беше чудесно; то бе сложено в дълбок съд, черен отвън, ала лъскав и пълен с прелести за окото.

Месата се показваха над ориза като островчета в обширно езеро, а гръбнакът на петела стърчеше над многобройните върхове, както хребетът на Сеута се издига над пролива Гибралтар.

Питу даже не прояви учтивостта да ахне от възхита, съзирайки това чудо.

Разглезен от хубавата кухня, той, неблагодарникът, забравяше, че никога подобен разкош не бе обитавал бюфета на леля Анжелик.

Питу държеше порязаницата хляб с дясната ръка.

С лявата хвана дълбокия съд и го задържа в равновесие чрез натиска на четвъртития си палец, който потопи до първата фаланга в гъстата мазнина с превъзходен аромат на печено месо.

В този момент му се стори, че една сянка ляга между него и светлината от вратата.

Той се обърна с усмивка, защото беше от онези простодушни натури, при които задоволството на сърцето се изписва върху лицето.

Сянката бе от тялото на леля Анжелик.

На леля Анжелик, по-непримирима скъперница, по-кисела и по-изсушена от всякога.

Ако това се бе случило едно време — принудени сме да прибягваме непрестанно към тази ретроспекция, сиреч към сравнение, тъй като то единствено може да изрази мисълта ни, — та ако се бе случило едно време, при вида на старата мома Питу би изтървал гозбата и докато тя се навеждаше отчаяна, за да събере остатъците от своя петел и зрънцата ориз, той би скочил над главата й и би хукнал навън с хляба под мишница.

Ала Питу не беше вече същият, каската и сабята го бяха променили поне физически, ако допирът до големите философи на епохата не го бе променил духовно.

Вместо уплашено да побегне пред леля си, той се приближи до нея с чаровна усмивка, протегна ръце и макар че тя се помъчи да се отскубне, Анж я прегърна с двете си огромни пипала, които наричаха негови ръце, притискайки я до гърдите си, докато ръцете му, едната, хванала хляба и ножа, а другата — съда с петела с ориз, се кръстосаха зад гърба й.

След като извърши този акт на семейственост, който смяташе за задължение, наложено от положението му, и който трябваше да бъде изпълнен, той пое въздух с цели дробове, казвайки:

— Е, лельо Анжелик! Това е бедният Питу.

При тази прегръдка, на каквато не бе свикнала, старата мома си беше въобразила, че заловен от нея на местопрестъплението, племенникът й бе поискал да я задуши, както Херакъл е задушил Антей^[3].

Така че тя си отдъхна, освободена от тези опасни обятия. Само дето бе успяла да забележи, че Питу даже не беше изразил възхищение при гледката на петела.

Той бе не само един неблагодарник, ами на това отгоре и простак.

Нещо друго обаче накара леля Анжелик да се задъха ядно — че Питу, който едно време, когато тя господстваше от коженото си кресло, не смееше дори да приседне на някой от изпочупените столове или на някоя от куците табуретки наоколо, сега, след като я беше прегърнал, се бе настанил без задръжки върху креслото, бе наместил ястието между краката си и се бе приготвил да го начене.

С могъщата си десница, както се казва в Светото писание, той стискаше споменатия нож, нож с дървена дръжка и широко острие, същинска мистрия, с каквато Полифем^[4] е можел да яде чорбата си.

С другата ръка държеше залък хляб, широк три пръста и дълъг шест палеца, същинска метла, с която прибутваше ориза върху ножа си, докато пък ножът, разузнавайки, изтикваше месото върху хляба.

Ловка и безмилостна маневра, в резултат на която подир няколко минути лъсна синьо-белият фаянс от вътрешната страна на съда, както се появяват при отлив халките и камъните на вълнолома, от който водата се е оттеглила.

Ще трябва да се откажем да описваме страхотното слисване и отчаяние на леля Анжелик.

При все това за миг тя помисли, че може да извика.

Не можа.

Питу се усмихваше така чародейно, че викът замръзна на устните на леля Анжелик.

Тогава тя се опита да се усмихне на свой ред, надявайки се да умилостиви този свиреп звяр, наричан глад, който в момента обитаваше вътрешностите на нейния племенник.

Ала поговорката бе вярна, изгладнелите вътрешности на Питу оставаха глухи и неми.

Вместо да се усмихне, лелята се разплака.

Това леко притесни Питу, но ни най-малко не му попречи да яде.

— Охо, лельо! — рече той. — Колко сте добра, да плачете от радост заради завръщането ми. Благодаря, добра ми лельо, благодаря.

И продължи.

Очевидно Френската революция съвсем бе развалила този човек.

Той излапа три четвърти от петела и остави малко ориз на дъното, казвайки:

— Вие предпочитате ориза, нали, скъпа ми лельо? Той е по-мек за зъбите ви. Оставям ви ориза.

При това внимание, което несъмнено прие като насмешка, леля Анжелик едва не се задуши от гняв. Тя пристъпи решително към младия Питу и изтръгна съда от ръцете му, произнасяйки богохулство, което двайсетина години по-късно щеше чудесно да допълни един гренадир от старата гвардия^[5].

Момъкът изпусна тежка въздишка.

— Ох, лельо! — поклати глава той. — Съжалявате за петела си, нали?

— Негодникът му с негодник! — процеди леля Анжелик. — Мисля, че ми се присмива.

Присмивам се е един наистина френски глагол, а в Ил дьо Франс говорят чист френски.

Питу стана.

— Лельо — поде важно, — нямам ни най-малко намерение да не ви плащам. Имам пари. Ще се настаня, ако искате, на пансион у вас, само че си запазвам правото да определям менюто.

— Нехранимайко! — изкрещя леля Анжелик.

— Да кажем, че порционът е четири су. Значи ви дължа четири су за ориза и две су за хляба, общо шест су.

— Шест су! — задъхваше се лелята. — Шест су! Та само хлябът е шест су, а оризът е за осем су.

— Не включвам обаче петела в сметката, драга ми лельо — добави Питу, — вземайки предвид, че той е от вашия кокошарник, мой стар приятел, веднага го познах по гребена.

— При все това си струва цената.

— На девет години е. Аз го откраднах за вас изпод корема на майка му. Беше колкото юмрук и вие дори ме набихте, защото заедно с него не бях донесъл зърно, за да го нахраните на другия ден. Госпожица Катрин ми даде зърното. Той си беше моя собственост, изял съм си моята собственост! Имам право на това.

Бясна от гняв, лелята хвърли унищожителен поглед на този революционер.

Тя вече нямаше глас.

— Излез оттук! — прошепна едва.

— Ей така, веднага, след като съм вечерял, без да ми дадете време за храносмилане? А! Това е неучтиво, лельо.

— Излез!

Питу, който бе седнал, стана отново; той забеляза, не без бурно задоволство, че стомахът му не може да поеме и зрънце ориз повече.

— Лельо — изрече тържествено, — вие сте една лоша роднина и аз искам да ви покажа, че допускате по отношение на мен същата грешка, както едно време, и сте все така жестока и все такава скъперница. Не желая да ходите навсякъде и да разправяте, че съм изпоизял де каквото съм намерил.

Питу застана на прага на портата и с мощен глас, който би могъл да бъде чут не само от любопитните, които го бяха придружили и присъстваха на разигралата се сцена, но и от безразличните, които минаваха на петстотин крачки разстояние, занарежда:

— Призовавам тези добри хора за свидетели, че пристигам пеша от Париж, след като съм превзел Бастилията. Че бях уморен, че бях гладен, че седнах и се нахраних при роднината си и че бях укорен така сурово за това, че бях прокуден така безжалостно, та съм принуден да си отида.

И Питу вложи достатъчно патетика в тази встъпителна част на словото си, за да започнат съседите да мърморят срещу старата.

— Един клет пътник — продължи той, — който е изминал деветнайсет левги пеша, един почтен момък, удостоен с доверието на господин Бийо и господин Жилбер, който доведе Себастиен Жилбер при абат Фортие, един победител на Бастилията, един приятел на господин Байи и на генерал Дьо Лафайет! Призовавам ви за свидетели, че ме гонят.

Ропотът се засили.

— И понеже не съм някой просяк — не преставаше Питу, — понеже, когато ми натякват за хляба, аз си го плащам, ето, оставям едно малко екю за онова, което изядох при леля си.

Той измъкна високомерно едно екю от джоба си и го хвърли на масата, откъдето пред очите на всички то отскочи в блюдото и потъна до половината в ориза.

Този последен щрих довърши старицата; тя наведе глава пред всеобщото неодобрение, изразено с продължително мърморене; двайсетина ръце се протегнаха към Питу, който излезе от къщата, изтърсвайки обувките си на прага, и изчезна, съпроводен от тълпа хора, които му предлагаха храна и подслон, щастливи да приютят безплатно един от победителите на Бастилията, приятел на господин Байи и на генерал Дьо Лафайет.

Лелята взе екюто, избърса го и го пусна във вече познатата ни паничка, където трябваше да почака, в компанията на много други, преди да се превърне в един стар луидор.

Ала слагайки това екю, дошло при нея по такъв странен начин, тя въздъхна и си помисли, че може би Питу има правото да яде, щом като плаща така добре.