Александър Дюма
Анж Питу (52)

52.
Денят 5 октомври^[1]

 

Жилбер хвърли един поглед върху действащите лица, които изведохме на сцената, и приближавайки се почтително към Мария-Антоанета, попита:

— Ще ми разреши ли кралицата в отсъствието на нейния августейши съпруг да й съобщя новините, които нося?

— Говорете, господине — отвърна тя. — Като ви видях да препускате така бързо, събрах всичките си сили, подозирайки, че пристигате със страшна вест.

— Би ли предпочела кралицата да бъде изненадана? Предупредена, с присъщите й здрав разум и безпогрешна преценка, ще се възправи срещу опасността и може би опасността ще отстъпи.

— Е, господине, каква е тази опасност?

— Мадам, седем-осем хиляди жени са тръгнали от Париж въоръжени и идват във Версай.

— Седем-осем хиляди жени! — каза Мария-Антоанета с презрително изражение.

— Да, но по пътя ще се насъберат още и току-виж станали петнайсет-двайсет хиляди.

— И какво ще искат?

— Гладни са, мадам, ще искат хляб от краля.

Кралицата се обърна към Дьо Шарни.

— Уви, мадам! — поклати глава графът. — Онова, което предвидих, се случи.

— Какво да правим? — озърна се Мария-Антоанета.

— Най-напред да предупредим краля — предложи Жилбер.

Кралицата реагира бурно.

— Краля! О, не! — възпротиви се тя. — Има ли смисъл?

Този вик направо избликна от сърцето й — той бе израз на нейното мъжество, на съзнанието за собствената й сила и в същото време за една слабост, която не би следвало нито да съзира у съпруга си, нито да разкрива пред външни хора.

Ала беше ли външен Дьо Шарни? Беше ли външен Жилбер?

Не, напротив, не бяха ли тези двама души избрани от Провидението, единия, за да закриля кралицата, а другия — краля?

Дьо Шарни отвърна едновременно на Мария-Антоанета и на Жилбер; той си възвръщаше самоконтрола, тъй като бе пожертвал гордостта си.

— Мадам — подхвана, — господин Жилбер има право. Трябва да уведомим краля. Негово величество е все още обичан, ще излезе пред жените, ще ги поздрави с реч и ще ги обезоръжи.

— Но кой ще се нагърби с това? — попита кралицата. — Пътят със сигурност е отрязан, начинанието е опасно.

— Кралят в гората на Мьодон ли е?

— Да, и ако, както вероятно е, пътищата…

— Нека Ваше Величество благоволи да вижда в мое лице само военния — прекъсна я простичко Дьо Шарни. — Войникът е създаден, за да бъде убит.

И като произнесе тези думи, той не изслуша отговора, не чу въздишката; слезе бързо долу, метна се на един гвардейски кон и препусна към Мьодон заедно с двама конници.

Едва се бе изгубил отвъд железните порти, отвръщайки с един знак на Андре, която му махаше от прозореца, когато глух шум, наподобяващ плисък на вълни по време на буря, накара кралицата да наостри уши. Този шум сякаш се надигаше иззад най-отдалечените дървета по пътя за Париж, които, от мястото, където бяха, се виждаха нанизани в мъглата чак до последните къщи на Версай.

Скоро хоризонтът стана страшен и за очите, не само за ушите; ситен и остър дъжд започна да бразди сивата мъгла.

И при все това, въпреки заплахите на небето, Версай се изпълваше с народ.

Пратениците се втурваха един подир друг в двореца. Всеки съобщаваше за многолюдна колона, идваща от Париж, и мислейки за радостите и лесните триумфи от предните дни, едни изпитваха угризения, други — ужас.

Войниците, неспокойни и гледащи се един друг, бавно вземаха оръжията. Подобно пияни, които се опитват да се отърсят от въздействието на виното, офицерите, обезсърчени от видимото смущение на войниците и ропота на тълпата, понасяха мъчително тази атмосфера, натежала от злощастия, които щяха да припишат на тях.

От своя страна, телохранителите, близо триста души, се качваха на конете сковано и с онова колебание, което обхваща воина, когато съзнава, че ще се сблъска с враг, чийто начин на атака не познава.

Какво да предприемат срещу жени, тръгнали заканително с оръжията си, но които пристигаха обезоръжени и дори не можещи да вдигнат ръце, толкова бяха изнемощели и гладни!

Все пак, за всеки случай, построиха се в редици, извадиха сабите и зачакаха.

Най-накрая жените се появиха; те идваха от две страни. На половината път се бяха разделили; едните поели през Сен Клу, другите — през Севр.

Преди да се разделят, бяха поделили осем хляба — само толкова намерили в Севр.

Трийсет и две либри хляб за седем хиляди души!

Добирайки се до Версай, вече почти се влачеха; повече от три четвърти бяха посели оръжията си по пътя. Майар бе склонил останалата една четвърт да остави своите в първите къщи на града.

Сетне им каза: „Хайде, за да не се усъмнят, че сме приятели на монархията, да запеем Да живее Анри IV!“

И с издъхващи гласове, които едва имаха сила да поискат хляб, те подеха кралската песен.

Учудването в двореца бе голямо, когато вместо викове и заплахи се чуха песни и особено когато се показаха залитащите певици — гладът и пиянството си приличат, — с техните мършави лица, синкави, изпоцапани, със стичащи се капки вода и пот, хиляди страховити ликове, подаващи се едни връз други, и още два пъти по толкова ръце, които се вкопчваха и размахваха през позлатените решетки.

Сегиз-тогиз от недрата на тези призрачни групи се надигаше злокобен вой; по агонизиращите лица проблясваха мълнии.

От време на време ръцете се пускаха от решетките, които ги крепяха, и се протягаха по посока на двореца.

Едни с отворени длани и треперещи — те молеха.

Други със свити юмруци и опънати — те заплашваха.

О! Картината бе мрачна.

От небето — дъжд, на земята — кал.

Обсадителите — обезобразени от глад и закани.

Бранителите — изпълнени със състрадание и съмнения.

Очаквайки Луи XVI, кралицата, трескава и решителна, започна да организира защитата; постепенно придворните, офицерите и висшите служители се събраха около нея.

Сред тях тя забеляза господин Дьо Сен При^[2].

— Идете да разберете какво искат тези хора.

Господин Дьо Сен При слезе, прекоси двора и се приближи до оградата.

— Какво искате? — попита той жените.

— Хляб! Хляб! Хляб! — отвърнаха едновременно десет хиляди гласа.

— Хляб! — повтори Дьо Сен При раздразнено. — Когато имахте само един господар, хляб не ви липсваше. А сега, когато имате хиляда и двеста, ето докъде сте стигнали.

И господин Дьо Сен При се оттегли сред виковете на тези гладни създания, като нареди портите да се държат заключени.

Но от тълпата се отдели една депутация, пред която се наложи да бъдат отворени.

Майар се бе явил в Събранието от името на жените; той беше издействал председателят и депутация от дванайсет жени да се представят пред краля.

В момента, когато депутацията, начело с Муние^[3], излизаше от Събранието, кралят влезе в галоп откъм сградите за прислугата.

Дьо Шарни го бе настигнал в гората на Мьодон.

— А, вие ли сте, господине? — попитал бе кралят. — Мен ли търсите?

— Да, сир.

— Ама какво става? Та вие здравата сте препускали.

— Сир, десет хиляди жени, идващи от Париж и искащи хляб, в този час са във Версай.

Луи XVI сви рамене, ала по-скоро с чувство на състрадание, отколкото на презрение.

— Уви! — рече той. — Ако имах хляб, нямаше да чакам да дойдат във Версай, за да ми го поискат.

И все пак, без други коментари, хвърляйки тъжен поглед натам, накъдето се отдалечаваше хайката, която беше принуден да изостави, каза:

— Да вървим във Версай, господине.

И бе тръгнал към двореца.

Тъкмо пристигаше, когато на площад „Арм“ отекнаха силни викове.

— Какво е това? — сепна се кралят.

— Сир — отговори Жилбер, влизайки, блед като смъртта, — това са вашите гвардейци, които, водени от господин Жорж Дьо Шарни, стрелят по председателя на Националното събрание и депутацията, която той води при вас.

— Невъзможно! — сви вежди Луи XVI.

— Чуйте виковете на онези, които убиват. Вижте, вижте, всички бягат.

— Наредете да отворят вратите! — отсече кралят. — Ще приема депутацията.

— Но, сир! — възнегодува кралицата.

— Наредете да отворят — настоя Луи XVI. — Дворците на кралете са място за убежище.

— За жалост само не и за кралете — отбеляза Мария-Антоанета.