Александър Дюма
Анж Питу (8)

8.
Защо черният мъж влезе във фермата заедно с двамата сержанти

Сега да се върнем във фермата и да разкажем за катастрофата, на която епизодът с Питу бе само развръзката.

Към шест часа сутринта един полицейски пристав от Париж, придружен от двама сержанти, се бе явил при полицейския комисар на Виле-Котре и бе поискал да му покаже къде живее арендаторът Бийо.

На петстотин крачки от фермата приставът беше забелязал един изполичар, работещ в полето. Той се бе приближил до него и бе попитал дали ще намери господин Бийо в дома му. Изполичарят бе отговорил, че господин Бийо никога не се прибира преди девет, сиреч часа, в който закусва. Но в същия миг бе вдигнал очи случайно и посочвайки с пръст един мъж на кон, разговарящ с пастир на почти четвърт левга от мястото, където стояха, бе казал:

— Ето го този, когото търсите.

— Господин Бийо?

— Да.

— Онзи на коня ли?

— Самият той.

— Е, добре, приятелю! — рече приставът. — Бихте ли желали да доставите удоволствие на господаря си?

— Иска ли питане?

— Вървете да му кажете, че един господин от Париж го очаква във фермата.

— О! Да не би да е доктор Жилбер? — оживи се изполичарят.

— Идете, идете — настоя приставът.

Селянинът не чака да му повторят; затича се през нивите, докато двамата сержанти застанаха в засада зад една полусъборена стена току срещу портата на фермата.

След секунди се чу тропот от галопиращ кон, Бийо пристигаше.

Той влезе в двора, скочи от коня, хвърли поводите в ръцете на един коняр и се устреми към кухнята, убеден, че първото, което ще види, ще е доктор Жилбер, прав до камината; ала съзря само госпожа Бийо, която, седнала насред помещението, оскубваше патиците си с онази педантична грижливост, която тази трудна операция изискваше.

Катрин бе в стаята си, заета с ушиването на боне за следващата неделя; по всичко личеше, че тя се справя чудесно с премяната; та нали за жените, както казват те, едва ли не по-голямо удоволствие от това да се гиздят е да се занимават с гиздилата си.

Бийо се спря на прага и се огледа.

— Кой ме търси? — попита той.

— Аз — отговори един кадифен глас зад него.

Арендаторът се обърна и забеляза мъжа в черно и двамата сержанти.

— Дявол да го вземе! — изруга, отстъпвайки три крачки назад. — Какво искате?

— О, Боже мой! Почти нищо, драги господин Бийо — каза мъжът с кадифения глас. — Да направя обиск във фермата ви, това е всичко.

— Обиск ли? — свъси вежди Бийо.

— Обиск — повтори приставът.

Арендаторът хвърли един поглед към пушката си, окачена над камината.

— Откакто имаме Национално събрание^[1] — рече той, — мислех, че гражданите вече не са изложени на онези безчинства и унижения, които принадлежат на друго време и от които лъха на друг режим. Какво искате от мен, един мирен и лоялен човек?

Агентите от всички полиции по света си приличат по това, че не отговарят на въпросите на жертвите си. Само дето, претърсвайки ги, арестувайки ги, връзвайки ги, някои ги окайват — те са най-опасните, защото изглеждат най-добри.

Този, който бе пратен при арендатора Бийо, беше от школата на Тапен и Дегре, сиреч от хората, изтъкани от благост, които винаги намират по една сълза за онези, които преследват, но все пак не ангажират ръцете си с това да си бършат очите.

Изпускайки една въздишка, мъжът даде знак на двамата сержанти, които се приближиха до Бийо, който отскочи назад и протегна ръка, за да грабне пушката си. Ала тази ръка бе отклонена от оръжието — двойно по-опасно в момента, понеже можеше да убие едновременно и този, който го използваше, и онзи, срещу когото бе насочено — и бе задържана от две малки и крехки ръце, силни в ужаса си и властни с настоятелната си молба.

Това беше Катрин, която, привлечена от шума, бе притичала навреме, за да спаси баща си от престъпление срещу правосъдието.

След като първият шок отмина, Бийо не оказа повече никаква съпротива. Приставът нареди да бъде затворен в една стая в приземието, а Катрин — на първия етаж. Що се отнасяше до госпожа Бийо, сметнаха я за безопасна и без изобщо да се занимават с нея, я оставиха в кухнята й. Щом се усети господар на положението, приставът се зае да претърсва секретери^[2], шкафове и скринове.

Щом остана сам, Бийо бе обхванат от желание да избяга. Ала както почти всички стаи на приземния етаж във фермата, и тази, в която бе затворен, имаше решетки на прозорците. Черният мъж бе забелязал от пръв поглед железните пръчки, докато арендаторът, който бе накарал да ги сложат, ги беше забравил.

Той видя през ключалката пристава и двамата му помощници, които обръщаха наопаки цялата къща.

— Ама как така! — извика яростно. — Какво правите вие там?

— Виждате добре, скъпи ми господин Бийо — каза приставът. — Търсим нещо, което още не сме намерили.

— Но вие сте бандити, негодници, може би крадци.

— О, господине! — отвърна мъжът от другата страна на вратата. — Лъжете се. Ние сме почтени хора като вас. Само че сме на служба при Негово величество и следователно сме принудени да изпълняваме заповедите му.

— Заповедите на Негово величество! — кресна Бийо. — Крал Луи XVI ви е дал заповед да тършувате в секретера ми и да разровите всичко в шкафовете и скриновете ми?

— Именно.

— Негово величество? — повтори Бийо. — Когато миналата година гладът беше толкова ужасяващ, та ни идеше да изядем конете си, когато преди две години на тринайсети юли градушката смля цялата ни реколта, Негово величество не благоволи да се обезпокои за нас. Какво общо има днес той с фермата ми, която никога не е виждал, и с мен, когото не познава?

— Ще ме извините, господине — рече приставът, предпазливо открехвайки вратата и показвайки заповедта, подписана от лейтенанта от полицията^[3], — но според обичая, щом се започва с думите „В името на краля“, значи Негово величество е чул да се говори за вас. Макар да не ви познава лично, не отхвърляйте честта, която ви оказва, и приемете по подобаващ начин онези, които се представят от негово име.

И с учтив поклон и приятелско намигване приставът затвори вратата, след което претърсването продължи.

Бийо замълча и скръсти ръце, сновейки из тази стая с нисък таван като лъв в клетка — чувстваше се уловен и във властта на тези хора.

Те вършеха усърдно работата си. Изглеждаха, сякаш бяха паднали от небето. Никой не ги бе видял, освен надничарят, който им бе посочил пътя. В двора кучетата не се бяха разлаяли; сигурно началникът на операцията минаваше за ловък човек сред колегите си и това не беше първата му акция.

Бийо чу скимтенето на дъщеря си, затворена в стаята над неговата. Той си спомни пророческите й думи, защото нямаше никакво съмнение, че причината за преследването, на което бе подложен, е книгата на доктора.

В това време удари девет часа и през зарешетения прозорец арендаторът можа да преброи един подир друг изполичарите, които се връщаха от работа. Тази гледка го убеди, че в случай на сблъсък силата, ако не правото, бе на негова страна. Това накара кръвта да закипи във вените му. Той вече не бе в състояние да се сдържа и като хвана дръжката на вратата, разклати я така, че още едно-две подобни раздрусвания, и ключалката щеше да изхвръкне.

Полицаите дойдоха веднага да отворят и видяха арендатора, застанал на прага със заплашителен вид — в къщата му всичко бе преобърнато.

— Ама какво търсите при мен в края на краищата? Кажете ми или, дяволите да ви вземат, кълна се, че ще ви накарам да ми кажете!

Последователните завръщания изобщо не бяха убягнали на пристава, човек с опитно око. Той беше преброил прислугата във фермата и се бе уверил, че стигне ли се до сблъсък, не би могъл да овладее положението. Така че се приближи до Бийо с още по-сладникава учтивост от обичайното и като му се поклони, отвърна:

— Ще ви кажа, господин Бийо, въпреки че е против навиците ни. Онова, което дирим у вас, е една размирническа книга, една подпалваческа брошура, забранена от нашите кралски цензори.

— Книга у земеделец, който не знае да чете.

— Какво учудващо има, след като сте приятел на автора и той ви я е изпратил.

— Изобщо не съм приятел на доктор Жилбер — каза Бийо, — аз съм негов най-покорен слуга. За беден арендатор като мен е твърде голяма чест да бъде приятел на доктора.

Този безразсъден отговор, с който Бийо се издаваше, че познава не само автора, което бе съвсем естествено, защото авторът беше собственик на тези земи, но и книгата, осигури победата на полицая. Той се окопити, доби отново обичайния си любезен вид и докосвайки ръката на арендатора с усмивка, която сякаш разцепи напречно лицето му, рече:

— Сама го каза^[4]. Познавате ли този стих, добри ми господин Бийо?

— Не знам стихове.

— Това е от господин Расин, един велик поет.

— Е, какво? Какво значи този стих? — попита Бийо, изкаран от търпение.

— Значи, че току-що се издадохте.

— Аз ли?

— Самият вие.

— Как така?

— Като назовахте пръв доктор Жилбер, когото ние имахме благоразумието да не назоваваме.

— Вярно — прошепна Бийо.

— Да разбирам ли, че признавате?

— Ще направя нещо повече.

— О! Драги господин Бийо, вие сте много добър към нас. И какво е то?

— Ако това е книгата, която търсите, и аз ви кажа къде е — подхвана арендаторът с безпокойство, което не успя напълно да скрие, — вие ще престанете да ровите тук, нали?

Приставът направи знак на двамата полицаи.

— Естествено — рече той, — защото тази книга е предмет на обиска. Само че — добави с усмихнатата си гримаса, — може би вие ще ни признаете, че имате един екземпляр, притежавайки десет?

— Имам само един, кълна ви се.

— Това сме длъжни да установим чрез по-щателен обиск, скъпи господин Бийо — каза приставът. — Потърпете още пет минути. Ние сме само служители, получили заповед от властите, и вие не бихте желали да се противопоставите на това почтени хора — а такива има във всички съсловия, драги господин Бийо, — … не бихте желали да се противопоставите на това почтени хора да изпълнят дълга си.

Черният мъж бе намерил верния тон. Така трябваше да говори на Бийо.

— Ами изпълнявайте го — махна с ръка арендаторът, — но по-бързо.

И им обърна гръб.

Приставът затвори съвсем тихо вратата и още по-тихо превъртя веднъж ключа. Бийо не се възпротиви, само сви рамене, съвършено сигурен, че може да отвори вратата когато поиска.

От своя страна, човекът в черно даде знак на сержантите, които отново се захванаха за работа. И тримата удвоиха скоростта на действие и за миг книги, книжа, бельо — всичко бе разгърнато, разгънато, разровено.

Изведнъж в дъното на един шкаф забелязаха ковчеже от дъбово дърво, обковано с желязо. Приставът се хвърли като лешояд върху плячка. Само по вида, по миризмата и като го опипа, несъмнено разпозна онова, което търсеше, защото бързо го пъхна под износената си дреха и кимна на сержантите, че задачата е изпълнена.

Точно в този момент Бийо загуби търпение; той се спря пред затворената си врата.

— Ама разберете, че няма да я намерите, ако не ви кажа къде е — извика силно. — Не си правете труда да разбутвате нещата ми за нищо. Аз да не съм конспиратор! Ей, чувате ли ме? Отговорете или, дяволите ви взели, заминавам за Париж, където ще се оплача на краля, на Събранието, на всички.

По онова време все още поставяха краля преди народа.

— Да, драги господин Бийо, чуваме ви и сме готови да отстъпим пред отличните ви доводи. Хайде, кажете ни къде е тази книга и понеже вече сме убедени, че имате само един екземпляр, ще го вземем и ще се оттеглим.

— Е, така да бъде! — рече Бийо. — Книгата е у един добър момък, на когото я поверих тази сутрин, за да я занесе на един приятел.

— И как се казва този добър момък? — попита с меден глас черният мъж.

— Анж Питу. Той е нещастен сирак, когото приютих от милосърдие и който дори не знае какво е съдържанието на брошурата.

— Благодаря, скъпи господин Бийо — каза приставът, като в същото време нахвърля обратно бельото в скрина и затвори капака, без да прибере ковчежето. — А къде е това мило момче, моля?

— Струва ми се, че го видях на влизане при испанския фасул до беседката. Вървете, вземете му книгата, но не му причинявайте зло.

— Да му причиним зло, ние! О! Скъпи господин Бийо, та вие изобщо не ни познавате! Ние и на муха не бихме сторили зло.

И те се отправиха към указаното място. Когато стигнаха до испанския фасул, съзряха Питу, който поради високия си ръст изглеждаше по-опасен, отколкото бе в действителност. Като помисли, че сержантите вероятно ще имат нужда от помощта му, за да надвият този млад гигант, приставът свали дрехата си, уви ковчежето в нея и го скри в един тъмен ъгъл в къщата.

Но Катрин, залепила ухо на вратата, бе доловила смътно думите книга, доктор и Питу. И виждайки да избухва бурята, която бе предвидила, се постара да смекчи последствията. Тъкмо тогава тя пошушна на Анж да се обяви за собственик на брошурата. Вече описахме какво се случи, как Питу, вързан от пристава и помощниците му, бе освободен от Катрин, която издебна момента, когато двамата сержанти влязоха, за да търсят маса, а черният мъж — за да си вземе дрехата и ковчежето. Разказахме как Питу избяга, прескачайки оградата, ала онова, което не споменахме, е, че като умен човек полицаят се възползва от това бягство.

Действително сега, след като двойното поръчение, получено от пристава, беше изпълнено, бягството на Питу бе за черния мъж и двамата сержанти превъзходен случай да избягат самите те.

Въпреки че нямаше никаква надежда да хване беглеца, мъжът в черно подтикваше с глас и пример сержантите така усърдно, че всеки, който ги видеше да препускат през детелината, житата и люцерната, би ги взел за най-свирепите врагове на клетия момък, чиито дълги крака дълбоко в себе си те благославяха.

Но едва Питу бе потънал в гората, тримата спряха зад един храст. В това време ги настигнаха други двама сержанти, които бяха останали скрити около фермата и не трябваше да се появяват, освен ако не бъдеха повикани от началника си.

— Бога ми! — възкликна приставът. — Цяло щастие е, че у онзи юнак беше книгата, а не ковчежето. Щеше да се наложи да го хванем. Ей Богу, това не са крака на човек, а на елен.

— Да — каза единият от сержантите, — но той го няма, нали, господин Па-дьо-Лу^[5]? А вие, напротив, го имате.

— Разбира се, приятелю, ето го — отвърна този, на когото току-що за първи път произнесохме името, или по-скоро прякора, даден му заради леката и гъвкава походка.

— Значи сме заслужили обещаното възнаграждение.

— Със сигурност — рече приставът, измъквайки от джоба си четири луидора, за четиримата сержанти, независимо дали бяха действали, или само дебнали.

— Да живее господин лейтенантът! — извикаха полицаите.

— Няма лошо да се вика: „Да живее господин лейтенантът!“ — каза Па-дьо-Лу. — Ала преди да се вика, трябва да се мисли. Господин лейтенантът не е този, който плаща.

— А кой тогава?

— Някой от неговите приятели или приятелки — не знам точно кой или коя, — който желае да остане анонимен.

— Обзалагам се, че е онзи, при когото ще отиде ковчежето — вметна единият от сержантите.

— Ригуло, приятелю мой — рече черният мъж, — винаги съм твърдял, че си изтъкан от проницателност. Но докато чакаме тази проницателност да донесе плодове, смятам, че трябва да изчезваме. Проклетият арендатор хич нямаше вид на сговорчив и е много възможно, когато се усети, че ковчежето липсва, да изпрати по петите ни прислугата от фермата, а тези юначаги ще ви уцелят с пушките си по-чевръсто и от най-добрия швейцарски стрелец от гвардията на Негово величество.

Несъмнено такова беше мнението на мнозинството, тъй като петимата полицаи продължиха да вървят в окрайнините на гората, която ги скриваше от нежелателни погледи и след три четвърти левга щеше да ги изведе на пътя.

Тази предпазливост не беше излишна, защото едва Катрин бе видяла черния мъж и сержантите да изчезват, гонейки Питу, когато, изпълнена с доверие в пъргавостта на онзи, когото преследваха, пъргавост, която, ако не се случеше нещо неочаквано, трябваше да ги отведе надалеч, повика изполичарите, които бяха разбрали, че има някаква суматоха, ала не знаеха каква, за да им каже да й отворят вратата. Те дотичаха и щом се озова на свобода, девойката побърза да освободи баща си.

Бийо изглеждаше, сякаш сънува. Вместо да се спусне вън от стаята, той пристъпи колебливо към вратата и отново се върна в средата на помещението. Би могло да се предположи, че хем не го сдържаше на едно място, хем в същото време се боеше да спре поглед върху мебелите, потрошени и опразнени от полицейските агенти.

— И в края на краищата какво, отмъкнаха му книгата, нали? — попита арендаторът.

— Така мисля, татко, но него не отмъкнаха.

— Кого него?

— Питу. Той избяга. И ако продължават да търчат подире му, би трябвало да са стигнали вече до Койол или до Восиен.

— Толкова по-добре! Бедното момче! Аз му докарах това.

— О, татко! Не се тревожете за него, да помислим за нас. Питу ще се оправи, бъдете спокоен. Ама какъв безпорядък, Боже мой! Само погледнете, майко!

— Ах! Бельото ми! — извика госпожа Бийо. — Не са се посвенили да бръкнат в скрина за бельо. Та това са негодяи!

— Тършували са в бельото! — процеди Бийо.

В миг се хвърли към скрина, който приставът, както казахме, бе затворил грижливо, и пъхна ръце в купчините преобърнати кърпи.

— О! Това е невъзможно! — промълви той.

— Какво търсите, татко? — попита Катрин.

Бийо се огледа наоколо в състояние почти на умопомрачение.

— Погледни. Погледни, дали не го виждаш някъде. Ама не. В тази ракла, не, в този секретер още по-малко. Впрочем то беше там, там… Самият аз го бях сложил. Вчера го гледах. Негодниците не са търсили книгата, а ковчежето.

— Какво ковчеже? — недоумяваше Катрин.

— Хайде, много добре го знаеш!

— Ковчежето на доктор Жилбер? — осмели се да попита госпожа Бийо, която в напрегнати мигове запазваше мълчание и оставяше другите да действат и да говорят.

— Да, ковчежето на доктор Жилбер — извика арендаторът, заравяйки пръсти в гъстите си коси. — Това скъпоценно ковчеже.

— Вие ме плашите, татко — рече Катрин.

— Нещастен аз! — изкрещя бясно Бийо. — Не се и досетих за това! Даже и не помислих за ковчежето! О! Какво ли ще каже докторът? Какво ли ще си помисли? Че съм предател, страхливец и негодник!

— Но, Боже мой! Какво съдържаше това ковчеже, татко?

— Не знам. Знам само, че поех отговорност за него пред доктора да го съхранявам с цената на живота си и че би трябвало да се оставя да ме убият, за да го опазя.

И Бийо направи един толкова отчаян жест, че жена му и дъщеря му отстъпиха с ужас.

— Боже мой! Боже мой! Да не би да полудявате, бедни татко? — каза Катрин.

И избухна в ридания.

— Ама отговорете ми! — извика тя. — В името на небесната любов, отговорете ми!

— Франсоа, приятелю — мълвеше госпожа Бийо, — отговори на дъщеря си, отговори на жена си.

— Конят ми! Конят ми! — изкрещя арендаторът. — Да ми доведат коня!

— Но къде отивате, татко?

— Да предупредя доктора. Той трябва да бъде предупреден.

— А къде ще го намерите?

— В Париж. Не прочете ли в писмото, което ни беше пратил, че се връща в Париж? Трябва да е там. Отивам в Париж. Конят ми! Конят ми!

— И ще ни оставите така, татко? Напускате ни в такъв момент? Изпълнени с безпокойство и тревога?

— Трябва, детето ми. Трябва — повтаряше арендаторът, вземайки в ръце главата на дъщеря си и приближавайки я конвулсивно до устните си. — „Ако някога загубиш това ковчеже, каза ми докторът, или по-скоро, ако ти го откраднат, в мига, в който забележиш, Бийо, ще дойдеш да ме предупредиш където и да бъда. И нищо да не те спира, дори човешки живот.“

— Господи! Какво може да съдържа това ковчеже?

— Не знам. Онова, което знам, е, че ми беше поверено да го пазя и че не го опазих. А! Ето го и коня ми. Чрез сина, който е в колежа, сигурно ще науча къде е бащата.

И като прегърна за последен път жена си и дъщеря си, арендаторът скочи на седлото и потегли в луд галоп през нивите към пътя за Париж.