Александър Дюма
Анж Питу (68)

68.
Катрин на свой ред прави дипломация

Дядо Клуис получи пушката си. Питу бе момък на честта — за него казаната дума бе хвърлен камък.

Десет посещения, подобни на първото, го превърнаха в съвършен гренадир.

За жалост старецът не бе така силен в маневрите, както в единичното обучение — познанията му се изчерпваха с обръщането наляво, надясно и кръгом.

Тогава Питу прибягна до „Френски практик“ и „Наръчник на националния гвардеец“, който току-що бе излязъл^[1] и за който отдели сумата от едно екю.

Благодарение на щедрото пожертвувание на своя командир батальонът от Арамон се научи да се придвижва твърде добре по плаца за маневри.

После, когато усети, че упражненията се усложняват, Питу предприе пътуване до Соасон, град с военен гарнизон, видя как правят маневри истински батальони, водени от истински офицери, и за един ден усвои повече, отколкото за два месеца теория.

Така бяха изминали два месеца, време на труд, умора и трескава възбуда.

Питу бе амбициозен, Питу бе влюбен, Питу бе нещастен в любовта; и при все това — дребна компенсация, — обвеян със слава, той рязко се бе освободил от онова, което някои психолози остроумно наричат животното в себе си.

Животното у Питу бе безмилостно принесено в жертва на душата. Този човек толкова бе тичал, толкова бе движил крайниците си, толкова бе подтиквал мисълта си, та би било учудващо, че би помислил да удовлетвори или утеши сърцето си.

И все пак беше така.

Колко пъти подир военните упражнения, които започваха почти винаги след нощен труд, Питу бе прекосявал равнините на Ларни и Ну и гората по цялата й дължина, за да отиде в окрайнините на земите на Бурсон да дебне Катрин, все така вярна на своите срещи.

Катрин, която, открадвайки по един-два часа на ден от домашните задължения, бързаше да се срещне в малък павилион, разположен сред развъдник за зайци, принадлежащ на замъка в Бурсон, с любимия си Изидор, този щастлив смъртен, все по-горд, все по-хубав, когато всичко наоколо страдаше и се принизяваше.

Колко мъчителни тревоги преглътна клетият Питу, какви тъжни разсъждения му навяваше неравенството на хората в блаженството!

Той, който бе търсен от девойките на Арамон, Тайфонтен и Вивиер, той, който би могъл също да си устройва срещи в гората и който, вместо да се надува като честит любовник, предпочиташе да плаче подобно на бито дете пред затворената врата на павилиона на господин Изидор.

То бе, защото Питу обичаше Катрин, обичаше я страстно, обичаше я толкова, че я поставяше по-високо от себе си.

Момъкът вече дори не разсъждаваше над това, че тя обича друг. Не, за него Изидор бе престанал да бъде обект на ревност. Изидор беше сеньор, Изидор беше красив, Изидор беше достоен за обич; но Катрин, дъщеря на народа, не би трябвало може би да позори семейството си или поне най-малкото да отчайва Питу.

И тези размишления сякаш забиваха тръни в душата му.

— Е, какво! — повтаряше си Питу. — Тя беше дотолкова безсърдечна, че ме остави да си отида. И оттогава даже не е благоволила да се осведоми дали не съм умрял от глад. Какво би казал чичо Бийо, ако знае, че изоставят така приятелите му, че занемаряват работите му? Какво би казал, ако разбере, че вместо да надзирава работниците, управителката на къщата върти любов с господин Дьо Шарни, един аристократ!

Чичо Бийо нямаше да каже нищо. Той щеше да убие Катрин.

— Все пак е нещо — мислеше си Питу, — да имаш в ръцете си подобна възможност за отмъщение.

Да, ала достойното бе да не прибягва до нея.

При все това, Питу вече го бе изпитал, непризнатите добри дела не облагодетелстват онези, които са ги извършили.

Не беше ли възможно да накара Катрин да узнае, че се вършат толкова добри дела?

Ех, Боже мой! Нищо по-лесно; трябваше само да се приближи до девойката в един неделен ден на танците и да й пошушне сякаш случайно онези ужасяващи думи, които разкриват на виновните, че някой трети е надникнал в тайните им.

Не си ли струваше да го стори, за да причини малко страдание на тази горделивка?

Но, за да отиде на танци, бе необходимо да застане редом с изискания сеньор, а за един съперник е недопустимо сравнението с човек в такава изгодна позиция.

Изобретателен като всички, които умеят да се съсредоточават върху мъката си, Питу намери по-приемлив вариант.

Павилионът, в който се срещаха Катрин и виконт Дьо Шарни, беше обграден с гъсталак, стигащ до гората на Виле-Котре.

Най-обикновен ров обозначаваше границата между имението на херцога и това на простия земеделец.

Катрин, която непрестанно бе викана по работи на фермата в околните села и за да отиде в тези села, пътят й минаваше през гората, Катрин, на която никой не би могъл да оспори правото да прекосява тази гора, трябваше само да прескочи рова, за да се озове в селенията на любимия си.

Това място явно бе избрано като най-удобно и безопасно за заличаване на следите.

Павилионът се издигаше над гъсталаците и през прозорците му, украсени с цветни стъкла, се виждаше цялата околност, а изходът бе така добре затулен от храстите, че един конник можеше с три скока да се окаже в гората, сиреч на неутрален терен.

Ала Питу бе идвал толкова често през деня и през нощта, толкова добре бе проучил всичко, та знаеше откъде излиза Катрин, както бракониерът знае пътеката на кошутата, която иска да убие от пусия.

Никога Катрин не навлизаше в гората, следвана от Изидор. Той оставаше в павилиона, за да проследи да не й се случи нещо на излизане, после се отправяше в противоположната посока и с това се приключваше.

В деня, който избра за своята демонстрация, Питу се скри при пътеката на Катрин. Покачи се на огромен бук, който се извисяваше с трите си столетия над павилиона и над храсталаците.

Не мина час, и ето че съзря девойката.

Тя върза коня си в едно дере в гората и с един скок, като подплашена сърна, прескочи рова и се шмугна в гъсталаците към павилиона.

Стъпките й отекнаха точно под бука, на който бе кацнал Питу.

Той трябваше само да слезе и да се облегне на ствола на дървото. Сетне извади от джоба си една книга, която знаеше наизуст, и се престори, че чете „Съвършеният национален гвардеец“.

Час по-късно до ушите му стигна шум от затваряща се врата. Разнесе се шумолене на рокля в листака. Главата на Катрин се появи между клоните, девойката се озърташе с напрегнато изражение, да не би някой да я зърне.

Беше на десетина крачки от Питу.

Неподвижен и безучастен, момъкът държеше книгата на коленете си.

Само дето вече не се правеше, че чете, а гледаше Катрин с намерението тя да види, че я гледа.

Катрин нададе сподавен вик, позна го и побледня, сякаш смъртта бе минала покрай нея и я бе докоснала, и подир кратка нерешителност, която се прояви в потреперването на ръцете и лекото движение на раменете й, тя се хвърли стремглаво в гората, намери коня си и побягна.

Капанът на Питу бе щракнал и Катрин се бе хванала.

Момъкът се върна в Арамон полущастлив, полуизплашен.

Защото едва си даде сметка за онова, което току-що бе направил, и забеляза в тази постъпка известно количество стряскащи подробности, за които отначало не бе помислил.

Следващата неделя в Арамон беше определена за военно тържество.

Достатъчно обучени, или поне с подобно самочувствие, националните гвардейци от селото бяха помолили своя командир да ги събере, за да покажат едно строево упражнение пред публика.

Няколко съседни села, обзети от дух на съперничество, които също се бяха обучавали, трябваше да дойдат в Арамон, за да премерят сили с по-старите си братя по оръжие.

По една депутация от всяко от тези села се бе уговорила с главния щаб на Питу; водеше ги един орач, бивш сержант.

Известието за такова примамливо зрелище привлече множество нагиздени любопитни и още от сутринта „Марсово поле“ в Арамон бе залято от тълпа девойки и деца, към която се присъединиха по-бавно, но с не по-слаб интерес майките и бащите на състезателите.

Започна се със закуска на тревата, скромно пиршество с питки и плодове, полети с вода от извора.

Малко след това четири барабана отекнаха от четири различни посоки, идвайки от Ларни, от Вез, от Тайфонтен и от Вивиер^[2].

Арамон бе станал център; той имаше своите четири посоки.

Петият биеше юнашки, извеждайки вън от селото трийсет и тримата национални гвардейци.

Между зрителите беше и част от благородническата и буржоазната аристокрация на Виле-Котре, дошла да се посмее.

А също и голям брой земеделци от околността, пристигнали да погледат.

Скоро се появиха на два коня, вървящи редом, Катрин и госпожа Бийо.

Това бе моментът, в който арамонската национална гвардия излизаше от селото с една пикола, един барабан и командира Питу, яхнал едър бял кон, предоставен му от Манике, неговия лейтенант, за да бъде имитацията на Париж по-пълна и маркиз Дьо Лафайет да бъде представен ad vivum^[3] В Арамон.

Питу, сияещ от гордост и самоувереност, яздеше със сабя в ръка този дорест кон със златиста грива; и без ирония, излъчваше, ако не изисканост и аристократичност, то поне сила и храброст, което бе приятна гледка за окото.

Това триумфално приближаване на Питу и хората му, ще рече на онези, които бяха дали тласъка на провинцията, беше приветствано с радостни викове.

Националните гвардейци от Арамон носеха еднакви шапки, всички окичени с националната кокарда, лъскави пушки и маршируваха в две колони с удовлетворяваща съгласуваност.

Така че, когато стигнаха на плаца за маневри, вече бяха спечелили одобрението на множеството.

С крайчеца на окото си Питу забеляза Катрин.

Той се изчерви, тя пребледня.

От този момент нататък военната демонстрация представляваше за него по-голям интерес, отколкото за всички останали.

Той накара войниците си отначало да направят обикновеното упражнение с пушка и всяка от командите бе изпълнена така точно, че въздухът проехтя от възгласи „браво“.

Не беше така обаче със съседните села; те се показаха вяли и несигурни. Едните, наполовина въоръжени, наполовина обучени, се чувстваха вече обезсърчени от налагащото се сравнение; другите пресилваха с гордост онова, което така добре знаеха предния ден.

Като цяло резултатът бе незадоволителен.

Но от единичните упражнения щяха да преминат към маневрите. Там сержантът очакваше да вземе реванш от своя съперник Питу.

Предвид старшинството му на него се беше паднало общото командване и той трябваше чисто и просто да накара сто и седемдесетте мъже от сборната войска да маршируват и да маневрират.

Ала така и не успя.

Със сабята си под мишница и неизменната каска на главата, Питу го наблюдаваше с усмивката на човек от по-горна класа.

Когато сержантът видя, че челата на колоните още малко и ще изчезнат между дърветата в гората, докато опашките поемаха към Арамон, когато видя каретата да се разпиляват, когато видя групите тромаво да се смесват и водачите на редици да се объркват, той загуби самообладание и бе поздравен с неодобрително мърморене от собствените си войници.

Тогава откъм Арамон отекна вик:

— Питу! Питу! Питу!

— Да, да, Питу! — повтаряха представителите на другите села, ядосани от подобна непълноценност, която снизходително отдаваха на инструкторите си.

Питу се качи отново на своя бял кон и заставайки пред гвардейците си, които постави в челото на армията, произнесе командите с такава енергия и с такъв чудесен басов глас, че дъбовете потрепериха.

В същия миг като по чудо разбитите редици се оправиха; заповяданите движения се изпълняваха с отлична съгласуваност, а въодушевлението не нарушаваше точността им и Питу така успешно приложи на практика уроците на дядо Клуис и теорията от „Съвършеният национален гвардеец“, че постигна огромен успех.

Хорово, в един глас войската го провъзгласи за imperator на бойното поле.

Питу слезе от коня, облян в пот и опиянен от гордост, и щом нозете му докоснаха земята, поздравленията заваляха отвред.

Ала той търсеше сред тълпата очите на Катрин.

Изведнъж гласът на девойката звънна в ушите му.

Нямаше нужда Питу да отива при Катрин, Катрин бе дошла при него!

Триумфът беше неописуем.

— Е, какво! — рече тя с усмивка, която контрастираше с бледото й лице. — Господин Анж, не ни казвате нищо, а? Възгордели сте се, защото сте велик генерал…

— О, не! — извика Питу. — О! Добър ден, госпожице!

После погледна госпожа Бийо:

— Имам честта да ви поздравя, госпожо Бийо.

И отново се обърна към Катрин:

— Госпожице, лъжете се, аз не съм велик генерал, аз съм само един беден момък, воден от желание да служи на родината си.

Тези думи се понесоха по вълните на тълпата и сред буря от овации бяха обявени за възвишени слова.

— Анж — отрони съвсем тихо Катрин, — трябва да говоря с вас.

„Ах! — помисли си Питу. — Ето на.“

Сетне произнесе на глас:

— На вашите заповеди, госпожице Катрин.

— Елате след малко с нас във фермата.

— Добре.

И покланяйки се почтително, Питу се отдалечи, обещавайки си да бъде непреклонен пред съблазните на девойката.