Александър Дюма
Анж Питу (44)

44.
Пит старши и Пит младши^[1]

 

— Пит — подхвана докторът — е синът на Пит.

— Виж ти! — възкликна Питу. — Като в Светото писание. Значи има Пит Първи и Пит Втори?

— Да. И Пит Първи, приятели мои… Слушайте добре какво ще ви кажа.

— Слушаме — отвърнаха едновременно Бийо и Питу.

— Та този Пит Първи бе в продължение на трийсет години заклет враг на Франция, сражаваше се от своя кабинет, където го беше приковала подаграта, с Монкалм и Водрьой в Америка, с вицеадмирал Дьо Сюфрен и Д’Естен по море, с Ноай и Броли на континента. Пит Първи си бе поставил за цел да унищожи мощта на французите в Европа. В разстояние на трийсет години той ни отне една по една всички колонии, всички фактории, цялото крайбрежие на Индия, хиляда и петстотин левги в Канада. После, като видя, че Франция е три четвърти разорена, подстрекаваше сина си да я разори съвсем.

— Аха! — измърмори Бийо, видимо заинтригуван. — Което ще рече, че този Пит…

— Точно така — потвърди Жилбер, — това е синът на Пит, когото вече познавате, Бийо, когото Питу познава, когото светът познава, и той стана на трийсет години през миналия май.

— Трийсет години?

— Ще видите, че не си е губил времето, приятели. Ето вече седем години как управлява Англия и прилага на практика бащините теории.

— Значи ще управлява още някое време — вметна Бийо.

— Да, още повече че коренът им е жилав. Позволете ми да ви дам едно доказателство.

Питу и Бийо показаха с леко кимване, че слушат с най-голямо внимание.

Жилбер продължи:

— През 1778 година бащата на нашия враг гаснеше. Лекарите дадоха да се разбере, че животът му виси на косъм и че най-малкото усилие би могло да прекъсне нишката. Тогава в Парламента с пълна сила се разискваше дали да не се удовлетвори желанието на американските колонии за независимост, за да бъде спряна войната, подклаждана от французите, която заплашваше да погълне цялото богатство и всички воини на Великобритания.

Това ставаше в момента, в който нашият добър крал Луи XVI, на когото нацията току-що присъди званието баща на френската свобода, бе признал тържествено независимостта на Америка. Там, по бойните полета и в щабовете бяха взели надмощие френската сабя и френският гений. Англия бе предложила на Вашингтон, сиреч на вожда на бунтовниците, признаване на американската националност, ако новата нация, обръщайки се срещу французите, би пожелала да се съюзи с Англия.

— Но — осмели се арендаторът, — струва ми се, че такова предложение не е почтено нито да се прави, нито да се приема.

— Драги мой Бийо, това се нарича дипломация и в политическите кръгове подобен род идеи се превъзнасят. Е, какво пък, Бийо, колкото и неморално да е според вас, може би въпреки Вашингтон, най-лоялният измежду човеците, биха се намерили американци, склонни да изтъргуват мира с цената на позорното съглашение с Англия.

Ала лорд Чатам, бащата на Пит, този обречен болник, този умирающ, това привидение, вече е до колене в гроба, Чатам, който изглеждал, сякаш няма какво друго да иска освен покой на земята преди съня под паметника, та този старец накарал да го отведат в Парламента, където щял да се разглежда въпросът.

Вървял под ръка със сина си Уилям Пит, тогава младеж на деветнайсет години, и със зет си^[2]; бил в разкошни одежди, жалка обвивка на мъртвешката му мършавост. Блед като призрак, с полуугаснал поглед изпод излинелите клепачи, той се отправил към своята банка, докато лордовете, смаяни от ненадейната поява, се кланяли и му се възхищавали, все едно в римския Сенат се бил завърнал мъртвият и потънал в забрава Тиберий.

Чатам изслушал в дълбоко съсредоточение речта на лорд Ричмънд, автор на предложението, и когато онзи свършил, станал, за да му отговори.

Този мъртвец събрал сили да говори цели три часа, стъкнал огън в сърцето си, за да разпали искри в погледа си, изтръгнал от душата си тона, който развълнувал всички сърца^[3].

Вярно е, че говорил против Франция, вярно е, че вдъхвал ненавист у своите съотечественици, вярно е, че мобилизирал сетните си сили и огън, за да срине и разкъса омразната страна, съперница на неговата. Забранил Америка да бъде призната за независима, наложил запрещение над всякакви сделки, зовял: „Война! Война!“ Говорил като Ханибал^[4] срещу Рим, като Катон срещу Картаген^[5]. Заявил, че дълг на всеки лоялен англичанин е по-скоро да загине, нежели да понесе една-единствена колония да бъде откъсната от майката родина.

Завършил речта си, отправил последна заплаха и паднал като поразен от мълния.

Нямало какво повече да прави на този свят. Изнесли го издъхващ. Няколко дни по-късно Чатам бе мъртъв.

— Охо! — изрекоха в глас Бийо и Питу. — Какъв човек е бил този лорд!

— Той е баща на младия трийсетгодишен мъж, за когото става дума — завърши Жилбер. — Чатам умря на седемдесет години. Ако синът стигне възрастта на баща си, предстои ни да търпим Уилям Пит още четири десетилетия. Ето, Бийо, с кого си имаме работа. Това е човекът, който управлява Великобритания, който си спомня имената на Ламет, на Рошамбо, на Лафайет, който в момента знае имената на всички в Националното събрание, който декларира смъртна омраза към Луи XVI. Това е авторът на договора от 1778 година^[6], който не ще намери покой, докато във Франция има една заредена пушка и един пълен джоб. Започвате ли да разбирате?

— Разбирам, че ненавижда Франция. Да, но все още не ми е съвсем ясно…

— Нито пък на мен — додаде Питу.

— Е, добре, прочетете тези четири слова.

И той подаде листа на Питу.

— На английски ли? — попита момъкът.

— Don’t mind the money — каза Жилбер.

— Чувам добре, само че не разбирам — рече Питу.

— Не мислете изобщо за парите — преведе докторът.

И по-нататък отново, връщайки се към същата препоръка:

— Кажете им да не жалят парите и да не ми дават никакъв отчет.

— Значи те въоръжават — свъси вежди Бийо.

— Не, те подкупват.

— Към кого всъщност е адресирано това писмо?

— Към всички и към никого. Тези пари, които се пръскат, прахосват, отиват у селяни, работници, бедняци, у хора, които в края на краищата ще омърсят революцията.

Бийо наведе глава. Тези думи обясняваха нещата.

— Бихте ли повалили Дьо Лоне с удар на приклад вие, Бийо?

— Не.

— Бихте ли убили Флесел с пистолетен изстрел?

— Не.

— Бихте ли обесили Фулон?

— Не.

— Бихте ли занесли кървящото сърце на Бертие на масата на общинските съветници?

— Мерзост! — не издържа арендаторът. — Значи колкото и да е бил виновен този човек, щях да се оставя да ме разкъсат, но бих го спасил. И доказателство за това е, че бях ранен, защитавайки го, и че без Питу, който ме отнесе на брега на реката…

— Да, вярно е! — потвърди момъкът. — Без мен чичо Бийо щеше доста да се измъчи.

— Е, добре! Виждате ли, Бийо, съществуват много хора, които биха действали като вас, усещайки подкрепа до себе си, докато, напротив, подложени на лошия пример, те стават лоши, после жестоки и накрая бесни. И ето че злото е сторено.

— Само че — отбеляза Бийо, — и да приема, че господин Пит, или по-скоро парите му имат нещо общо със смъртта на Флесел, на Фулон и на Бертие, какво ще последва от това?

Жилбер започна да се смее с онзи тих смях, който смущава простите люде и кара мислещите да изтръпнат.

— Питате какво ще последва? — повтори той.

— Да, питам.

— Ще ви кажа. Вие обичахте силно революцията, нали, вие, който минахте през кръв, за да превземете Бастилията?

— Да, обичах я.

— А сега я обичате по-малко. Сега ви е мъчно за Виле-Котре, за Писльо, за покоя на вашата равнина, за сенките на вашите гъсти гори.

— Frigida Tempe^[7] — прошепна Питу.

— О, да! Имате право — кимна Бийо.

— Вие, арендаторът, вие, земеделецът, вие, дете на Ил дьо Франс, истински французин, вие представлявате третото съсловие, вие сте от тези, които наричат мнозинство. Е, добре! Вие сте отвратен.

— Признавам, че е така.

— Значи и мнозинството ще се отврати като вас.

— И после?

— И после един ден вие ще протегнете ръце на войниците на господин Брауншвайг^[8] или на господин Пит, които ще дойдат от името на тези двама освободители на Франция, за да ви върнат старата система.

— Невъзможно.

— Почакайте малко.

— Флесел, Бертие и Фулон бяха в крайна сметка негодници — опита се да възрази Питу.

— По дяволите! Както господин Дьо Сартин и господин Дьо Морепа бяха негодници, както господин Д’Аржансон и господин Филипо са били преди тях, както господин Лоу, господин Дюверне, Льоблан и Дьо Пари, както Фуке, Мазарини, както Самблансе, Ангеран дьо Марини, както господин Дьо Бриен е негодник за господин Дьо Калон, както господин Дьо Калон е негодник за господин Некер, както господин Некер ще бъде негодник за министъра, който ще имаме подир две години^[9].

— Е, докторе! — измърмори Бийо. — Господин Некер — негодник! Никога!

— Както ще бъдете и вие за малкия Питу, в случай че агент на господин Пит го посвети в някои теории под влиянието на половница вино и десет франка за всеки ден метеж. Видите ли, драги ми Бийо, негодник е определението, с което във време на революция обозначаваш човека, мислещ различно от теб. Ние всички сме обречени да го носим повече или по-малко. Някои — дотам, че техните съотечественици ще го напишат на гроба им, а при други и потомците ще затвърдят клеймото. Ето, драги ми Бийо, онова, което прозирам аз, а вие не. Бийо, Бийо, не бива почтените хора да се оттеглят.

— Ами! — рече арендаторът. — И да се оттеглят, революцията няма да спре, тя вече е тръгнала.

Нова усмивка заигра на устните на Жилбер.

— Голямо дете — поклати глава той, — което изоставя ралото, разпряга конете и казва: „Ралото няма нужда от мен, и само ще изоре браздата.“ Но, приятелю мой, кой направи тази революция? Честните хора, нали?

— Франция трябва да се гордее. Струва ми се, че Лафайет е честен човек, струва ми се, че Байи е честен човек, струва ми се, че господин Некер е честен човек, струва ми се, че господин Ели, господин Юлен и господин Майар, които се биха заедно с мен, са честни хора. Струва ми се най-сетне, че и вие самият…

— Тогава, Бийо, ако честните хора, ако вие, ако аз, ако Майар, Юлен, Ели, ако Некер, ако Байи, ако Лафайет се отдръпнат, кой ще работи? Онези мизерници, убийци, негодници, които ви изредих? Агентите на агентите на господин Пит…

— Отговорете нещо на това, чичо Бийо — подкани го убедено Питу.

— Е, добре! — каза арендаторът. — Ще се въоръжим и ще ги изпозастреляме като кучета.

— Почакайте. Кой ще се въоръжи?

— Всички.

— Бийо, Бийо, припомнете си едно нещо, скъпи ми приятелю, че това, което правим в този момент, се нарича… Как се нарича това, което правим в този момент, Бийо?

— Нарича се политика, господин Жилбер.

— А в политиката няма абсолютно престъпление. Човек е негодник или почтен според това дали накърнява, или обслужва интересите на този, който го преценява. Онези, които вие определяте като негодници, ще приведат правдоподобни доводи за своите престъпления, и за множество почтени люде, дето биха имали пряк или непряк интерес тези престъпления да бъдат извършени, ще се превърнат в съвършено честни хора. От момента, в който стигнем дотам, трябва да внимаваме, Бийо, да сме нащрек. Ето ги хората при ралото и конете, впрегнати в него. То върви, Бийо, и върви без нас.

— Това е ужасяващо — смръщи чело арендаторът. — Но ако върви без нас, къде ще отиде?

— Един Бог знае! — отвърна докторът. — Колкото до мен, аз не знам.

— Щом вие, господин Жилбер, който сте учен човек, не знаете, какво да кажа аз, невежият. Така че предвиждам…

— Какво предвиждате, Бийо? Да чуем.

— Предвиждам, че най-доброто, което можем да направим Питу и аз, е да се върнем в Писльо. Ще се захванем с ралото, онова, истинското, от дърво и желязо, с което се обръща земята, а не с това от плът и кръв, което наричат френски народ и което рита като злонравен кон. Ще отглеждаме жито, вместо да проливаме кръв, и ще живеем свободни, радостни, като господари у дома си. Елате, елате, господин Жилбер. Дявол да го вземе! Предпочитам да знам къде отивам.

— Един момент, добри ми приятелю — спря го докторът. — Не, аз не знам къде отивам, заявих го и го повтарям. При все това вървя и искам винаги да вървя. Дългът ми е предначертан, животът ми принадлежи на Бога. Съчиненията ми са дългът, който ще платя на родината. Нека само моята съвест ми нашепва: „Върви, Жилбер, върви, ти си на прав път!“ Това е, което ми е необходимо. Ако се заблуждавам, хората ще ме накажат, но Бог ще ми прости.

— Понякога обаче хората наказват дори онези, които не се заблуждават. Вие сам го казахте преди малко.

— И пак го казвам. Няма значение. Аз упорствам, Бийо. Грешка или не, продължавам. Опазил ме Бог да твърдя, че събитията няма да докажат моето безсилие! Ала преди всичко, Бийо, Господ е повелил: „И на земята мир, между човеците благоволение!“^[10] Нека бъдем от онези, на които Господ обещава своя мир. Погледни господин Лафайет — и в Америка, и във Франция, — съсипва вече трети бял кон, а колко още ще съсипе. Погледни господин Байи, който съсипва дробовете си, погледни краля, който съсипва популярността си. Хайде, хайде, Бийо, да не бъдем егоисти. Да се посъсипем малко, приятелю. Остани с мен, Бийо.

— Та защо да го правим, щом няма да възпрем злото?

— Бийо, запомни, никога не изричай тези думи, за да не загубиш уважението ми. Ти получи няколко ритника и няколко пестника, няколко удара с приклад и с байонет, когато поиска да спасиш Фулон и Бертие.

— Да, и то не няколко — отвърна арендаторът, прокарвайки ръка по все още наболяващите го крайници.

— На мен едва не ми избиха окото — обади се Питу.

— И всичко това за нищо — добави Бийо.

— Е, деца мои! Ако бяхте не десет, петнайсет, двайсет, а сто, двеста, триста смелчаци, вие щяхте да избавите клетника от ужасяващото посегателство, на което бе подложен, и да спестите едно петно на нацията. Ето защо, Бийо, вместо да потеглите към мирните поля, изисквам, доколкото мога да изисквам нещо от вас, приятелю мой, да останете в Париж, за да имам до себе си една здрава ръка и едно честно сърце, за да изпитам духа и делото си върху сигурния пробен камък на вашия здрав разум и чист патриотизъм. За да бъдеш най-сетне, пръскайки не злато, понеже ние го нямаме, а любов към родината и общественото благо, мой посредник сред тълпата от заблудени нещастници, моя опора, когато се подхлъзна, моя тояга, когато се наложи да ударя.

— Кучето на слепеца — рече Бийо с възхитителна простота.

— Точно така — отговори Жилбер в същия тон.

— Е, добре, приемам! — кимна арендаторът. — Ще бъда онова, което желаете.

— Знам, че изоставяш всичко, Бийо — състояние, жена, дете, благополучие! Но няма да е задълго, уверявам те.

— А аз какво ще правя? — попита Питу.

— Ти — каза Жилбер, гледайки простодушното и яко дете, което от време на време се перчеше с интелигентността си, — ти ще се върнеш в Писльо, за да успокоиш семейството на Бийо и да обясниш свещената мисия, която е поел.

— На мига — възкликна Питу, потръпвайки от радост при мисълта, че ще бъде отново близо до Катрин.

— Бийо — обърна се Жилбер към арендатора, — дайте му вашите наставления.

— Готово — каза Бийо.

— Слушам ви.

— Назначавам Катрин за господарка на дома. Чу ли ме?

— А госпожа Бийо? — удиви се Питу от това онеправдаване на майката за сметка на дъщерята.

— Питу — намеси се Жилбер, който бе разбрал при вида на леката червенина, избила по челото на главата на семейството, — спомни си арабската поговорка: „Чувам, значи се подчинявам.“

Момъкът се изчерви на свой ред, осъзнавайки нетактичността си.

— Катрин е мозъкът на семейството — додаде непринудено Бийо, за да оправдае решението си.

Жилбер кимна в знак на съгласие.

— Това ли е всичко? — попита момчето.

— От мен, да — отвърна Бийо.

— Но не и от мен — рече Жилбер.

— Слушам ви — каза Питу, готов да приложи на практика арабската поговорка, цитирана току-що от доктора.

— Ще отидеш с едно писмо в колежа „Луи льо Гран“ — поде Жилбер. — Ще го връчиш на абат Берардие, а той ще ти предаде Себастиен. Ти ще ми го доведеш да го прегърна и ще го отведеш във Виле-Котре, при абат Фортие, за да не си губи времето. В неделите и четвъртъците ще излиза с теб. Накарай го да ходи, без да се бои от нищо, из равнините и горите. За моето спокойствие и неговото здраве е по-добре да бъде там, отколкото тук.

— Разбрах — извика Питу, очарован, че ще може да се отдаде едновременно на приятелството си от детинство и на неясния копнеж на едно по-зряло чувство, което се пробуждаше у него и носеше вълшебното име Катрин.

Той стана и се сбогува с Жилбер, който се усмихваше, и с Бийо, който размишляваше.

После пое тичешком към колежа, за да намери Себастиен Жилбер, своя млечен брат.

— А ние да се залавяме за работа! — каза докторът на Бийо.