Александър Дюма
Анж Питу (61)

61.
Онова, което кара Питу да се реши да напусне фермата и да се завърне в Арамон, неговата единствена и истинска родина

Междувременно леля Бийо, примирила се със задълженията на първа прислужница, се бе захванала с работата си без преструвки, без горчивина, с добро желание. Движението, прекъснато за миг в цялата земеделска йерархия, започваше отново да наподобява жужащ кошер, който кипи от труд.

Докато приготвяха коня й, Катрин се върна, хвърли един поглед отстрани на Питу, чието тяло остана неподвижно, но главата му се завъртя като ветропоказател, следвайки стъпките на девойката, докато тя изчезна в стаята си.

— Какво ли ще прави Катрин в стаята си? — запита се момъкът.

Клети Питу! Какво щеше да прави ли? Щеше да приглади косите си, да си сложи бяло боне и по-фини чорапи.

След като привърши с това допълнение към тоалета си и чу, че конят й потропва с копита под водосточната тръба, тя хукна навън, целуна майка си и препусна.

Питу, без работа, неудовлетворен от този бегъл поглед — полубезразличен, полусъстрадателен, — който девойката му бе отправила на тръгване, не можеше да остане така в недоумение.

Откакто бе видял отново Катрин, струваше му се, че не би могъл да живее без нея.

А и освен това в глъбините на този тромав и сънлив ум нещо като подозрение идваше и си отиваше с монотонната ритмичност на часовниково махало.

Присъщо е на наивните умове да усещат всичко в еднаква степен. Тези лениви натури не са по-малко чувствителни от останалите; само че те изживяват, без да анализират.

Анализът е навик да се радваш и да страдаш. Трябва да си привикнал към чувствата, за да наблюдаваш кипежа им в дъното на онази бездна, наричана човешко сърце.

Няма наивни старци.

Чувайки отдалечаващия се конски тропот, Питу изтича към вратата. Забеляза Катрин, поела по тясна пътека, която водеше към главния път за Ферте-Милон и минаваше в подножието на малък хълм, чийто връх се губеше в гората.

От прага на тази врата той изпрати на хубавата девойка едно сбогом, преливащо от съжаления и смирение.

Ала едва това сбогом бе излетяло от ръката и сърцето, когато Питу размисли.

Катрин му бе забранила да я придружи, не би могла обаче да му попречи да я последва.

Тя можеше да каже на Питу: „Не искам да ви виждам!“, но не и: „Забранявам ви да ме виждате!“

И момъкът реши, че понеже няма какво да прави, нищо на света не го спира да се впусне подир Катрин под прикритието на гората. Така, без да бъде видян, щеше да я съзерцава отдалеч, през дърветата.

До Ферте-Милон бе не повече от левга и половина. Левга и половина на отиване и левга и половина на връщане, какво бе това за Питу?

Впрочем Катрин щеше да стигне до пътя по пътеката, образуваща ъгъл с него. Поемайки перпендикулярно, момъкът спестяваше четвърт левга. Значи оставаха само две левги и половина до Ферте-Милон и обратно.

Две левги и половина са нищо за човек, който сякаш бе обрал Малечко-Палечко и му бе взел бързоходните ботуши, които пък Малечко-Палечко взел от човекоядеца.

Едва този план се беше родил в ума на Питу, и той го приведе в изпълнение.

Докато Катрин препускаше към главния път, момъкът, приведен зад високата ръж, наближаваше гората.

За един миг се озова в окрайнините й, прескочи рова, който я ограждаше, и се метна под дърветата, не така грациозно, ала също толкова стремително като подплашен елен.

След като бе тичал четвърт час, накрая зърна светлеещия път.

Спря и се облегна на един голям дъб, който изцяло го скриваше зад грапавия си ствол. Беше съвършено сигурен, че е изпреварил Катрин.

Изминаха обаче десет, петнайсет минути — никаква следа от девойката.

Да не би да бе забравила нещо във фермата и да се беше върнала? Нищо чудно.

С всички възможни предпазни мерки Питу се приближи пак до пътя, подаде глава иззад огромен бук, който растеше в самия ров, наполовина на пътя, наполовина в гората, и се взря докъдето погледът му стигаше, но без резултат.

Катрин бе забравила нещо и се беше върнала във фермата.

Питу затича отново. Тя или още не бе пристигнала и той щеше да я види да се прибира, или пък бе пристигнала и щеше да я види да излиза.

Момъкът отвори пергела на дългите си крака и започна да отмерва пространството, което го делеше от равнината.

Бягаше по песъчливия насип край пътя, когато изведнъж замръзна на място.

Конят на Катрин се движеше в раван.

Конят, движещ се в раван, се беше отклонил от главния път и бе пресякъл насипа, за да поеме по тясна пътека, в началото на която върху един стълб се четеше надпис:

Питу вдигна очи и в дъното на пътеката, нейде в далнината, забеляза да потъват в синкавия хоризонт на гората белият кон и червеният жакет на Катрин.

Разстоянието бе наистина голямо, ала, както знаем, за Питу нямаше големи разстояния.

— Ах! — извика той, гмурвайки се отново в гората. — Значи не отива във Ферте-Милон, а в Бурсон. И все пак не се лъжа. Тя повтори Ферте-Милон поне десет пъти. Дадоха й поръчки за Ферте-Милон. Самата леля Бийо говореше за Ферте-Милон.

И докато си шепнеше това, Питу не преставаше да тича — все по-бързо и по-бързо; тичаше като бесен.

Защото, тласкан от съмнението, този зародиш на ревността, момъкът вече не бе обикновено двуного, а една от онези крилати машини, които Дедал в частност и изобщо великите механици от древността са си представяли така добре и, уви, са реализирали така зле.

Той приличаше досущ на онези сламени човечета, които вятърът върти по сергиите на продавачите на детски играчки.

Ръце, крака, глава, всичко се движи, върти, лети.

Огромните нозе на Питу се разтваряха под ъгъл с основа пет стъпки; ръцете, подобни на две бухалки, вързани за тояга, пореха въздуха като весла. Главата, представляваща вече една уста, едни ноздри и едни очи, шумно вдишваше и издишваше.

Никой кон не би бил обзет от такъв бяс за препускане.

Никой лъв не би имал такава свирепа воля да докопа плячката си.

На Питу му оставаше повече от половин левга, когато зърна Катрин — пробяга я, преди тя да бе изминала и четвърт левга.

Това ще рече, че беше постигнал двойно по-голяма скорост от тази на кон, движещ се в тръс.

Най-сетне успя почти да я настигне. Бяха само на петстотин крачки от края на гората. През дърветата просветваше Бурсон.

Катрин се спря. Питу се спря. Време беше — горкият момък нямаше въздух!

Питу вече не вървеше подир Катрин просто за да я гледа, а за да я проследи.

Тя бе излъгала. С каква цел?

Нямаше значение; за да извоюва отново някакво превъзходство над госпожица Бийо, трябваше да я хване в явна лъжа.

Провря се с наведена глава в папратите и трънаците, кършейки препятствията с каската и използвайки при нужда сабята си.

Понеже сега девойката се движеше бавно, от време на време шумът от пречупените клони стигаше до нея и караше и коня, и господарката му да наострят уши.

Тогава Питу, който не я изпускаше от очи, спираше и си поемаше дъх; така той премахваше подозрението.

Изведнъж момъкът чу коня на Катрин да цвили и на цвиленето му да отвръща друго цвилене.

Още не можеше да се види вторият цвилещ кон.

Ала който и да беше, Катрин удари Каде със своята пръчка от самодивски чимшир и Каде, отдъхнал си за миг, препусна пак в бърз тръс.

След пет минути девойката се озова при ездача, който се носеше срещу нея със същото настървение, с каквото тя се бе отправила към него.

Устремът на Катрин бе така поривист и неочакван, че бедният Питу бе останал на място, неподвижен, изправен, само повдигнал се на пръсти, за да вижда по-надалеч.

Беше твърде далеч, за да се види.

Но и да не видя, усети, като електрически шок, радостта и поруменяването на девойката, тръпката, преминала по цялото й тяло, искренето на обикновено така кротките й и спокойни очи.

Той не разбра кой бе онзи конник, не можа да различи чертите му; позна обаче по стойката, по ловния редингот от зелено кадифе, по шапката, обточена с широка лента, по грациозното и непринудено движение на главата, че явно принадлежи към най-висшата класа на обществото; и в съзнанието му като мълния се вряза образът на изискания играч на топка, на красивия танцьор от Виле-Котре. Сърцето, устата, всичките му фибри, потрепервайки едновременно, прошепнаха името на Изидор Дьо Шарни.

Действително бе той.

Питу изпусна въздишка, която приличаше на ръмжене, и забивайки се отново в гъсталака, успя да се добере на разстояние двайсет крачки от двамата млади, прекалено отдадени един на друг, за да ги е грижа дали шумът, който чуваха, е породен от ровенето на четириного или на двуного.

При все това ездачът се обърна по посока на Питу, изправи се на стремената и хвърли премрежен поглед наоколо.

Ала в същия миг, за да не бъде забелязан, момъкът залепи корем и лице о земята.

После се плъзна като змия още десет крачки по-напред и стигнал дотам, откъдето можеше да чува гласовете, се заслуша.

— Добър ден, господин Изидор — казваше Катрин.

— Господин Изидор! — прошепна Питу. — Знаех си аз.

И почувства върху клетото си сърце огромната тежест на един кон и на един конник, които сякаш го тъпчеха с копита.

И почувства с цялото си същество огромната умора от всичко, към което подозрението, недоверието и ревността го бяха подтикнали през последния час.

Двамата млади, застанали един срещу друг, бяха пуснали юздите и се бяха хванали за ръце; те стояха изправени и тръпнещи, безмълвни и усмихнати, докато конете им, несъмнено свикнали един с друг, се галеха с ноздри и местеха крака по мъхестия килим на пътя.

— Днес закъсняхте, господин Изидор — рече Катрин, нарушавайки мълчанието.

— Днес! — повтори като ехо Питу. — Изглежда, че другите дни не е закъснявал.

— Не е моя вината, скъпа Катрин — отвърна младежът. — Бях задържан заради едно писмо от брат ми, което пристигна тази сутрин по куриер и на което трябваше да отговоря чрез куриера. Но не се бойте, утре ще бъда точен.

Катрин се усмихна, а Изидор стисна още по-нежно ръката, кротнала се в неговата.

Уви! Нови и нови тръни, които се забиваха в кървящото сърце на нещастния Питу.

— Значи имате пресни новини от Париж? — попита тя.

— Да.

— Е, и аз също — усмихна се девойката. — Не ми ли казахте онзи ден, че когато подобно нещо се случи на двама души, които се обичат, то се нарича духовно родство?

— Точно така. И как получихте новините, моя хубава Катрин?

— Чрез Питу.

— Кой беше този Питу? — подхвърли младият благородник непринудено и жизнерадостно, което промени в пурпур червенината по бузите на Питу.

— Ама вие го познавате — каза тя. — Това е бедният момък, когото баща ми взе във фермата и който ме водеше под ръка една неделя.

— А, да! — възкликна благородникът. — Онзи, дето има колене като възли на кърпа.

Катрин се засмя. Питу се почувства унизен и отчаян. Той погледна коленете си, действително приличащи на възли, облегна се на ръцете си и се повдигна, после падна ничком с въздишка.

— Хайде, хайде — рече девойката, — не наскърбявайте така моя клет Питу. Знаете ли какво ми предложи преди малко?

— Не, кажете ми, красавице моя.

— Ами искаше да ме придружи във Ферте-Милон.

— Където вие не отивате?

— Не, защото вярвах, че ще ме чакате тук, докато едва ли не аз ви чаках.

— О, та вие току-що произнесохте кралски слова, Катрин!

— Наистина ли? Не съм и подозирала.

— Защо не приехте предложението на този прекрасен рицар, щеше да ни поразвлече.

— Може би не съвсем — отвърна със смях девойката.

— Имате право, Катрин — каза Изидор, впервайки в нея очи, сияещи от любов.

И скри поруменялото й лице в ръцете си.

Питу затвори очи, за да не гледа, ала забрави да запуши ушите си, за да не чува; звукът от целувка стигна до него.

Той се хвана с отчаяние за косите, също като чумавия от предния план на картината на Гро^[1], изобразяваща Бонапарт, който посещава чумавите в Яфа^[2].

Когато Питу дойде на себе си, двамата млади бяха подкарали конете и бавно се отдалечаваха.

Последните думи, които момъкът успя да долови, бяха:

— Да, прав сте, господин Изидор, да се поразходим един час. Ще го наваксам с бързите крака на коня си, който — добави тя — е едно добро животно и няма да каже нищо.

Това бе всичко, видението угасна, в душата на Питу настана мрак, както става в природата, и хвърляйки се в храсталаците, горкият момък се остави на първичните пориви на мъката си.

Нощната хладина му помогна да се съвземе.

— Няма да се връщам във фермата — реши той. — Ще бъда унизен, подигран. Ще трябва да ям хляба на жена, която обича друг мъж, и то мъж, който, не мога да не го призная, е по-красив, по-богат и по-изискан от мен. Не, мястото ми не е в Писльо, а в Арамон, Арамон, моята родина, където може би ще намеря хора, които не ще забелязват, че имам колене като възли на кърпа.

Тогава Питу потърка добрите си дълги крака и се запъти към Арамон, а там, без да подозира, неговата репутация и тази на каската и сабята му го бяха изпреварили и го чакаше ако не щастие, то поне славна съдба.

Но, както е известно, не е дадено на човека да бъде напълно щастлив!