Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мария Антоанета (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ange Pitou, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2009)

Издание:

ИК „Труд“, 2004

Художник: Виктор Паунов

ISBN 954-528-442-0

История

  1. — Добавяне

41.
Тъстът

Както обаче свидетелстваше все по-засилващият се ропот, на площада духовете се разпалваха. Това вече не бе обикновена омраза, а неистова ненавист; не заплашваха, а беснееха.

Виковете: „Долу Фулон! Смърт на Фулон!“, се кръстосваха като гибелни снаряди при бомбардировка; непрестанно нарастващата тълпа буквално задушаваше стражата, застанала на своя пост.

И започнаха да обикалят слухове, които подстрекаваха към насилие.

Тези слухове застрашаваха не само Фулон, но и общинарите, които го покровителстваха.

— Оставили са пленника да избяга! — крещяха едни.

— Да влезем! Да влезем! — зовяха други.

— Да подпалим Кметството!

— Напред! Напред!

Байи съзнаваше, че имаше един-единствен изход, понеже господин Дьо Лафайет не идваше.

Той беше самите общински служители да слязат, да се смесят с тълпата и да се опитат да усмирят най-разярените.

— Фулон! Фулон!

Това бе нестихващият вик, неспирният рев на тези разбунтувани вълни.

Подготвяше се общ щурм; стените на Кметството нямаше да устоят.

— Господине — каза Байи на Фулон, — ако не се покажете, онези хора там ще си помислят, че сме ви пуснали да избягате. Ще разбият вратата, ще влязат и намерят ли ви тук, не гарантирам за нищо.

— О! Не знаех, че толкова силно ме ненавиждат — промълви Фулон, отпускайки безжизнено ръце.

И подкрепян от Байи, той се довлече до прозореца.

Гръмна страхотен вик. Офицерите бяха изблъскани, вратите — издънени; потокът се разля по стълбите, по коридорите, из залите, които в един миг бяха наводнени от народ.

Байи струпа около пленника цялата стража, с която разполагаше, после се обърна към тълпата.

Кметът искаше да накара тези хора да разберат, че да убиеш, означава може би да си отмъстиш, ала не и да въздадеш правосъдие.

Постигна го с невероятни усилия, след като рискува поне двайсет пъти собствения си живот.

— Да! Да! — викаха нападателите. — Нека го съдят! Нека го съдят! Но нека го обесят!

Бяха стигнали дотам с доводите, когато в Кметството се появи господин Дьо Лафайет, воден от Бийо.

При вида на трицветното снопче пера на шапката му — той бе един от първите, които го носеха, — тътенът и гневът стихнаха веднага.

Командващият националната гвардия си проправи път и повтори още по-енергично онова, което Байи вече бе казал.

Речта му порази всички, които можаха да я чуят, и те бяха спечелени за каузата на Фулон.

Само че двайсет хиляди на площада изобщо не чуха господин Дьо Лафайет и оставаха неизменно подвластни на яростта.

— Хайде! — завърши Лафайет, който съвсем естествено смяташе, че въздействието, оказано върху заобикалящите го, се простира и навън. — Хайде! Този човек трябва да бъде съден.

— Да, да! — одобри множеството.

— Следователно ще наредя да го отведат в затвора — додаде Лафайет.

— В затвора! В затвора! — отекна като ехо.

В същото време генералът направи знак на офицерите от стражата, които избутаха пленника напред.

Тълпата не разбра друго, освен че плячката й иде. На нея дори не й бе хрумнала мисълта, че някой би могъл да се надява да й я отнеме.

Тя чувстваше, така да се каже, миризмата на свежата плът, която слизаше по стълбите.

Бийо бе застанал до прозореца с неколцина общински съветници, в това число и самият Байи, за да проследи с очи пленника, докато прекосява площада, охраняван от стражата.

Проправяйки си път, Фулон се обръщаше тук-там с по няколко напразни думи, които свидетелстваха за дълбок ужас, зле прикрит зад изявленията за доверие.

— Благороден народ! — мълвеше. — Не се боя от нищо. Аз съм сред своите съграждани.

А около него вече просвистяваха хихикания и оскърбления, когато изведнъж той се озова извън мрачния свод, най-горе на стълбището, водещо към площада; въздухът и слънцето го удариха в лицето.

Веднага един-единствен вик — бесен вик, грозящ рев, ръмжене, пръскащо омраза, — бе изстрелян от двайсет хиляди гърди. Офицерите са раздърпани, изтикани, пометени, хиляди ръце се впиват във Фулон, повдигат го и го завличат във фаталния ъгъл под уличния фенер, гнусно и зверско бесило на гнева, което народът наричаше свое правосъдие.

Бийо гледаше от прозореца и крещеше; общинарите също подканяха стражата, която не бе в състояние да направи повече.

Отчаян, Лафайет изскочи вън от Кметството, ала не успя да пробие и на сантиметър през тази тълпа, която се простираше подобно на огромно езеро между него и фенера.

Качвайки се на крайпътните камъни, за да виждат по-добре, висейки по прозорците, вкопчвайки се в издатините на зданията, във всевъзможни грапавини, обикновените зрители окуражаваха с ужасяващите си викове страховитата възбуда на актьорите.

Те си играеха със своята жертва като стадо тигри с беззащитна плячка.

Всички претендираха за правото върху Фулон. Най-сетне разбраха, че ако искат да се наслаждават на агонията му, трябва да си разпределят ролите.

В противен случай щеше да бъде направен на парчета.

Едни повлякоха Фулон, който вече нямаше сили да вика.

Други, които бяха свалили вратовръзката и разкъсали дрехите му, метнаха на шията му едно въже.

Трети, покатерили се на фенера, спускаха отгоре въжето, което техните другари надяваха на бившия министър.

За миг повдигнаха Фулон и го показаха на тълпата — с въже на врата и ръце, завързани на гърба.

После, когато тълпата достатъчно дълго съзерцава изтезаваната жертва и ръкопляска, беше даден сигналът и Фулон, блед, окървавен, бе нагласен на височината на желязната кука на фенера сред дюдюкане, по-кошмарно от смъртта.

Онези, които не бяха могли да зърнат нищо дотогава, видяха обществения враг да се носи над тълпата.

Отекнаха нови викове — този път насочени срещу палачите. Нима Фулон щеше да умре толкова бързо?

Палачите свиха рамене и се задоволиха да покажат въжето.

Въжето бе старо; можеше да се види как се разнищва. Отчаяните движения, които Фулон правеше в агонията си, го докъсаха и той, полуудушен, се строполи на паважа.

Това беше само увертюрата към изтезанието, Фулон бе едва в преддверието на смъртта.

Всички се нахвърлиха върху му; не бързаха; той вече нямаше как да избяга; падайки, си бе счупил крака под коляното.

И все пак прозвучаха няколко проклятия, безсмислени и охулващи — обвиняваха екзекуторите, че са непохватни — тях, които, така находчиви, бяха избрали толкова вехто и изхабено въже с надеждата, че ще се скъса.

Надежда, която се бе оправдала.

Правят клуп и отново го надяват на шията на клетника, а той, полумъртъв, с подивял поглед, с пресеклив глас, дири и се озърта около себе си, дали някой в този град, наричан средище на цивилизования свят, не ще му се притече на помощ, или пък някой от байонетите на онзи крал, на когото е бил министър и който има стотина хиляди байонета, не ще възпре това пълчище от канибали.

Но наоколо няма нищо, нищо освен омраза и злословие, нищо освен смърт.

— Поне ме убийте, без да ме карате да страдам така жестоко — викна обезумял Фулон.

— Гледай ти! — отвърна един глас. — Защо пък да ти скъсяваме мъчението, ти доста удължи нашето.

— Освен това — обади се друг — стомахът ти още не е смлял сеното.

— Почакайте! Почакайте! — кресна трети. — Ще му доведем зет му, Бертие. И за него има място, на фенера отсреща.

— Па да им видим тогава физиономиите, на тъста и зетя — добави някой.

— Довършете ме! Довършете ме! — шепнеше нещастникът.

Междувременно Байи и Лафайет молят, умоляват, викат, търсейки начин да разцепят тълпата; изведнъж Фулон се издига пак с въжето на шията, което се къса отново, и техните молби, умолявания, тяхната агония, не по-малко болезнена от тази на изтезавания, всичко заглъхва, потъва във всеобщия смях, който посреща това повторно сгромолясване.

Байи и Лафайет, допреди три дни върховни господари на волята на шестстотин хиляди парижани — днес вече и едно дете ги не слуша. Отвред мърморят — пречели били на зрелището.

Бийо напразно се мъчи да помогне; якият юначага е съборил двайсетина души, ала за да се добере до Фулон, би трябвало да повали петдесет, сто, двеста, а той е на края на силите си и когато спира, за да изтрие потта и кръвта, които текат от челото му, Фулон за трети път се издига до куката на безучастния фенер.

Този път проявяват милост към него и намират ново въже.

Най-сетне осъденият е издъхнал. Жертвата вече не страда.

Броени мигове са достатъчни на тълпата, за да установи, че искрата на живота е угасена. Сега, след като тигърът е умъртвил плячката си, може да я разкъса.

Трупът, хвърлен от височината на фенера, дори не докосна земята. Още преди това той беше направен на парчета.

За секунда главата бе отделена от тялото и набучена на върха на една пика. По онова време бе модно да се разнасят така главите на враговете.

Байи беше сломен от гледката. За него тази глава бе олицетворение на античната Немезида[1].

Лафайет, блед, със сабя в ръка, с отвращение отстраняваше от себе си офицерите от стражата, които се опитваха да се извинят за своето безсилие.

Бийо, тресящ се цял от гняв и мятащ се наляво и надясно като онези буйни коне от Перш, влезе обратно в Кметството, за да не гледа повече какво става на окървавения площад.

Колкото до Питу, неговият плам от народната мъст беше отстъпил място на един конвулсивен порив и той бе побягнал към стръмния бряг на реката, стискайки очи и запушвайки уши, за да не вижда и да не чува.

В Кметството цареше изумление и потрес; общинските служители започваха да осъзнават, че не са в състояние да направляват изблиците на народа, освен в посоката, угодна нему.

Внезапно, докато беснеещите се забавляват да влачат към канавката обезглавения труп на Фулон, нов вик, нов гръм прокънтява оттатък мостовете.

Дотичва един куриер; вестта, която носи, тълпата вече я знае. Отгатнала я е по указанията на най-ловките си водачи, като хайка, която поема по следата след надушването й от най-дресирания от копоите.

Тълпата се блъска около куриера, обгражда го отвсякъде; тя усеща, че е докопана нова плячка; надушва, че става дума за господин Бертие.

Това бе вярно.

Запитан от десет хиляди усти едновременно, вестоносецът беше принуден да отговори:

— Господин Бертие дьо Совини е бил заловен в Компиен.

— Добре, добре, знам — каза Лафайет.

— Ние го знаехме — добави Байи — и е наредено да бъде държан там.

— Държан там ли? — поклати глава куриерът.

— Естествено. Изпратих двама комисари с охрана.

— Охрана от двеста и петдесет души — намеси се един от общинарите, — което е предостатъчно.

— Господа — подхвана куриерът, — точно това исках да ви кажа, охраната е била разпръсната, а пленникът — отвлечен от множеството.

— Отвлечен! — изкрещя Лафайет. — Охраната е позволила да бъде отвлечен?

— Не ги винете, генерале, направили са всичко, което е било възможно.

— Ами господин Бертие? — попита с тревога Байи.

— Водят го в Париж — отвърна куриерът, — в момента е в Бурже.

— Та ако дойде тук — извика Бийо, — той е загубен!

— Бързо! Бързо! — засуети се Лафайет. — Петстотин души в Бурже. Нека комисарите и господин Бертие спрат там. През нощта ще видим.

— Кой обаче ще посмее да се нагърби с тази задача? — рече куриерът, който, увлечен от общинарите във вътрешността на Кметството, гледаше с ужас през прозореца това разбунено море, чиито вълни вещаеха смърт.

— Аз! — заяви Бийо. — Този ще го спася.

— Но вие ще загинете — помъчи се да го спре вестоносецът, — пътят е почернял от народ.

— Тръгвам — отсече арендаторът.

— Безполезно е — измърмори Байи, който бе надал ухо навън. — Слушайте! Слушайте!

Откъм портата Сен Мартен се носеше шум, подобен на тътена на морето, блъскащо се в крайбрежните камъни.

Този яростен шум плъзваше над къщите, както парата се извива над стените на съд.

— Твърде късно! — въздъхна Лафайет.

— Те идат! Те идат! — прошепна куриерът. — Чувате ли ги?

— Един полк! Един полк! — извика Лафайет с онази благодатна лудост, присъща на човешката природа, бляскава страна на нейната същност.

— По дяволите! — процеди Байи, който ругаеше може би за първи път. — Забравяте, че нашата армия е точно тази тълпа, с която искате да се биете.

И скри лице в ръцете си.

Виковете, долетели отдалеч, се бяха предали от тълпата, струпана по улиците, на тълпата, натъпкана на площада, с бързината на огън в барутна пътечка. Тогава онези, които поругаваха печалните останки на Фулон, изоставиха жалката си игра, за да се устремят към поредното отмъщение.

Съседните улици избълваха незабавно голяма част от тази виеща глутница, която се втурна с размахани ножове и заплашително вдигнати пестници към улица „Сен Мартен“, за да посрещне новия кортеж на смъртта.

Бележки

[1] Немезида — в древногръцката митология: богиня на възмездието — бел.прев.