Александър Дюма
Анж Питу (51)

51.
Версай

Както винаги, във Версай изобщо не знаеха какво става в Париж.

След сцените, които описахме и от които на другия ден кралицата бе изразила открито задоволството си, тя си отдъхваше.

Мария-Антоанета разполагаше с армия, с фанатизирани привърженици, беше преброила враговете си и желаеше да започне борбата.

Не трябваше ли да си отмъсти за поражението на 14 юли? Не трябваше ли да накара двора да забрави, а и тя самата да забрави това пътуване на краля до Париж, от което той се завърна с трицветна кокарда на шапката си?

Горката жена! Дори и не подозираше за пътуването, към което скоро щеше да бъде тласната.

След спречкването с Дьо Шарни повече не му бе проговорила. Преструваше се, че се отнася към Андре със старото приятелство, за миг помръкнало в сърцето й — завинаги угаснало в сърцето на съперницата й.

Кралицата даже и не поглеждаше Дьо Шарни, освен ако не бе принудена да го потърси по служба или да му нареди нещо.

Това не означаваше, че семейството е в немилост, понеже същата сутрин, когато парижаните се отправяха към Версай, Нейно величество беше разговаряла сърдечно с младия Жорж Дьо Шарни, втория от тримата братя, онзи, който за разлика от Оливие й бе дал толкова войнствени съвети при вестта за превземането на Бастилията.

Действително около девет часа сутринта младият офицер прекосяваше галерията, за да съобщи на началника на ловната свита, че кралят ще ловува, когато Мария-Антоанета, току-що изслушала литургията в параклиса, го съзря и повика:

— Накъде тичате така, господине? — попита тя.

— Вече не тичам наникъде, откакто забелязах Ваше Величество — отвърна Жорж. — Напротив, спрях се и очаквах смирено да ми окаже честта да се обърне към мен.

— Това не пречи да ми отговорите, къде отивате, господине?

— Мадам — поклони се Жорж, — аз съм от ескорта. Негово величество тръгва на лов и аз трябва да получа заповедите на началника на свитата за местата на срещите.

— А! Кралят днес пак ще ходи на лов — каза кралицата, гледайки облаците, които се носеха, надвиснали и черни, откъм Париж. — Ще сбърка. Времето явно крие заплаха, нали, Андре?

— Да, мадам — кимна разсеяно младата жена.

— Не сте ли на същото мнение, господине?

— Така е, мадам. Но кралят настоява.

— Нека волята на краля се изпълни, в горите и по пътищата — отвърна Мария-Антоанета с онази присъща й веселост, която нито сърдечните мъки, нито политическите събития, нито двете заедно успяваха да заличат.

После сниши глас, накланяйки се към Андре:

— Това е, което му остава.

И добави високо към Жорж:

— Можете ли да ми кажете, господине, къде ловува кралят?

— В гората на Мьодон, мадам.

— Е, придружете го и бдете над него.

В този момент бе влязъл граф Дьо Шарни. Той се усмихна благо на Андре и като поклати глава, осмели се да отбележи, поглеждайки кралицата:

— Това е препоръка, която моят брат ще си спомни, мадам, не насред развлечението на краля, а насред опасностите, които го грозят.

При звука на този глас, отекнал в нейните уши, без очите й да я бяха предупредили за присъствието на Дьо Шарни, Мария-Антоанета трепна и изрече с презрителна грубост:

— Бих била силно учудена, ако предположението не бе дошло от господин Оливие Дьо Шарни.

— И защо, мадам? — попита почтително графът.

— Защото това е предсказание за злочестина, господине.

Андре пребледня, виждайки съпруга си да пребледнява.

Той се поклони мълком.

После, хвърляйки един поглед към жена си, която сякаш се чудеше, че е толкова търпелив, каза:

— Аз наистина съм много нещастен, понеже вече не знам как да говоря на кралицата, без да я оскърбя.

Това вече бе подчертано така, както в театъра опитен актьор набляга на важните слова.

Мария-Антоанета имаше твърде обиграно ухо, за да не долови мимоходом значението, което Шарни придаде на тази дума.

— Вече — поде разпалено тя, — вече, какво значи това вече?

— Пак се изразих зле, както изглежда — отвърна скромно господин Дьо Шарни.

И размениха с Андре поглед, който този път кралицата хвана. Тя побледня на свой ред и с гневно стиснати зъби процеди:

— Думите са лоши, когато намерението е лошо.

— Ухото е враждебно — стрелна я Дьо Шарни, — когато мисълта е враждебна.

И след тази реплика, по-скоро справедлива, отколкото почтителна, той замълча.

— Ще почакам с отговора — каза Мария-Антоанета, — та господин Дьо Шарни да има повече късмет с нападките си.

— А аз — рече графът — ще почакам с нападките, докато кралицата добие повече късмет със служителите си.

Андре хвана поривисто ръката на съпруга си и се приготви да излезе заедно с него.

Един поглед на владетелката я задържа. Тя бе видяла жеста.

— Но какво в края на краищата имаше да ми казва вашият съпруг? — попита.

— Той искаше да каже на Ваше Величество, че вчера, изпратен от краля в Париж, е заварил града в странен кипеж.

— Пак ли? — възкликна кралицата. — И по какъв повод? Парижаните превзеха Бастилията и са на път да я разрушат. Какво още желаят? Отговорете, господин Дьо Шарни.

— Вярно е, мадам — отвърна графът. — Ала тъй като не могат да ядат камъни, казват, че са гладни.

— Гладни! Гладни! — извика Мария-Антоанета. — Какво искат да направим ние за това?

— Беше време, мадам — поде Шарни, — когато кралицата съчувстваше на болките на обществото и ги уталожваше. Беше време, когато тя се качваше в мансардите на бедните и молитвите на бедните стигаха от мансардите до Бога.

— Да — поклати глава кралицата с горчивина, — и бях възнаградена, няма що, за състраданието си към нещастията на другите. Една от най-големите ми беди дойде оттам, че се качих в такава мансарда.

— Понеже Ваше Величество се излъга веднъж — каза Шарни, — понеже изсипа своите благоволения и милост върху създание, достойно за презрение, трябва ли да съди за цялото човечество по една безчестница? Ах, мадам, мадам, колко бяхте обичана тогава!

Мария-Антоанета хвърли искрящ поглед към Шарни.

— Та какво ставаше вчера в Париж? — попита тя. — Не ми казвайте друго освен онова, което сте видели, господине. Искам да бъда сигурна в истинността на думите ви.

— Онова, което съм видял, мадам! Видях една част от населението, заляла кейовете, да чака напразно пристигането на брашното. Видях друга част на опашки пред вратите на хлебарите, да чака напразно хляб. Онова, което съм видял! Един изгладнял народ; съпрузи, гледащи тъжно жените си, майки, гледащи тъжно децата си. Онова, което съм видял! Свити пестници, заканително насочени към Версай. Ах, мадам, мадам! Онези опасности, за които ви говорех, онзи сгоден случай да умрем за Ваше Величество, щастие, за което аз и брат ми копнеем, — боя се, че скоро ще ни се представи.

Кралицата обърна гръб на Дьо Шарни с жест на раздразнение и опря горящото си, макар и бледо чело на един прозорец, гледащ към Мраморния двор.

В миг потръпна.

— Андре — рече тя, — елате да видите какъв е този конник, който пристига, изглежда, че носи важни вести.

Младата жена се приближи, ала почти веднага се отдръпна с побеляло лице.

— О, мадам! — промълви с упрек.

Дьо Шарни пристъпи нервно към прозореца, той не бе пропуснал нищо от ставащото.

— Този конник — каза, взирайки се ту в кралицата, ту в жена си, — е доктор Жилбер.

— А, наистина! — възкликна Мария-Антоанета с тон, по който дори за Андре бе невъзможно да прецени дали кралицата я бе привлякла до прозореца в едно от онези изстъпления на женско отмъщение, от които клетата се опиваше понякога, или пък защото очите й, отслабнали от бдение и сълзи, не разпознаваха отдалеч даже онези, дето тя имаше интерес да разпознае.

Ледено мълчание обгърна тримата актьори в тази сцена и единствено погледите им продължиха да питат и да отговарят.

Това бе действително Жилбер, който носеше зловещите новини, предсказани от Дьо Шарни.

Все пак, макар да скочи стремително от коня, макар да се изкачи бързо по стълбите, макар трите неспокойни глави — на кралицата, на Андре и на Дьо Шарни — да се извърнаха трескаво към вратата, през която трябваше да влезе, тази врата не се отвори.

Изминаха няколко минути на тревожно очакване.

Изведнъж се отвори срещуположната врата и един офицер каза:

— Мадам, доктор Жилбер, който е дошъл, за да разговаря с краля по важни и неотложни дела, моли за честта да бъде приет от Ваше Величество, тъй като кралят е заминал преди час за Мьодон.

— Да влезе! — повели кралицата, впервайки във вратата суров до безчувственост поглед, докато Андре, която сякаш естествено трябваше да намери подкрепа у мъжа си, отстъпи и се облегна на ръката на графа.

Жилбер се появи на прага.