Александър Дюма
Анж Питу (69)

69.
Медът и пелинът

Катрин се бе погрижила да бъде сама с Питу въпреки присъствието на майка си.

Добрата госпожа Бийо беше открила любезни приятелки, които следваха коня й, поддържайки разговора, а Катрин, дала коня си на една от тях, се връщаше пеша през гората заедно с Питу, който бе избягал от триумфа си.

Подобен род нагласени неща не учудват никого на село, където тайните губят от значимостта си поради добронамереността, която всички проявяват един спрямо друг.

Намериха за естествено, че Питу има да говори с госпожа и госпожица Бийо, може би дори не го и забелязаха.

Този ден всеки бе намерил нещо за себе си в тишината на гъстите сенки. Всичко, което е слава или щастие, се приютява под столетните дъбове в горските усои.

— Ето ме, госпожице Катрин — рече Питу, когато се уединиха.

— Защо толкова дълго не се появявахте във фермата? — попита Катрин. — Това е лошо, господин Питу.

— Ами — отвърна удивен момъкът — вие добре знаете, госпожице…

— Нищо не знам… Това е лошо.

Питу стисна устни, противно му беше да гледа как Катрин лъже.

Тя се усети. Впрочем обикновено погледът на Питу бе прям и предан; този път очите му бягаха настрани.

— Всъщност, господин Питу — поде девойката, — имам да ви казвам нещо друго.

— А! — възкликна той.

— Онзи ден, в къщата, където ме видяхте…

— Къде съм ви видял?

— Ах! Чудесно знаете.

— Знам.

Тя поруменя.

— Какво правехте там? — попита го.

— Значи ме познахте? — рече той с мек и тъжен упрек.

— Отначало не, но после — да.

— Как така после?

— Понякога човек е разсеян. Върви, без да си дава сметка, сетне мисли.

— Разбира се.

Катрин замълча, Питу също; и двамата имаха твърде много неща да премислят, за да говорят открито.

— В края на краищата — продума девойката — вие ли бяхте?

— Да, госпожице.

— Ама какво търсехте там? Не се криехте, нали?

— Да се крия? Не. Защо да се крия?

— О! Любопитството…

— Госпожице, аз не съм любопитен.

Тя тропна нетърпеливо с малкия си крак.

— Във всеки случай вие бяхте там и това не е обичайно място за вас.

— Госпожице, видяхте, че четях.

— Знам ли…

— Щом сте ме видели, би трябвало да знаете.

— Действително ви видях, ала бегло. И… какво четяхте?

— „Съвършеният национален гвардеец“.

— Какво е това?

— Една книга, по която изучавам военна тактика, за да я показвам на хората си. А за да се учи, сама разбирате, госпожице, нужно е усамотение.

— Вярно е наистина. И там… в окрайнините на гората нищо не ви смущава.

— Нищо.

Отново мълчание. Госпожа Бийо и жените продължаваха да вървят.

— Когато учите така — подхвана Катрин, — дълго ли учите?

— Понякога по цели дни, госпожице.

— Тогава сте стояли много дълго там? — извика рязко тя.

— Много дълго.

— Странно, че не съм ви видяла на отиване — каза му.

Катрин лъжеше, и то така дръзко, че на Питу му се прищя да я изобличи; но той бе срамежлив с нея; беше влюбен, следователно плах. Всички тези недостатъци му придаваха едно качество, благоразумие.

— Бил съм заспал — рече. — Това се случва понякога, когато много си работил с главата.

— Ето на, а докато сте спали, аз съм минала през гората, за да съм на сянка. Отивах… отивах при стените на павилиона.

— А! — възкликна Питу. — На павилиона ли?… Какъв павилион?

Катрин отново поруменя. Беше прекалено неестествено този път, за да му повярва.

— Павилионът на Шарни — поясни, правейки се на спокойна. — Там расте най-добрата тлъстига в този край.

— Сигурно!

— Изгорих се с лугата и имах нужда от листа.

Сякаш се мъчеше да повярва, горкият Анж хвърли един поглед към дланите на Катрин.

— Не ръцете, а крака — сведе поглед тя.

— И намерихте ли?

— От най-хубавата. Погледнете, не куцам.

„Съвсем не куцаше и когато я зърнах да бяга като сърна през храсталаците, помисли си Питу.“

Катрин си въобрази, че е успяла; реши, че момъкът нищо не е разбрал, нито пък видял. Поддавайки се на един порив на радост, лош порив за такава прелестна душа, каза:

— И така, господин Питу ни се цупи. Господин Питу се е възгордял от новото си положение. Господин Питу презира бедните селяни, откакто е станал офицер.

Питу се почувства уязвен. Една толкова голяма жертва, макар и прикрита, изисква почти винаги да бъде възнаградена и понеже, тъкмо обратното, Катрин изглежда мамеше Питу, надсмиваше му се, несъмнено сравнявайки го с Изидор Дьо Шарни, доброто разположение на момъка се стопи; самолюбието е като заспала усойница, която е неблагоразумно да настъпиш, освен ако не я смачкаш отведнъж.

— Госпожице — отвърна той, — по-скоро вие ми се цупите.

— Как така?

— Най-напред ме изгонихте от фермата, отказвайки да ми дадете работа. О! Нищо не съм споменал на господин Бийо. Слава Богу, имам ръце и сърце, които ми служат отлично.

— Уверявам ви, господин Питу…

— Достатъчно, госпожице. Вие сте господарката у вас. Значи вие ме изпъдихте. И тъй като отивахте в павилиона на Шарни, а аз бях там и ме видяхте, трябваше вие да ме заговорите, вместо да избягате като някой крадец на ябълки.

Усойницата бе ухапала; Катрин се срина от висините на невъзмутимото си спокойствие.

— Да избягам — промълви, — аз съм избягала?

— Сякаш фермата се бе подпалила, та огън гореше под нозете ви, госпожице. Не успях даже да затворя книгата си, когато вие вече бяхте скочили връз клетия Каде, скрит в листака, който бе изял цялата кора на близкия ясен, едно погубено дърво.

— Погубено дърво? Ама какви ми ги разправяте, господин Питу? — запелтечи Катрин, която започваше да усеща как цялата й увереност я напуска.

— Това е съвсем естествено — продължи Питу. — Докато вие беряхте тлъстига, Каде бръстеше, а за час един кон обръства дяволски много нещо.

Катрин извика:

— За час!

— Не е възможно, госпожице, един кон да обели кората на дърво като онова за по-малко от час. Вие е трябвало да наберете толкова тлъстига, че да стигне за всички рани, получени при превземането на Бастилията. Това явно е забележително растение за налагане на рани.

Бледа и разстроена, Катрин не намери какво повече да каже.

Питу също млъкна; бе казал достатъчно.

Госпожа Бийо, спряла на един кръстопът, се сбогуваше с приятелките си.

Изтерзан, защото бе причинил рана, чиято болка чувстваше, Питу пристъпваше от крак на крак като птица, която се готви да отлети.

— Е, какво казва господин офицерът? — извика арендаторката.

— Казва, че ще ви пожелае лека нощ, госпожо Бийо.

— Не още, останете — отрони Катрин с почти отчаян глас.

— Е, добре, лека нощ! — рече арендаторката. — Идваш ли, Катрин?

— О! Ама кажете ми истината! — прошепна девойката.

— Коя истина, госпожице?

— Не сте ли ми приятел?

— Уви! — отвърна нещастникът, който, все още неопитен, правеше своите първи стъпки в любовта в ужасното амплоа на довереник, роля, от която само ловките умеят да извличат изгода за сметка на самолюбието си.

Питу усети, че тайната напира на устните му; почувства, че една-едничка дума на Катрин ще го постави под властта й.

Ала в същото време съзнаваше, че с него е свършено, ако заговори; убеден бе, че ще умре от мъка в деня, когато тя му признае онова, което само подозираше.

Този страх го караше да мълчи.

Той се поклони на госпожица Катрин с почит, която прониза сърцето й; поклони се на госпожа Бийо с любезна усмивка и изчезна в дебрите на гората.

Неволно девойката подскочи, сякаш за да се впусне подире му.

Госпожа Бийо каза на дъщеря си:

— Този момък е добър. Учен е и не му липсва сърце.

Останал сам, Питу подхвана дълъг монолог, започнал с думите:

— Това ли наричат любов? То е много блудкаво в някои моменти и твърде горчиво в други.

Бедният момък беше толкова наивен и простодушен, та не се и догаждаше, че в любовта има и мед, и пелин и че господин Изидор бе взел за себе си меда.

След тези мигове на ужасно страдание Катрин се изпълни с нещо като почтителна боязън към Питу, каквато изобщо не изпитваше преди няколко дни спрямо тази безобидна и гротескна личност.

Когато не внушаваш любов, не е излишно да вдъхваш малко страх и Питу, който неистово се стремеше да добие лично достойнство, би бил сериозно поласкан, научавайки за тези чувства на Катрин.

Но понеже съвсем не бе голям психолог, за да отгатне мислите на една жена на левга и половина разстояние, той плака много и си повтаря куп жални селски песни с тъжни мелодии.

Армията му би била силно разочарована, ако видеше своя генерал, отдаден на такива елегични йеремиади^[1].

След като доста попя, доста поплака и доста повървя, Питу се прибра в стаята си, пред която откри, че обожаващите го арамонци са поставили часови с оръжие в ръце, за да му отдадат почит.

Часовият вече не беше с оръжие в ръце — толкова бе пиян; той спеше на каменната пейка с пушката между краката.

Удивен, Питу го събуди.

Тогава узна, че трийсетте юнаци бяха поръчали угощение при Телие, този Вател^[2] на Арамон; че една дузина от най-отворените жени в околността бяха уважили героите и че бяха запазили почетното място за този Тюрен, който бе сразил Конде^[3] на съседните села.

Сърцето на момъка беше твърде омаломощено, за да не страда стомахът му. „Учудващо е, казва Шатобриан, количеството сълзи, което се съдържа в очите на един крал, но никога не е могла да бъде измерена празнотата, която сълзите от любов пораждат в стомаха на един зрял човек.“^[4]

Замъкнат от часовия до залата на пиршеството, Питу бе посрещнат с овации, които разтърсиха стените.

Той мълчаливо се поклони, седна и с познатата ни невъзмутимост нападна парчетата говеждо и салатата.

Това продължи толкова време, колкото бе необходимо на сърцето му да се отпусне, а на стомаха му да се напълни.