Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мария Антоанета (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ange Pitou, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2009)

Издание:

ИК „Труд“, 2004

Художник: Виктор Паунов

ISBN 954-528-442-0

История

  1. — Добавяне

29.
Сцена за трима

Андре започна да идва на себе си, без да знае кой й помага, но инстинктивно усети, че й се притичват на помощ.

Тялото й се изправи, ръцете й се вкопчиха в неочакваната опора, която й се предлагаше.

Ала умът й не се проясняваше; той остана мътен, омъглен, дремещ за няколко минути.

След като бе опитал да я върне към физическия живот, господин Дьо Шарни се помъчи да съживи и ума й. Но се сблъскваше само с една ужасяваща и непроницаема лудост.

Накрая отворените, ала безумни очи се втренчиха в него и с остатъка от делириума, без да познае мъжа, който я държеше, Андре нададе вик и го отблъсна грубо.

През цялото това време кралицата избягваше да гледа; тя, бидейки жена, тя, чийто дълг трябваше да е да утешава, да подкрепя тази жена, я изоставяше.

Шарни вдигна Андре в силните си ръце въпреки съпротивата й и се обърна към Мария-Антоанета, все така строга и студена.

— Извинете, мадам — каза той, — но вероятно се е случило нещо странно. Мадам Дьо Шарни няма навика да припада и за първи път я виждам лишена от съзнание.

— Значи навярно много страда — рече кралицата, връщайки се към тази загнездила се у нея мисъл, че Андре бе чула целия разговор.

— Да, без съмнение страда — отвърна графът — и затова ще помоля Ваше Величество за позволението да я пренеса в апартамента й. Тя има нужда от грижите на прислужничките си.

— Направете го — кимна кралицата, протягайки ръка към звънеца.

Ала при звъна на медта Андре се изпъна и в своето бълнуване извика:

— О, Жилбер, този Жилбер!

При това име кралицата потръпна, а графът учудено положи жена си на близкото канапе.

В този момент влезе един прислужник.

— Нищо, нищо — каза Мария-Антоанета, давайки му знак с ръка да се оттегли.

Сетне, останали сами, графът и кралицата се спогледаха. Андре отново беше затворила очи и изглеждаше обхваната от нова криза. Коленичил до канапето, господин Дьо Шарни я държеше.

— Жилбер — повтори кралицата, — какво е това име?

— Ще трябва да се разбере.

— Мисля, че ми е познато — подаде Мария-Антоанета, — мисля, че не за първи път чувам графинята да го произнася.

Ала сякаш застрашена от спомена на кралицата и сякаш тази заплаха я бе застигнала насред конвулсиите й, Андре отвори очи, простря ръце към небето и правейки усилие, се вдигна на крака.

Първият й поглед, вече разумен, се насочи към господин Дьо Шарни, когото тя разпозна и обгърна с гальовен плам.

После, като че това неволно проявление на мисълта бе недостойно за душата й на спартанка, Андре извърна очи и забеляза Мария-Антоанета.

Веднага се поклони.

— О, Боже мой! Какво ви е, мадам — каза господин Дьо Шарни, — уплашихте ме. Вие, която сте толкова силна, толкова храбра, в плен на подобен припадък?

— Господине — отвърна тя, — случват се такива страшни неща в Париж, че когато мъжете треперят, жените могат и да припадат. Вие сте напуснали Париж, о, добре сте сторили.

— Мили Боже, графиньо! — възкликна Шарни с нотка на съмнение. — Да разбирам ли, че всичко това е било заради мен?

Андре погледна още веднъж съпруга си и кралицата, но не отговори.

— Ами сигурно, така е, графе. Нима се съмнявате? — отговори Мария-Антоанета. — Графинята не е кралица! Тя има право да се страхува за съпруга си.

Шарни почувства ревността, скрита зад тези думи.

— О, мадам! — рече той. — Убеден съм, че графинята се бои повече за своята владетелка, отколкото за мен.

— Но в крайна сметка — попита Мария-Антоанета — защо и как се озовахте припаднала в моя кабинет, графиньо?

— О! Това ми изглежда невъзможно за разказване, мадам. Сама не знам. Ала при този живот на умора и ужас, на емоции, който водим от три дни, няма нищо по-естествено, струва ми се, от припадъка на една жена.

— Вярно е — прошепна кралицата, усещайки, че Андре не желае да бъде насилвана да разказва.

— Но — подхвана Андре със странното спокойствие, което проявяваше от момента, в който бе станала господарка на волята си, и което бе още по-смущаващо в трудните обстоятелства, тъй като лесно се виждаше, че е престорено и прикрива съвършено човешки чувства, — очите на Ваше Величество също са навлажнени.

И на графа му се стори, че долавя в думите на жена си онзи ироничен оттенък, който беше забелязал преди миг у кралицата.

— Мадам — каза той на Андре с лека строгост, която явно не бе присъща на гласа му, — не е учудващо, че кралицата има сълзи в очите. Тя обича своя народ, а кръвта на народа изтича.

— За щастие Бог пощади вашата, господине — отвърна Андре, все така студена и непроницаема.

— Да, но не става въпрос за Нейно Величество, мадам, а за вас. Да се върнем на вас, ако кралицата позволи.

Мария-Антоанета направи едно движение с глава в знак на съгласие.

— Страхувахте се, нали?

— Аз?

— Страдали сте, не го отричайте. Случило ви се е нещо — какво? Не знам, ала вие ще ни кажете.

— Лъжете се, господине.

— Имате да се оплачете от някого, от някой мъж?

Андре пребледня.

— От никого нямам да се оплаквам, господине. Идвам от покоите на краля. Нейно Величество може да се осведоми.

— Ако е така — намеси се Мария-Антоанета, — графинята действително казва истината. Кралят я обича прекалено и знае, че аз, от своя страна, също изпитвам силна привързаност към нея, за да я засегне с каквото и да било.

— Но — продължаваше да настоява Шарни, — вие произнесохте едно име.

— Име?

— Да, идвайки на себе си.

Андре погледна кралицата, сякаш за да подири помощ, ала владетелката или не я разбра, или не поиска да я разбере.

— Да — кимна тя, — произнесохте името Жилбер.

— Жилбер! Произнесла съм името Жилбер! — извика Андре с такъв явен ужас, че графът бе по-разтърсен от този изблик, отколкото от припадъка.

— Да — потвърди той, — изрекохте това име.

— А! Наистина! — каза Андре. — Странно.

И малко по малко, както небето се затваря подир мълния, изражението на младата жена, толкова рязко променено при споменаването на фаталното име, възвърна спокойствието си и само няколко мускула на това хубаво лице продължаваха да потреперват едва забележимо, подобно замиращи на хоризонта сетни отблясъци от буря.

— Жилбер — промълви тя, — не знам.

— Да, Жилбер — повтори кралицата. — Опитайте да си спомните, скъпа ми Андре.

— Но, мадам — обърна се графът към Мария-Антоанета, — ако е случайност и името не говори нищо на графинята?

— Не — поклати глава Андре, — говори ми. Това е един учен, един сръчен лекар, който мисля, че пристига от Америка, и който се е свързал там с господин Дьо Лафайет.

— И това е всичко? — попита графът.

— Да — отговори Андре със съвършена естественост, — не го познавам лично, ала се твърди, че е много уважаван човек.

— Тогава — подхвана кралицата — защо бяха тези емоции, графиньо?

— Емоции? Значи съм била развълнувана?

— Да, би могло да се каже, че произнасяйки името Жилбер, изживявахте нещо като изтезание.

— Възможно е. Ето какво се случи. В кабинета на краля срещнах мъж, облечен в черно, със строг вид, който разправяше мрачни и страшни неща. Разказваше с ужасяващи подробности за убийствата на господин Дьо Лоне и господин Дьо Флесел. Бях потресена и съм припаднала, както видяхте. Може би тогава съм казала, може би тогава съм произнесла името на този господин Жилбер.

— Възможно е — кимна господин Дьо Шарни, очевидно склонен да не продължава разпита, — но в момента вече сте спокойна, нали?

— Напълно.

— В такъв случай ще ви помоля за нещо, господин графе — рече кралицата.

— На заповедите на Ваше Величество, мадам.

— Отидете да намерите господата Дьо Безенвал, Дьо Броли и Дьо Ламбеск и им предайте да оставят войските си на позициите, на които се намират. Утре на Съвета кралят ще реши какво да се предприеме.

Графът се поклони, ала все още колебаейки се дали да тръгне, хвърли последен поглед към Андре.

Очите му излъчваха нежно безпокойство.

Погледът не убягна на кралицата.

— Графиньо — каза тя, — няма ли да се върнете при краля с мен?

— Не, мадам, не — отвърна припряно Андре.

— Защо?

— Моля Ваше Величество за позволение да се оттегля в покоите си. Онова, което изпитах, ме изтощи.

— Хайде, графиньо, бъдете искрена — поде Мария-Антоанета. — Имаше ли нещо с Негово величество?

— О, нищо, мадам, абсолютно нищо!

— Кажете, не се притеснявайте. Кралят не винаги е внимателен с моите приятели.

— Кралят бе, както обикновено, изключително добре настроен към мен, но…

— И все пак вие не държите да го видите, така ли? Несъмнено нещо се е случило, графе — рече кралицата с престорена веселост.

В този момент Андре отправи към нея поглед, толкова изразителен, толкова умоляващ и натежал от откровение, та тя разбра, че бе време да прекрати тази малка война.

— Всъщност, графиньо, да оставим господин Дьо Шарни да изпълни поръчението, с което го натоварих, а вие се оттеглете в покоите си или останете тук, както желаете.

— Благодаря, мадам — промълви Андре.

— Вървете, господин Дьо Шарни — подкани го Мария-Антоанета, съзирайки изражението на признателност, което се изписа на лицето на Андре.

Графът не забеляза това изражение или не поиска да го забележи; той взе ръката на жена си и изказа своето задоволство от възвръщането на силите и цвета й.

После, като се поклони с дълбоко уважение пред кралицата, отправи се към вратата.

Ала излизайки, очите му срещнаха за последен път тези на Мария-Антоанета.

Погледът на кралицата казваше: „Върнете се бързо.“

Погледът на графа отговаряше: „Колкото мога по-бързо.“

Колкото до Андре, тя следеше със свито сърце, останала без дъх, всяко движение на мъжа си.

Графинята сякаш ускоряваше със своето желание бавната му, благородническа крачка и го тласкаше навън с цялата мощ на волята си.

Още щом той затвори вратата, щом се изгуби от очите й, силите, които Андре бе събрала, за да се справи с положението, се стопиха; лицето й пребледня, нозете й се подкосиха и тя се строполи на едно кресло, което се намираше до нея, опитвайки се да изкаже извиненията си на владетелката за това нарушаване на етикета.

Кралицата изтича до камината, взе шишенце със соли и го поднесе към ноздрите на Андре, която този път дойде на себе си много по-бързо, по-скоро със силата на волята си, отколкото поради грижите, които получи от височайшата ръка.

В действителност имаше нещо странно между тези две жени. Кралицата сякаш обичаше Андре, Андре сякаш дълбоко уважаваше кралицата, ала в някои моменти те изглеждаха не като сърдечна кралица и предана поданица, а като врагове.

И така, както споменахме, могъщата воля на Андре й възвърна силата. Тя стана отново, отклони почтително ръката на владетелката и сведе глава пред нея.

— Нека Ваше Величество позволи — продума — да се оттегля в стаята си…

— Да, несъмнено, и вие винаги сте свободна, скъпа графиньо, знаете го. Етикетът не е предназначен за вас. Но преди да се приберете, нямате ли все пак нещо да ми кажете?

— Аз, мадам? — попита Андре.

— Вие, разбира се.

— Не, в каква връзка?

— Ами във връзка с този господин Жилбер, който толкова ви е впечатлил.

Андре потрепера, ала се задоволи да поклати глава в знак на отрицание.

— В такъв случай не ще ви задържам повече, скъпа Андре. Свободна сте.

И Мария-Антоанета се насочи към будоара в съседство със стаята й.

Графинята пък, след като направи безукорен реверанс, пристъпи към изходната врата.

Но в мига, в който понечи да я отвори, в коридора отекнаха стъпки и една ръка натисна дръжката от външната страна.

В същата секунда прозвуча гласът на Луи XVI, който даваше на своя камериер заповеди за през нощта.

— Кралят, мадам! — изрече Андре, отстъпвайки назад. — Кралят!

— Е, добре, да, кралят — отвърна Мария-Антоанета. — Толкова ли ви плаши?

— Мадам, в името на небето — поде трескаво графинята, — не искам да виждам краля, не искам да заставам лице в лице с него, поне тази вечер. Бих умряла от срам!

— Ала в края на краищата трябва да ми кажете…

— Всичко, всичко, ако Ваше Величество настоява. Само ме скрийте.

— Влезте в будоара ми — посочи Мария-Антоанета. — Ще излезете, след като кралят си тръгне. Бъдете спокойна, пленничеството ви не ще продължи много. Кралят никога не се задържа дълго тук.

— О, благодаря, благодаря — промълви графинята.

И втурвайки се към будоара, тя изчезна в мига, в който кралят, отваряйки вратата, се появи на прага.

Луи XVI влезе.